Не бива да се страхуваме, че живеем

Едно интервю с италианската журналистка и писателка Ориана Фалачи

Италианската журналистка и писателка Ориана Фалачи е родена на 29 юни 1929 година във Флоренция. Ориана Фалачи работи като военен кореспондент във Виетнам, Близкия изток, Южна Америка, отразява индийско-пакистанската война. През 1963 г. се премества в Ню Йорк и работи за вестник „Ню Йорк таймс”, списание „Лайф” и за лондонския вестник „Таймс”.

Фалачи е силно полемична и агресивна като журналист. Прочути са нейните интервюта с палестинския лидер Ясер Арафат, с иранския шах, с аятолах Хомейни, с режисьора Фредерико Фелини, с Индира Ганди, с гръцкия революционер и неин приятел Алекос Панагулис. Към интелигентните и провокативни разговори, които тя предлага на читателите, можем да добавим и тези с известни имена като премиера на Израел Голда Меир, Лех Валенса, Фидел Кастро, актьора Шон Конъри, Муамар Кадафи, Хенри Кисинджър, Вили Бранд, Дън Сяопин и други забележителни личности.

След разговор с нея бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър заявява, че това е „най-катастрофалното” интервю, което е давал на пресата през живота си. А Фалачи само съумява да го накара да каже, че „войната във Виетнам е безсмислена и вредна”. На 15 септември 2006 година Ориана Фалачи почива от рак на 77 годишна възраст.

След атентатите от 11 септември 2001 г. срещу кулите на Световния търговски център в Ню Йорк кауза на Ориана Фалачи става борбата срещу ислямския фундаментализъм. Книгата „Силата на разума” е израз на тази вътрешна насоченост. За Ориана Фалачи ислямът е зло, което европейците малодушно подминават. А Европа е заплашена да бъде завладяна от исляма и всъщност е „обсадена Троя, превръщаща се в Еврабия”.

„Писмо до едно неродено дете” (1970) е книга, издадена в разгара на дебатите за аборта и преведена на български език през 1977 година. Идеите на книгата са повод да публикуваме едно известно интервю на швейцарското списание „Анабеле” с Ориана Фалачи, части от което ви предлагаме.

Въпрос: Днес някои жени не искат да имат деца. А Вие?

Ориана Фалачи: Аз – да. Макар и да зная, че в нашия свят няма свобода, няма правда, няма любов, че в този буржоазен свят се оцелява само чрез насилие. Аз съм доволна, че съм се родила. Доволна съм дори когато страдам, когато се ядосвам, когато ми се повдига от отвращение и отчаяние. Животът е чудесно приключение. Дори когато е предшестван или завършва с трагедия. А ако бях майка на жена или мъж, който утре ше бъде разстрелян от франкистки взвод или убит от друг убиец, никога не бих казала: „Защо те родих на този свят?” Бих била горда да имам дъщеря, да имам син и да го видя да умира за справедлива кауза. Макар и на цената да умирам самата аз от мъка.

Говорите ужасни неща. Ние ги отхвърляме. Не искаме синовете ни да бъдат убивани. Искаме да имат спокоен и щастлив живот.

Щастлив? Какво означава за вас щастието? Щастие за вас означава да се избегне глада, студа, мъката, живота. Такова щастие не съществува. Мъката е солта на живота. Да се бяга от мъката, значи да се бяга от живота. Но съществува търсене на щастието, както съществува търсенето на свободата, на любовта. В името на какво лично право бихте искали да отнемете на друг човек правото да търси щастието си?

Какво искате за вашето дете? Никога да не е гладно, да не му е студено, да не го боли, никога да не рискува, за да не заплаща никога поетите рискове. Колко сте лоши с него. Защо не заплачете за харемите? Според вас в харемите жените и евнусите трябва да са били щастливи. Не е трябвало да търсят нито храна, нито покрив, не им е било студено, не са рискували нищо, защото всичко им е било поднасяно наготово. Особено жените: неуки, с кравешки погледи, изтегнати на атлазени възглавници, клюкарстващи помежду си и дъвчещи фурми. Това ли е щастието?

Във всеки случай съвсем не е щастие да умреш във Виетнам или да те разстрелят в барселонски затвор.

