Глава Втора
Зигмунд Фройд
Като основна фигура в модерната медицина, психология и интелектуална история, Зигмунд Фройд (1856-1939) е една от най-противоречивите личности на двадесети век. Много от неговите теории, най-вече тези от тях, свързани с мотивационната роля на либидото или сексуалната енергия в поведението на човека, разтърсиха медицинските среди на неговото време. Днес те продължават да предизвикват остри критики и дори недвусмислено осъждане. От една страна, предимно анти-интелектуалните среди и някои кръгове, белязани с религиозен фундаментализъм, упорито се противопоставят на неговите не рядко дълбоко-проникновени описания на тъмните слабости в падналата човешка природа. От друга страна, научните фундаменталисти възразяват срещу възгледа му за съществуването на вътрешен свят на умствената дейност, което само по себе си не е предмет на емпирично изследване. Това са най-вече консервативните емпиристи на психологическата наука, т. нар. бихевиористи, които са отхвърлили категорично идеята, че човешкото поведение се определя от съзнателни и подсъзнателни подбуди, вместо от открити отговори – определени от посредничеството на химическите процеси на мозъка до физическите стимули на околната среда.
От гледната точка на православната антропология и доктрината за спасението (soteriology), възгледът на Фройд за човека, фокусиран върху падналата му природа и неговите най-отблъскващи желания и подбуди, е престъпен. Възглед за човека, който отхвърля Божественото, живеещо у него; който не вижда истинска трансформация в човека, а терапевтично проникване в неговите низки импулси и който се изражда в една безнадежна философия на човешкото отчаяние – подобен възглед е невъзможно да бъде съгласуван с антропологията на Църковните отци. Но този факт не означава, че на Фройд му липсва разбиране за падналата човешка природа; всъщност някои от неговите наблюдения в това отношение не само съответстват на тези на Отците, но и ни предоставят клинични доказателства за същинските психологически механизми и дефицити, които откриваме описани в изобилието от беседи на Църковните отци за човешкото поведение. Да отречем този факт означава да отстъпим пред анти-интелектуализма, насърчаващ за съжаление погрешната оценка за Фройд, която откриваме сред много от православно образованите хора и теолози. Да изобличим и осъдим Фройд за неговите антропологически, сотериологически[1] и космологически грешки е обосновано и необходимо задължение. Но да премахнем напълно голяма част от неговите верни и точни наблюдения върху човешкото поведение е равносилно на това да не успеем да видим допирните точки между перфектната психология на Отците и неправилно третираните психологически данни, които Фройд ни е завещал. Такъв неуспех поставя православните мислители крайно неуместно в категорията на религиозните фундаменталисти, а това не би трябвало да е така.
За голямо съжаление, объркването в действителния принос от психологията на Фройд към познанията ни за човешкото поведение – объркване, допринесено от неблагоразумния религиозен фундаментализъм - днес е леко подсилено и от научния фундаментализъм, т.е от психологическите бихевиористи. Ограниченото мислене често е пометено от господстващи клишета, прилагайки към другите онова, което подходящо вече е приложило към себе си. Затова научните фундаменталисти – бихевиористи напоследък започнаха да пренебрегват сложните когнитивни теории в учението на Фройд като вид психически фундаментализъм. С лекотата на мислещите в едно измерение, които всъщност вярват, че живота може да бъде ограничен до елементарните нужди, сложните и объркани теории на Фройд за човешкото поведение са отминати с пренебрежение от посредствената вълна на ума като прекалено опростени и фундаменталистични. Това, което страда е същината на учението, да не говорим за разбираемостта на теориите. Освен това, изгубени в наивния редукционизъм[2] – желанието да бъдат открити прости, явни причини за всяко явление, независимо от неговата сложност (истински фундаментализъм) – основната цел на науката е не да наложиш опростеността за сметка на сложността, жертвайки фактите за предполагаем принцип (както при бихевиоризма), но да начертаеш от наблюдаваната сложност някои ясни и прости тенденции и действащи принципи, които да не компрометират или ограничават по-обширните размери на явлението. Истинската наука не само, че не е опростенческа, но подобно на истинското мислене, никога не се поддава на клишета. И определено никога не е анти-интелектуална.
Идеята да заменим Фройдисткия модел на конгитивен, вътрешно психичен свят с такъв на химически детерминизъм, е извлечена от много безпочвени обвинения. За учението на Фройд се твърди, че свежда поведението до основните нужди и необходимостта да се намали сексуалното напрежение. Разделянето на личността на “То”, “Аз” и “Свръх-Аз”, както различни бихевиористи твърдят, е придаване на материална форма на образи от психологическата природа на човека. Други критици пък посочват психоаналитиците - теоретици на Фройд като бихевиористи, пригодили се слепешката към експериментални категории, които нямат роля във физическото или психическото развитие и са негодни интелектуални артефакти (праисторически предмети). Днес считат Фройд за фундаменталист – при това изкусен измамник, който просто поставя поведението в предубедени граници. Теоретичният Фройдизъм, твърдят, просто следва този пример. Много тъжно е, че не малко православни писатели също повтарят и подкрепят тези необмислени обвинения към психлогически убеждения на Фройд , в подкрепа на тяхната опозиция.
В действителност, Фройд разбира се, не е редуцирал човешкото поведение просто до неговите основни инстинкти, още по-малко до неговото либидо. Той по-скоро гледа на психическия свят като на свят, създаден от сложните взаимодействия между различни инстинкти; взаимодействия, прокарани от човешката нужда за хомеостатичен баланс между физическите нужди, различните сили на личността и външните стимули, които навлизат от околната среда в човека. Паметта, сънищата, самомнението, съзнателното и подсъзнателното мислене и множеството психологически явления започват да действат в цялостната когнитивна схема, която Фройд предлага. Освен това Фройд предлага теорията си за личността като работен модел, чрез който да се разбират различните аспекти на човешката природа. Той определено не е имал предвид господството на понятията Аз и Свръх-Аз, нито някога категорично ги е идентифицирал, като някои днес, с физиологичната структура на мозъка (асоциирайки То с мозъчната stem) И накрая, Фройд не е отговорен за онези практикуващи психтерапевти, които в съвременната психлогия и психиатрия са превърнали неговите евристични (насочващи) модели в съдържание на “Фройдисткото учение”. Фройд в действителност не е бил фундаменталист в начина си на мислене. Такива заклети бихевиористи, които биха редуцирали човешкото поведение до простото ниво на фундаментализъм, бих нарекъл ирония на първата заповед.
[1] Soteriology – Доктрина за Спасението
[2] теорията, според която всяко нещо може да се представи в по-проста форма, и да бъде разбрано чрез съставните си части.
Няма коментари:
Публикуване на коментар