Един старец разказал на Иоан Мосх следната случка: "Известно време живеех в лаврата на авва Герасим. Там имах един близък приятел. Веднъж седяхме заедно и разговаряхме за наша душевна полза. Спомних си думите на авва Пимен: "Всеки трябва да се укорява във всичко." "Аз, отче - каза онзи брат, - от опит узнах силата и душевната полза на тия думи. Имах искрен приятел - дяконът на лаврата. Не зная защо, но той започна да ме подозира в една простъпка, която му причини скръб, и започна мрачно да гледа на мене.
Виждайки мрачния му поглед, помолих го да ми обясни причината. "Ето какво направи ти!" - най-накрая ми каза той. Понеже не бях извършвал такава простъпка, започнах да го уверявам, че не съм вършил нищо подобно. "Прощавай, но твоите оправдания не ме удовлетворяват" - каза братът. Като се оттеглих в килията, започнах да изпитвам сърцето си дали пък не съм направил наистина нещо подобно? И не намерих нищо такова. Един ден, като видях, че братът държеше Светата чаша за подаване на Светото Причастие, аз се заклех пред него, че не съм виновен в онова, което ми приписва. Но и тогава той не повярва на думите ми.
Обръщайки се отново към себе си, аз започнах да си припомням изреченията на Светите отци и както и те, казвах на себе си: "Дяконът искрено ме обича и подтикван от любовта, прямодушно ми говори за това, което му е на сърцето, за да пребивавам в трезвение и бодърстване над себе си и да не извършвам занапред нищо подобно. Да кажем, бедна моя душо, че ти не си извършила това. Но не си ли извършила множество други лоши неща и всички те ли са ти известни? Къде е това, което ти върши вчера или завчера или пък преди десет дни? Помниш ли го? Дали не си извършила и онова, което ти приписват, а после да си забравила?"
Размишлявайки по този начин, аз предразположих сърцето си така, сякаш наистина бях извършил нещо, но бях го забравил, както и другите свои дела. И започнах да благодаря на Бога и дякона, че чрез него Бог ми даде да позная греха си и аз можах да се разкая за него.
След тия размисли станах и отидох при дякона да помоля за прошка и да му благодаря, че ми помогна да позная греха си. Но едва почуках на вратата му, той отвори и се хвърли в нозете ми с думите: "Прости ми, дяволът се погаври с мене и ми внуши подозрение към теб! Наистина Сам Бог ме вразуми, че си невинен." И каза, че не ще позволи да му поднеса своето извинение. В това нямало никаква необходимост.
Така получих голямо назидание и прославих Отца и Сина и Светия Дух. Томува сила и великолепие во веки веков! Амин." (Духовна Ливада)
Колко трудно е за днешния вечно самооправдаващ се човек, който постоянно търси правата си, да разбере тази духовна истина:ако поемеш чуждия грях, ти лекуваш едновременно две души. Ние търсим по-скоро реабилитация за обидата, но оставаме неизлечими.
ОтговорИзтриване