Пристъпвам с известно притеснение да пиша за богословието и Църквата, защото съм жена. За съвременния човек това разбиране може да прозвучи странно, но феминизмът, в извънцърковното разбиране на това понятие, е чужд на Църквата.
Защо все пак повдигам тези въпроси? Защото изведнъж, в една напълно материалистична и прагматична епоха, съдбата на човечеството ще се окаже в ръцете на богословите. От една страна, богословите-мюсюлмани трябва да убедят човечеството, че ислямът не изповядва война срещу християнския свят, от друга страна богословите- християни трябва да помогнат на човечеството да се избави от страха от смъртта, който парализира умовете и волята на милиони хора. Как да свикнем да живеем с мисълта, че смъртта ни дебне на всяка крачка? Как да се избавим от комплекса, че сме жертва на побъркани хора? Как да се справим с гнева си, че ние, които можем и сме интелигентни, ставаме жертва на демонични сили? На тези въпроси не може да отговори нито една съвременна социална и хуманитарна наука. Психиатрията може само да облекчи симптоматиката, но не може да даде хапчето на безсмъртието. Ако ние все още не сме обект на терористични нападения, това не означава, че трябва да заровим главите си в пясъка. Не малко от хората, които преживяха това насилие, трескаво търсят смисъла на живота си. Особено в Америка. Днес в света
милиони хора страдат от депресия
Повечето автори са единодушни, че депресията произтича от неправилно насочена омраза, от омраза насочена към самите нас. Не винаги психолозите признават духовния аспект на това заболяване. Но тъй като в човека психологическото и духовното се намират в постоянна връзка, когато себеомразата нанесе вреда на психиката, тя причинява и съответно парализиращо въздействие върху душата. Затова не е чудно, че депресивните хора често изпитват неприязън към Бога. От своя страна, тази неприязън отчуждава човека от Божието утешение /тъй като Бог не насилва нашата свободна воля/, а това още повече засилва депресията. На Запад все по-голям брой психологични и психиатрични служби се свързват с Църквата, търсейки отговор на онтологичните въпроси на своите пациенти – за смисъла на живота, за страха от смъртта. Но да видим какво става у нас. Търсят ли тези служби помощта на Църквата и какво прави Православната църква? Православната църква е съхранила най-древните традиции и знание за богословието като “терапевтична наука”, по думите на един гръцки богослов. За съжаление днес БПЦ имитира показно милосърдие, рекламира дейността си в медиите и шоу програмите. Това не е присъщо на Православието, това е някаква външната страна , по-скоро начало на терапията.
Същината е в съкровената връзка
между пациента и лекаря, т.е между пастиря и духовното чадо.Православието винаги е живяло в аскетично мълчание. Когато св. цар Петър идва да поднесе дарове на св. Иоан Рилски, светецът се скрива в пустинята. Някой ще попита, ако няма реклама, как ще открием онези хора, които могат да ни помогнат с духовни съвети? В духовния живот има един закон, че който търси намира, но много често се изисква голямо напрежение на волята и съвестта, за да откриеш духовния човек, защото, както казва един от ранните отци на Църквата - апостол Ерм, праведниците в тоя век трудно ще можеш да ги различиш от останалите хора, подобно на дърветата през зимата. В днешните времена на ужасен духовен ексхибиционизъм нека имаме пред съзнанието си поне този критерий: да бъдем предпазливи, ако в сферата на духовния живот има много реклама и показност. В това отношение Църквата започна да прилича на политиката – зад външната показност се прикриват дела, за които е срамно да се говори. Но нека спра до тук. В противен случай ще заприличам на Хам, който се присмя над голотата на своя баща и понесе завинаги проклятието. Все пак трябва да кажем с какво не сме съгласни. Аз не мога да се съглася с някои мнения, че българският народ е недуховен народ. Той по-скоро е останал
без истинските пастири в лицето на своя епископат
с изключение на няколко епископа. И в този смисъл истински тревожно е организирането на църковно-народния събор, тъй като съществува голям риск Църквата да бъде жертва на клиентелизма. В същото време Църквата не може да бъде възродена от свещенството, тъй като изразител на съборността на Църквата е епископа. Но в Църквата има прекрасни свещеници, дълбоко вярващи миряни, добри богослови, затова е необходим обществен диспут, за да бъде чут гласа на Божия народ. От една страна, Божият народ има нужда от просвета, от духовно ограмотяване, от друга – ние имаме нужда да чуем нашите пастири, дали стоят в духа и истината на епископите от миналите векове, тъй като “чрез своя епископ или по-скоро в своя епископ всяка отделна и поместна църква се включва в съборната пълнота на Църквата, свързва се с миналото и с всички времена” , по думите на големия православен богослов проф. Георги Флоровски. Дали нашият епископат по дух е свързан с епископите от предишните векове? Св. Иоан Златоуст, например, не се е побоял да бичува царица Евдоксия, заради упадъка на нравите, и поради тази причина е претърпял заточение. А част от днешния епископат не рядко влиза в
