Коя е онази старост, която те кара да се смириш, да се поклониш, да отдадеш почит? Това е тихата, мирна, благоговейна старост. За мен е неприемлива крещящата старост.Неприемливо е да гледаш в поликлиниките възрастни хора, които са ожесточени, освирепели, които не виждат нито малкото дете, нито бремената жена, поради собствената си болка и страх.
В същото време съзнавам, че тези възрастни хора са метафора на системата, която още е тук. Техният бунт не е само срещу глада и мизерията. Техният бунт е редукция на пустотата и самотата в душите им.
Кое доведе нещата дотук? Една идеология, чийто “идеал е нулевата смърт”, според определението на френския философ Жан Бодрияр. Ясно е, че такава система е самоубийствена.Системата се самоубива в отговор на предизвикателствата на смъртта – отчаянието на гладните, на раково болните, на бездомните, но и не на последно място от презрението на властимащите към старите хора.
Защо днешният човек не се интересуват от старите хора? Правейки се, че не ги забелязва, той се опитва да се освободи от собствените си фантазми и страхове за собствената си старост и смърт.
От друга страна, егоизмът и хедонизмът на много възрасти хора, приели идеологията на “нулевата смърт”, поражда естествената защита у младите хора, чийто живот също не е много лесен.
Истински мъдрата старост е дар Божий, който не бива да разпиляваме.Защото тя е опитът, зрелостта, преданието, поуките, приемствеността, историята.Защото тя може да ни научи как да приемем смъртта.Поколението на нашите баби и дядовци носеше едно трезво и реалистично отношение към смъртта. Във всеки дом стоеше един символ – раклата с новите дрехи, които са приготвени за деня на погребението.Идва часът, обличаш новите дрехи, защото ти престои най-важната среща, и минаваш през вратата на смъртта.Наситен, доволен от живота,изпълнил дълга, опазил вярата.Време е за почивка.Тази тема трябва да присъства в нашия живот. За християнина няма вечна смърт.Страхът се ражда от чувството за безсмислие.
Когато едно общество приеме за “идеал нулевата смърт”, то става дълбоко хипохондрично, тревожно, егоистично.
От моето детство аз помня баба и дядо, които в служението си към нас и към другите хора сякаш изчезваха. Те не се бояха от смъртта, не създаваха проблеми, че в селото нямаме лекар.
Преди три години бях в Родопите и се докоснах до същите хора, разтопих са от познатото :”Как си ,чедо?” За пореден път се изумих от добротата, гостоприемството и незлобието на помаците. Логично беше да мисля, че е променил техния нрав.Мизерията беше непоносимо смазваща и несправедлива!Няма да забравя един дядо в едно дере, който с огромен чук трошеше огромни камъни за облицовка.
Когато разговарях с тези хора нямаше бунт, омраза, завист. Една баба се радваше на къщата-палат на софийския адвокат.Попитах я:”А ти как преживяваш, бабо!” – “От картофи”.”А ако ги отнесе наводненито?” – “Какво да правим, чедо, ние сме от долу, Той е от горе/сочи небето/, Той се грижи за нас”.
Не можех да се нагледам на красотата на лицата, дори на най-възрастните помакини – бели лица, алени бузи, очите като небето.Стоях при залез-слънце в центъра на с. Кестен и гледах как подковават един кон.Дойдоха възрастните хора покрай мен и ме заразпитваха.Аз пак гледах лицето на една възрастна жена и бях изкушена да кажа:”Много са красиви жените ви, в София няма такава красота.” А една баба се опита да даде някакво обяснение:”Това, чедо , е от мазилата”!, аз пък и отговорих:” От разврата е!” Те ме погледнаха много учудено, но и много любовно, а един дядо ме попита:” Ти сигурно си от село, чедо!?”
Тръгнах си самотно към София. Прииска ми се завинаги да остана сред тези хора. Спомних си за детството, преминало далеч от този край, но запечатало в мен същия залез, същите думи. Исках да се върна и да се умия в очите на моите баба и дядо.
Комунизмът отне морала, осмя целомъдрието и отгледа един ужасен порок – похотливата старост. И тази старост предава от ръка на ръка “Забранения плод”/ алюзията ми дойде от турския сериал “Забранения плод”, който днес гледат бабите с внучетата/. И много често същите тези баби са християнки, които утре ще отидат на Църква, и ще окайват онзи помак, който вярва в Аллах , и по цял дет троши камъните в дерето. Без ропот, без гняв.
Спомних си едни прекрасни редове на Хермен Хесе за старостта:”Тук, в тази градина на старците,цъфтят множество цветя, за грижата на които ние преди не сме и мислили.Тук цъфти цветето на търпението, злак благороден, ние ставаме по-спокойни, по-снизходителни и колкото по-малка става нашата потребност да се намесваме и действаме, толкова по-голяма става нашата способност да се вглеждаме и прислушваме към живота на нашите събратя, наблюдавайки го как тече без критика и без да преставаме да се учудваме на неговото разнообразие, понякога със съпричастие и тиха тъга, понякога със смях и светла радост, с хумор.”
Най- тъжното на света е старостта, бояща се от себе си.С какво достойнство е пълен човек, който носи старостта си като дар.Самото сребро по косите му излъчва мир.
Има един филм - “Походът на императорите”. Баби и дядовци, седнете и изгледайте този филм със своите внуци.Филм за целомъдрието, верността, саможертвата.
