Из “Библия, Църква, Предание” о. Георги Флоровски

            “Много често мярката на истината е свидетелството на малцинството.Може да се случи така, че съборната Църква да бъде единствено в “малкото стадо”... Може да се случи еретиците да се разпространят навсякъде, ubique, а Църквата да се изтласка на заден план в историята, да се оттегли в пустинята.В историята това се е случвало не веднъж и е твърде възможно да се случи още веднъж...не трябва да търсим външни, формални критерии за съборността; не бива да превръщаме съборността в емпирична универсалност.Благодатното Предание е универсално; в своята пълнота то обхваща всяко semper   и ubique  и обединява всички.Но опитно то може да не се възприема от всички.Във всеки случай не бива да доказваме християнската истина чрез  “вселенско съгласие”, per consensum omnium.Изобщо, никакъв consensus не може да докаже истината.Това би било краен психологизъм, а в богословието за него има още по-малко място, отколкото във философията.Напротив, истината е мярката, чрез която можем да оценяваме стойността на “общото мнение”.Съборният опит може да бъде изразяван дори от малцина, дори  и от отделни изповедници на вярата; и това е напълно достатъчно.По-точно казано, за да приемем и изразим съборната истина ние не се нуждаем от вселенско, универсално събрание и гласуване;не се нуждаем дори и от “Вселенски събор”.Свещеното достойнство на събора не се крие в броя на членовете, представляващи своите църкви. Един голям “общ” събор може да се окаже “разбойнически събор”/latrocinium/ или дори събор на отстъпници. И ecclesia  sparsa/ Църквата в разсеяние – лат./  често го осъжда като нищожен със своето мълчаливо противопоставяне. Numerus episcoporum/ броят на епископите – лат./  не решава въпроса...Църквата свидетелства с мълчаливо reception.Това, което има решаваща ценност, е присъщо на вътрешната съборност, не на емпиричната универсалност...
            Съзнанието на Православната църква, че “пазителят “ на Преданието и благочестието е целият народ, т. е тялото на Църквата,  по никакъв начин не намалява или ограничава учителната власт, дадена на йерархията...Само на йерархията е дадено да поучава  “с власт”.Йерарсите получават тази учителна власт не от църковния народ, а от Първосвещеника Иисус Христос в тайнството Свещенство.Но това учителство има своите граници в опита на цялата Църква.Църквата е призвана да свидетелства за този опит, който е един неизчерпаем опит, духовно видение.Епископът на Църквата, episcopus in ecclesia, трябва да бъде учител.Само епископът е получил пълна сила и власт да говори от името на паството.То получава правото да говори чрез епископа. Но за да направи това епископът трябва да обхване в себе си своята църква;той трябва да прояви нейния опит и нейната вяра.Той не трябва да говори от себе си, а от името на Църквата, ex consensus ecclesiae/от съгласието на църквата – лат./.Това е точно обратното на ватиканското определение:  ex sese, non autem ex consensus ecclesiae/ От себе си, не от съгласието на Църквата/.
            Епископът получава пълната власт да учи не от своето паство , от Христос чрез апостолското приемство. Но пълната власт му се дава, за да свидетелства за съборния опит на тялото на Църквата. Той е ограничен в този опит, и затова по въпросите на вярата народът трябва да преценява учението му.Задължението за послушание се прекратява когато епископът се отклони от съборната норма и народът има право да го обвини и дори  да го низвергне.


Коментар: И още нещо по темата:

Една честна книга на един честен човек:http://bulgarian-orthodox-church.org/rr/lode/kalomiros-kamak.pdf. Това е и моят избор. Ние сме това, което харесваме, а не това, което харесват в нас.