Да, щастие е! Какво хубаво утвърждаване на живота бе смъртта на 20-годишния Тксики, Хуан Паредес Манот в барселонския затвор. Познавах виетнамци, които бяха щастливи да умрат, вярвайки, че правото е на тяхна страна. Познавах журналисти, които се бяха поболели от мъка, докато си уредят пътуване до Виетнам, където загинаха.

Съгласна съм, имаше и такива американски войници, които не искаха да отидат там и умираха, без да вярват в нищо. Но те бяха така живи в своя гняв и в своето неподчинение или поне в мечтата си за гняв и неподчинение. Знаете ли, да умреш за една мечта, дори и пропаднала, понякога е щастие.

В книгата си „Писмо до едно неродено дете” не говорите за мечти. Разказвате само тъжни неща на това дете. А обикновено майката се стреми да скрие от детето си всичко, което е тъжно.

Аз не съм сигурна, че такава майка постъпва добре. Мисля, че така не го подготвя за живота, в който ядем пиле, защото сме убили пиле, носим обувки, защото сме одрали животно. Мисля, че премълчавайки тези неща, малко по малко с израстването му ние го подлагаме на бомбардировки от шокове и лоши изненади. Да бъдем незрели, значи да бъдем неподготвени, да си останем деца.

Би било чудесно, ако едно същество можеше да реши дали да се роди или да не се роди. Но е невъзможно. Това е само поетична находка.

Разбира се. С поезията се казват големи, прости, елементарни истини. Моята книга е приказка, но не приказка за деца. Тя е приказка за възрастни. Защото в действителност възрастните правят страшния избор: да дадат ли живот, или да не дадат. Да създадат ли или да не създадат същество, което може да страда от глад, от жажда и унижения или да умре, разстреляно от фашисти като Франко.

И Вие казвате „да”?

Да! Да! И добавям: децата на родители, които нямат кураж, вероятно ще бъдат мъже и жени без кураж.

Но ние не искаме нашите деца да умират пред екзекуционни взводове, нито пък да бъдат убивани, защото са станали полицаи.

Не искате, защото излизате от предпоставката, че детето ви принадлежи, че е нещо ваше, като чифт обувки, като съпруг или любовник или дори че е самото ваше тяло. Но детето не принадлежи на никого. Принадлежи на себе си. То трябва да реши какво да прави със своя живот, дали да се остави да го убият или не, дали да убива или не. Независимо от факта, че това е болезнено за майките. В името на любовта майките не бива да си присвояват правото да решават кое е добре за детето и кое не. Любовта не е притежание.

Мислите ли, че аз не страдам, когато някой човек, когото обичам, рискува поражение или смърт? Разболявам се, разкъсвам се от болка. Но бих се самоубила, вместо да му кажа: „Недей!” Нямам право над него, както той няма право над мен. Не искам да заповядвам, но не искам да ми заповядват. А когато смятате, че детето ви принадлежи, не се страхувате за неговите страдания, страхувате се за своите.

Ако детето се качи на дърво и падне, вие страдате повече от него. Оставете го да се качи на дървото! Оставете го да си счупи главата! Оставете го да открие само, че когато се качи на дърво, може да падне и да си счупи главата. Радост е да се открива.

Неотдавна гледах по телевизията филма „Сладък живот”. Този герой Стейнър, който убива децата си, за да не ги подари на един ужасен свят...

Отвратителен долен убиец. Това е мизерен герой на мизерен филм за хора без мечти, без кураж. За да не умрат на 20, на 40 или на 60 години, този престъпник убива децата си, преди да са станали на 3 години. Отнема им дори удоволствието да изядат един сладолед, да уловят пеперуда, да целунат момиче. Отнема им всякаква възможност. Защо не е прибягнал до аборт преди това? Какъв е този страх от смъртта и дори от живота, който го обхваща след това?

Когато хората искат да изглеждат смели, казват: „Не бива да се страхуваме, че ще умрем.” Аз казвам: „Не бива да се страхуваме, че живеем.” Който се страхува да живее, се страхува и да умре. Ако аз бях успяла да родя дете вместо книга, бих му казала: „Ето ти света! Какво чудесно приключение ти предлагам. Върви, тичай, забавлявай се, умри. Не се страхувай да живееш...”

Че тогава къде е съмнението във Вашата книга?

Да, къде е?