ЗЛАТОСТРУЙ

От извора на цар Симеоновия

"Златоструй" - Златоустови мисли

Из предговора

Изворът на Цар Симеоновия “3латоструй” е литературното творчество на св. Йоан Златоуст. Този светец, чийто св. мощи почиват във Ватиканския събор е Рим, е признат от целия християнски свят на Запад и на Изток за светило на света, учител на Вселената, вдъхновител на пълководците, стълб и опора на Християнството. Писанията му са заели хиляди страници в прочутата многотомна Патрология на Мин. Мислите на св. Йоан Златоуст се цитират от почти всички известни философи, живели след него до ден днешен.

Св. Йоан е роден около 347 год. в гр. Антиохия. Баща му, Секунд, заема висока длъжност в императорската войска. Това обяснява войнския дух, с който са обвеяни писанията на сина му. И неслучайно Юстиниан Велики залага в темелите на своето управление и победи мислите на св. Йоан. На него подражава и славният между царете Симеон I, цар на българите. Той лично съставя в началото на Х в. сборника “Златоструй”, който съдържа подбрани Златоустови мисли. На тези златни мисли Великият Симеон основал силата, властта и победите си, поради което времето му е наречено Златният век на Симеон. До нас е достигнало само предисловието към Златоструя, написано от самия Симеон:

“Откакто благоверният цар Симеон изучи всички стари и нови книги, вътрешния и външния смисъл на Свещеното писание, нравите и обичаите на всички учители и мъдростта на целия разум на блажения Йоан Златоуст, той се учуди на ораторското му изкуство и от благодатта на Светия Дух. И понеже бе навикнал да чете всичките му книги, той избра от произведенията му всички слова и ги нареди в една книга, която нарече Златоструй.

За по-голям успех и за подтик на мнозинството, както и да не се уморят и да не се разленивят ония, които биха го чели в пълно събрание, ние избрахме малко от многото, и то ония от тях, които ни се харесаха, и всеки, който ги чете внимателно и разумно, ще намери в тях голяма полза за душата и тялото.”

С благоговение и преклонение към делото на великия ни владетел, правим скромен опит да извлечем от всички творения на св. Йоан съвсем малко от многото му мисли, които ни се струва, че и сега имат практическо значение. Надяваме се, че подобни мисли са блестели върху скрижалите на Златния век на Симеон.

• Тъй като ние всякога желаем да бъдем в радост, мислим си, че всякога се намираме в печал. Всъщност, ако се утвърдим в добродетелите, то нищо вече не ще ни опечалява и непрестанно ще имаме неизказана утеха. Вярно е, че много труд се изисква, за да се утвърдим в добродетелността, но затова пък това произвежда толкова много вътрешни удоволствия, че с никакви думи не може да бъде изразено.

• Който принуждава и заплашва отвращава. А който предоставя свобода на слушателя, по-бързо привлича. Ако свойството на самото благо не те подбужда да се стремиш към него, то ти не си достоен и да го получиш, тъй като не ще знаеш цената му.

• Още в древността Омир твърди, че Одисей побеждавал винаги само защото в неговия дом всички бедни просяци всякога били посрещани добре. Който пости, той не дреме, не говори много, не се прозява и не се разхлабва; той е по-бърз от огъня и по-висок от земята, неговата молитва е искрена, поради което човек става по-силен от всичко. Ето защо нищо не е така желано за дявола, както разкоша и пиянството източниците на всяко зло. Разкошът прави хората по-лоши и по-сластолюбиви от свинете. Не напразно в древността Александър Македонски уверявал, че леко побеждавал противниците си само затова, че те живеели в разкош...

• За да се спасим трябва да станем като децата, а детето е смирено и простосърдечно, у него няма нито завист, нито тщеславие, нито желание за първенство. Ето защо, освен мъжеството и благоразумието, особено необходими са ни скромността и простотата. Детето било, че му се карат и наказват, било, че го хвалят, нито възразява, нито се гордее, но остава спокойно. За това Христос ни учи никога да не търсим първенство и навсякъде да търсим последно място. Това е така, защото високомерието ни лишава от най-обикновеното благоразумие и ни прави глупаци. Пример за това е настъпването на война, глад или друго някое бедствие, при които мнимите преимущества на знатния произход ясно проличават.

• Христос учи пръв оскърбеният да отиде и предложи помирение на оскърбилия го. С други думи праща здравия към болния, като при това казва само да изобличиш насаме този, който те е обидил, а не да го укоряваш и обвиняваш. Ако това не помогне вземи със себе си и други свидетели.

• Хората не са привикнали да отстъпват своите права на другите и затова на нищо толкова не се съпротивляват, както на човек надменен и славолюбив. Освен това гордият, за да удовлетвори своята страст раболепствува и угодничи пред по-висшестоящите и така носи робство по-лошо от това на всеки купен роб.

• Честта, въздавана на смирения, зависи от доброто желание и затова е постоянна. Ние най-много почитаме тези, които, като са стояли високо, пред всички са смирявали себе си. Славата на такива не се прекратява и от самата смърт. Гордият пък презира хората, а иска от тях почит. Тук има нещо загадъчно: човек иска за себе си почит от тези, които счита за нищо. Смирението не само че не отнема от нас това, което имаме, но ни дава и това, което нямаме. А гордостта ни прави противници на Бога и ни отнема всичко, което имаме.