Има ли място за размисъл по повод на абитуриентските балове? Не бих задала този въпрос, ако не познавах мнението на много млади хора. Те най-често казват, че балът е парад на суета, показност и родителски абмиции. Дори онези, които се опитват да се противопоставят на лустрото и показността, в крайна сметка целят същото – да бъдат забелязани. Едва ли ще ми се сърди един мой приятел – известен музикант, като припомням, че дойде на бала с багер / макар и до ден днешен това да е неговата страст и хоби/, или пък синът на моята приятелка, която едва го разколеба да не отиде на бала като затворник – в раиран костюм и с верига /добре, че не се намери такъв затворнически плат /. Днес той завърши ВИТИС и едно прекрасно момче. Когато съм ги питала защо са търсили тази ексцентричност, отговаряли са ми почти по един и същи начин – всичко това / т.е балът/ беше лишено от смисъл.
И защо все пак младите хора не могат да разбият статуквото, ако това наистина не им харесва?
Но дали е възможно на 18 години сам да придадеш смисъл на нещата, ако възрастните не ти помогнат. Родителите и роднините остават да гуляят след като те изпратят, учителите забравили граници и йерархия също разтоварват във вино и танци от скучното и сиво ежедневие.
Кой казва нещо смислено какво означава този празник на зрелостта? Най-често ние имаме повърхностен и мимолетен спомен за този ден.Но аз познавам и изключения, и тогава този ден се запазва за цял живот.
Преди няколко години при мен дойде едно момиче след тежка криза. Макар да беше излязло от кризата беше доста депресивно. Когато я попитах кой й помогна да излезе от кризата, тя ми отговори: “Споменът от моя учител по философия”. Тогава тя ми показа един красиво оформен свитък, на който с прекрасен шрифт бяха изписани мисли на Марк Аврелий от неговия знаменит дневник “Към себе си”. Това беше посланието на този учител към неговите ученици. Ето част от текста :” На Божието добро дело се дължи, че нямаше такова стечение на обстоятелствата, което да ме покрие със срам.Както и това, че бях младолик и че не станах мъж по-рано, отколкото трябва, а дори по-късно.Че ме ръководеше и бях подчинен на баща, който се стремеше да премахне всякакво важничене в мене и да ме накара да разбера, че човек може да живее в дворец и да не се нуждае от телохранители, парадни одежди, от тържествено осветление, статуи и други подобни прояви на надменен блясък, а че може да се сдържа и да живее съвсем като обикновен човек и че по този начин няма да се принизи.” Само човек неук ще каже, че времената са били други и хората са били други. Но нека да не забравяме, че това е изповедта не на обикновен човек, а на император и то в една империя, в която нравите и порядките не са били по-добри отколкото днешните у нас.
Аз смятам, че нещо подобно достойно би трябвало учителят да остави за спомен на своите зрелостници. А защо не и родителят? Майката на една моя приятелка, която беше много сдържана и фина жена, която не говореше много на децата си / знаейки, че в тази възраст те няма да я чуят, макар и да говореше добре, защото беше журналистка /, тайно им остави послания, които беше разпиляла в различни любими книги. Много години след това, те отвреме - навреме откриваха тези завети и постепенно попиха духа на майка си, която беше една достойна жена, макар и приживе да не я познаваха добре. Но тя добре е знаела, че човек възпитава и след смъртта си.
Нека с повече напрежение на цялото ни същество помислим за празника и за спомена от празника, който ще оставим у децата си. Да излезем от инерцията, да излезем от суетата, от снобизма. Нека изберем някакво романтично, необикновено място и заведем нашето дете и неговите приятели. Да поговорим за нещата от живота, да помечтаем заедно и да ги помолим да си обещаят, че всяка година ще се срещат отново там. Разбира си, ще ги почерпим с нещо вкусно и необичайно. Вечерите на любовта първите християни са наричали “агапи”. Да направим за нашите деца едно истинско „агапи”, да им подарим любов, и... незабелязано да си тръгнем, да ги оставим сами.
Когато пишех този материал си спомних за последната сцена от “Братя Карамазови” на Достоевски - една подобна сцена / може би подсъзнателно съм си спомнила тази сцена, но познавам и хора, които правят подобни неща за децата си /. Ето какво казва един от главните герой, Алексий:” Знайте прочее, че няма нищо по-висше и по-силно, и по-здраво, и по-полезно занапред в живота от някой добър спомен, особено останал още от детинството, от бащината къща. На вас ви говорят много за вашето възпитание, а пък един такъв красив, свят спомен, запазен от детинство, може би е най-доброто възпитание.Ако насъберем много такива спомени в живота, човек е спасен за цял живот.”
От цялата ми дълга и трудна практика ви уверявам, че ако постъпите по подобен начин, вашето дете ще ви разбере, дори ще се гордее с вас. Подобно поведение е най-близко до насъщния копнеж на децата да бъдат обичани, разбирани, утешавани, състрадавани, поощрявани. Децата вече ще знаят, че освен балови има и „агапи”, където всеки е добре дошъл, без специални дрехи, без луксозни коли, но с открити сърца, без маски и показност, където е обичан и обича… и всичко е просто, като всички велики неща.
Няма коментари:
Публикуване на коментар