защото не може да бъде нищо повече.
Бог също е това, което е,
защото няма какво повече да бъде -
той е тъждество на възможно и действително.
Само Човек не е това, което е и е това, което не е.
Човек е крайно същество,
но постоянно преодолява своите предели
и тъкмо в това преодоляване
се състои неговото екзистиране."
Жан-Пол Сартр
През изминалите векове човечеството се прощава с много от гнетящите индивида неравенства. Много народи получават национална свобода и независимост, сложен е край на дискриминацията поради расови, полови, възрастови, съсловни и идеологически различия. Човекът става по-свободен, по-образован и по-соигурен със средства за живот. Преодолените неравенства обаче водят не само до равенство във възможностите, които всеки сам трябва да превърне в своя духовна индивидуалност. Често това равенство достига и до уравненост, до еднаквост в човешкия облик. Хората се обличат еднакво, мислят еднакво, имат еднакви вкусове и мечти. Рекламите натрапват "най-доброто за всички вас", а всевъзможни класации внушават, че най-добро е онова, което се харесва на най-много хора. В политиката този "бунт на масите" при определени културни условия доведе до създаването на тоталитарни общества. Защото едва освободилият се от вековни неравенства човек не винаги успява да живее духовно и предпочита уюта на масовото, на тълпата. а личностното проецира върху кумири. Той не умее да оформи настоящето си като духовен свят, а живее в здрача на социални утопии.
"Същността на Човека е в неговата екзистенция"
За да посочи заплахата от масовидно и обезличено съществуване един
немски философ дава на масовия човек името "das Man". Не знам точния превод на български език, но "das Man" е онзи, който е като всички други.Т ой говори за нещата, както "се говори за тях", чете книги, "които се четат" от другите, мисли за нещата така, както "се мисли за тях". "das Man" е както особен философски пресонаж, така и безлична маска, която всекидневният човек безропотно носи.
Според същият философ речта на "das Man" е "бърборене", "приказване". В смисъл, че го няма истинският език, който говори от името на битието, езика, който е логос, т.е. единство на слово и мисъл, на реч и разум. Речникът на "das Man" е съставен от рутинни клишета. Чрез него говори анонимният глас на всекидневието. В познанието "das Man" е повърхностен. Той е любопитен, интересува го сензацията, екзотиката, защото не се изисква вглъбяване, а цели да развлича, да отвлича от същественото, от онова, което изисква усилие и напрегнат размисъл. Такъв човек остава в сферата на двусмисленото. Неговите мисли са плод на мълвата, слуховете и светските клюки. Те нямат автор. Те са анонимни мисли на анонимен чоевек. лишени са от ясна и отговорна позиция. "das Man" е всеки и никой, не е самия себе си. Тук "диктатор" е безликото и анонимното, а жертва е човешката уникалност.
За "das Man" тълпата е магнетично безлико убежище. За екзистенциалния
Човек тълпата е подтик към уединение. Всяко сериозно размишление вглъбява и с това усамотява. Самотата има различни екзистенциални форми. За жалост нямам спомен за всичките, но мисля, че тези които помня са ми направили най-голямо впечатление, следователно най-често срещани около нас. Например, самотен е човекът, изостанал от темпа на времето. Такъв е антикварният човек. Той е потопен с носталгия в миналото - било поради ценностна неприязън към настоящето, било защото е загубил близки хора или животът му е бил свързан с вече отминала социална форма. Също така човек може да бъде самотен, когато е отхвърлен от настоящето и е прогонен в неговата периферия. Такъв е аутсайдера. Той иска,но не успява да попадне в динамиката на деня, да има значение за живота на останалите. По-друга е самотата на бунтарите :) Те не просто не желаят да останат в настоящето, но и активно се стремят да създадат друго настояще и за останалите. Близки до тях са мечтателите. Те живеят в някакво свое бъдеще, което за тях е настояще. А със своята извесеност над обичайното гениите често създават идеи, които едва бъдещето ще признае. Затова те често преживяват мъчителна самота, породена от чуждото неразбиране. Самота - вдъхновяваща и смъртоносна.
А "das Man" отбягва да мисли за смъртта. За него тя е нещо, което се случва само на другите, тя е нещо случайно ("лош шанс"), факт от статистиката, но не и екзистенциално присъствие. Смърта обаче си има свой знамения. Те са в състояние да пропукат бронята на сляпото ни безгрижие и тогава човек проумява, че има неща,които са несподелими. Другите съчувстват, но болката е "неописуема", защото съществува само като моя.Тогава човек разбира,че в неговата еднаквост с останалите има неща, които са само свои. Никой е може да умре вместо мен. И тук човек добива усет за своята единственост и еднократност и с това сваля маската на еднакъв "das Man". Човек разбира, че е краен, че неговото време не е безкрайна линия, а е временно. Човек преживява битието си като поместено между "нищото преди" и "нищото след". Миналото - спомен и бъдещето - проект са разграничени от чезнещата межда на настоящето. Тези три момента на екзистенциалното време Сартр нарича "екстази". Те са присъщи само на човека, защото природата е едно вечно и пасивно настояще. Човек обаче присъства, той съществува съвместно с отсъстващото минало и бъдеще. А миналото и бъдещето са територии на нищото. Миналото е битието като нищо, а бъдещето е нищото като битие. Това означава, че човек е и не е. Човек сам поражда нищото, когато забележи нечие отсъствие, някакъв недостатък, някаква липса. Човек се стреми към абсолютното, към съвършенството и затова във всяко друго нещо той забелязва недостиг на битие, открива следите на нищото.