Човек пада по-ниско от животинския свят, ако не се научи да различава демоните с човешки лица. Ако преподадем този урок на нашите внуци, може би един ден те ще променят света.
В същото време съзнавам, че тези възрастни хора са метафора на системата, която още е тук. Техният бунт не е само срещу глада и мизерията. Техният бунт е редукция на пустотата и самотата в душите им.
Кое доведе нещата дотук? Една идеология, чийто “идеал е нулевата смърт”, според определението на френския философ Жан Бодрияр. Ясно е, че такава система е самоубийствена.Системата се самоубива в отговор на предизвикателствата на смъртта – отчаянието на гладните, на раково болните, на бездомните, но и не на последно място от презрението на властимащите към старите хора.
Защо днешният човек не се интересуват от старите хора? Правейки се, че не ги забелязва, той се опитва да се освободи от собствените си фантазми и страхове за собствената си старост и смърт.
От друга страна, егоизмът и хедонизмът на много възрасти хора, приели идеологията на “нулевата смърт”, поражда естествената защита у младите хора, чийто живот също не е много лесен.
Истински мъдрата старост е дар Божий, който не бива да разпиляваме.Защото тя е опитът, зрелостта, преданието, поуките, приемствеността, историята.Защото тя може да ни научи как да приемем смъртта.Поколението на нашите баби и дядовци носеше едно трезво и реалистично отношение към смъртта. Във всеки дом стоеше един символ – раклата с новите дрехи, които са приготвени за деня на погребението.Идва часът, обличаш новите дрехи, защото ти престои най-важната среща, и минаваш през вратата на смъртта.Наситен, доволен от живота,изпълнил дълга, опазил вярата.Време е за почивка.Тази тема трябва да присъства в нашия живот. За християнина няма вечна смърт.Страхът се ражда от чувството за безсмислие.
Когато едно общество приеме за “идеал нулевата смърт”, то става дълбоко хипохондрично, тревожно, егоистично.
От моето детство аз помня баба и дядо, които в служението си към нас и към другите хора сякаш изчезваха. Те не се бояха от смъртта, не създаваха проблеми, че в селото нямаме лекар.
Преди три години бях в Родопите и се докоснах до същите хора, разтопих са от познатото :”Как си ,чедо?” За пореден път се изумих от добротата, гостоприемството и незлобието на помаците. Логично беше да мисля, че е променил техния нрав.Мизерията беше непоносимо смазваща и несправедлива!Няма да забравя един дядо в едно дере, който с огромен чук трошеше огромни камъни за облицовка.
Когато разговарях с тези хора нямаше бунт, омраза, завист. Една баба се радваше на къщата-палат на софийския адвокат.Попитах я:”А ти как преживяваш, бабо!” – “От картофи”.”А ако ги отнесе наводненито?” – “Какво да правим, чедо, ние сме от долу, Той е от горе/сочи небето/, Той се грижи за нас”.
Не можех да се нагледам на красотата на лицата, дори на най-възрастните помакини – бели лица, алени бузи, очите като небето.Стоях при залез-слънце в центъра на с. Кестен и гледах как подковават един кон.Дойдоха възрастните хора покрай мен и ме заразпитваха.Аз пак гледах лицето на една възрастна жена и бях изкушена да кажа:”Много са красиви жените ви, в София няма такава красота.” А една баба се опита да даде някакво обяснение:”Това, чедо , е от мазилата”!, аз пък и отговорих:” От разврата е!” Те ме погледнаха много учудено, но и много любовно, а един дядо ме попита:” Ти сигурно си от село, чедо!?”
Тръгнах си самотно към София. Прииска ми се завинаги да остана сред тези хора. Спомних си за детството, преминало далеч от този край, но запечатало в мен същия залез, същите думи. Исках да се върна и да се умия в очите на моите баба и дядо.
Комунизмът отне морала, осмя целомъдрието и отгледа един ужасен порок – похотливата старост. И тази старост предава от ръка на ръка “Забранения плод”/ алюзията ми дойде от турския сериал “Забранения плод”, който днес гледат бабите с внучетата/. И много често същите тези баби са християнки, които утре ще отидат на Църква, и ще окайват онзи помак, който вярва в Аллах , и по цял дет троши камъните в дерето. Без ропот, без гняв.
Спомних си едни прекрасни редове на Хермен Хесе за старостта:”Тук, в тази градина на старците,цъфтят множество цветя, за грижата на които ние преди не сме и мислили.Тук цъфти цветето на търпението, злак благороден, ние ставаме по-спокойни, по-снизходителни и колкото по-малка става нашата потребност да се намесваме и действаме, толкова по-голяма става нашата способност да се вглеждаме и прислушваме към живота на нашите събратя, наблюдавайки го как тече без критика и без да преставаме да се учудваме на неговото разнообразие, понякога със съпричастие и тиха тъга, понякога със смях и светла радост, с хумор.”
Най- тъжното на света е старостта, бояща се от себе си.С какво достойнство е пълен човек, който носи старостта си като дар.Самото сребро по косите му излъчва мир.
Има един филм - “Походът на императорите”. Баби и дядовци, седнете и изгледайте този филм със своите внуци.Филм за целомъдрието, верността, саможертвата.
Човек пада по-ниско от животинския свят, ако не се научи да различава демоните с човешки лица. Ако преподадем този урок на нашите внуци, може би един ден те ще променят света.
Няма коментари:
Публикуване на коментар