Тази открита от самотата и смъртта уединеност и единственост на Човека го поставя в особено настроение. Например, страх,дали от материен такъв или от екзистенциален, също така и тревога, безпокойство. Материен страх, или предметният, както е по книгите, се появява, когато сме заплашени от нещо конкретно. Сартр дава пример с уплахата, предизвикана от една внезапно появила се на прозореца черна маска. Не успявайки да запазим самообладание и не намирайки възможен изход може дори да припаднем от страх, като по този начин сами напускаме света на страшното, щом не сме успели да се справим с него. Не е така обаче с екзистенциалният страх. При него не е страх от нещото, а от нищото. И затова страхът от смъртта е екзистенциален страх, защото смъртта е всъщност нищо, а не нещо. Когато ходим по ръба на пропастта, ние се боим не от бездната - защото тя не ни въздейства - а от собствената си свобода, от възможността да скочим в пропастта. А възможността е по-скоро нищо, отколкото нещо. Много възможности, един избор. И правейки този важен избор Човек изпада в състояние на тревога, на безпокойство, защото с този избор той трябва да избере самия себе си, да бъде автентичен. Ако сляпо следва чужди съвети, изборът няма да е негов. Човек се тревожи и безпокои, защото не намира образци на поведение, приемливи за всекиго и за всяка ситуация. Само вещите са еднакви, а екзистенцията е уникална. На "das Man" му е уютно в тълпата, защото там той е като всички и тази еднаквост го прави спокоен, безгрижен. Там той има алиби - "така правят всички". Екзистенциалният Човек обаче съществува, той непрекъснато прави себе си. Затова съществуването предхожда същността. Човек не е предопределен, той е свой собствен проект, индивидуланост изградена в самота, далеч от тълпата.
Има обаче едно екзистенциално събитие, което преодолява самотата, но не накърнява, а усилва индивидуалността. Това събитие е любовта. Тя е отношение към другия като към свой абсолют. В любимото същество човек вижда условието за своя свят ("не мога без него/нея"). Любовта е тази уникална съвместност, която може да създаде самодостатъчен свят. Затова влюбените търсят уединение. Тук няма условия "ако...., то....". Другият е безусловно обичан и не може да бъде използван като средство за нещо друго. Влюбените се кълнат във вечна вярност, защото вечността, безкраят на времето е един от символите на абсолютното. Те сиизмислят нови имена, защото името е знак за навлизане в света, а тук се е появил нов свят. Според един мит,разказан от Платон в неговият диалог "Пирът", хората някога са били андрогини, т.е. двуполови същества.Силата им обаче била толкова голяма, че боговете се побояли за властта си и ги разделили на две еднополови половинки. Оттогава Човек търси "своето друго" и щом го намери, идва ентусиазма на любовта,за която "няма нищо невъзможно". Истинската любов създава не само ново огледало, в което старият свят изглежда най-истинен, но създава и нов реален свят-дом и деца /но не винаги. Няма как да е условност, за съжаление/. Домът превръща чуждите предмети в свои. Домашната вещ е донесана от грижата или от празника. Тук вещите губят своята пазарна стойност (обща за всички) и получават уникална екзистенциална стойност. Вехтото може да стане по-скъпо от новото, а счупеното да бъде съхранено като скъп спомен. По вещите е утаена грижата за дома като самодостатъчен свят, а чрез децата любовта пренася вечността на човешката природа.
Благодарение на любовта, семейството, дома и децата Човекът като екзистенция напуска самотата, смъртта и единичността си и преминава в безкрая на човешката история, навлиза чрез труда в природата, а чрез творчеството - в създаването на културни ценности.
автор: MikeyLandjelo
раздел: Проза -> Есета
публикувана на: 2008-03-01
прочитания: 2964
точки: 12 ( виж далите точки )
коментари: 7 ( виж коментарите )
препоръчано от: 3 ( виж препоръчалите
Коментар:
Когато човек прочете подобно есе вижда какъв потенциал има в младите хора, макар и доста объркани. Да гневни са, защото единствената им възможна опция в днешния свят е да бъдат "das man". Църквата, т.е пълноценния живот в Тялото Христово ...е единственият възможен изход, но няма ПРИМЕРА, по-скоро се очаква да влезеш "кротко и смирено" в статуса на църковния "das man".Православието е "дойди и виж". Ако не можеш да видиш, макар и в един човек, един анти -"das man", значи го няма.
Няма коментари:
Публикуване на коментар