бизнес-отношения с властимащите
Спомням си като съдебен експерт изследвах един от босовете на сивата икономика, който вече не е между живите. Кабинетът ми се изпълни с мутри, а колегата ми “достолепно” ми представяше господин Х. Аз, наистина, не познах господина и съвсем спонтанно попитах :”Вие кой сте?”. Неочаквано за мен, този въпрос премахна преградите и разговорът протече по-нататък доста естествено. На един етап от изследването бях изкушена да му задам следния въпрос: “Как се чувстваш, когато знаеш, че смъртта те дебне? Мислил ли си за вечността?” От моето изследване не зависеше делото и нямаше причини той да иска да се представи добре или да нагажда отговорите си спрямо моите очаквания. Може би го подцених, но не изключвах да ми отговори “Остави тези глупости!” За моя изненада, той някак трескаво и припряно ме попита :”Кажи ми какво трябва да направя? “ Признавам, че бях провокирана от себелюбивата мисъл, че може би съм човекът, който трябва да му каже истината.Неговият отговор носеше някаква
спотаена енергия на обреченост
и почувствах за свой дълг да му кажа:”Покай се пред Бога не за това, за което те обвиняват медиите, а за онова, за което те изобличава съвестта!” Макар и за миг видях неговата човешка сломеност. И си спомних какво казват св. отци, че много често разбойниците и блудниците са по-близо до Бога, отколкото праведниците. С тези думи се разделихме. После разбрах от медиите, че две важни неща бе променил в живота си. После го убиха. Този човек, ако беше срещнал в живота си не мен, а един истински пастир, може би щеше поне да постави начало на промяна. Но за съжаление доверието към Църквата, като към институция, най-често е загубено у подобен род хора, тъй като не рядко техните интереси са се пресичали с интересите на духовенството. Имат ли все пак право по-долу стоящите в йерархията на Църквата и миряните да държат сметка на епископата? Няма ли да се окажем в ролята на богоборци, тъй като властта на епископа има сакраментално действие, тя не е само юрисдикционна привилегия. Но ако епископът не живее по дух и в истината на Православната църква, дали всъщност той е изразител на съборността и дали той е в Църквата? За хората, които са извън Църквата, Църквата изглежда като някаква организация, но за онези, които участвуват в Тайнствата на Църквата,
тези въпроси са съдбовни
Пазител на Преданието и благочестието е целия Божи народ и това по никакъв начин не ограничава учителната власт на йерархията, която е дадена на йерархията не от църковния народ , а е дадена свише - в Тайнството Свещенство. За нерелигиозния човек това учение е трудно за разбиране и възприемане, затова в делата на Църквата могат да участвуват само онези хора, които споделят нейните Тайнства. Поради тази причина спекулативно и безсрамно е поведението на всяка политическа власт, която използва Църквата за нецърковни дела или прилага светски, нецърковни мерки в оценката на явления от църковния живот. Епископът в Православната църква е получил пълната сила и власт да говори от името на паството. “Но за да направи това, епископът трябва да обхване в себе си своята църква; той трябва да прояви нейния опит и нейната вяра. Той не трябва да говори от себе си, а от името на Църквата. Това е точно обратното на ватиканското определение: ex sese, non autem ex consensus ecclesiae /От себе си, не от съгласието на Църквата/”, казва проф. Георги Флоровски. Епископатът на БПЦ, в по-голямата си част, все повече върши неща зад гърба на Божия народ, и все повече свещеници и миряни съзнават това. А всъщност той е длъжен
да отговаря пред Божия народ
По въпросите на вярата народът трябва да преценява учението му. Предавайки учението на църквата проф. Георги Флоровски казва:” Задължението на послушание към епископа се прекратява, когато епископът се отклони от съборната норма и народът има право да го обвини и дори да го низвергне.” За съжаление днес съществува една опасна тенденция – да се спекулира с послушанието, да се изгражда своеобразен гуруизъм в Православната църква към един или друг свещеник или епископ, а в някои поместни православни църкви, там където църквата е сраснала с държавата, послушанието се използва като лост, чрез който Божият народ се държи в подчинение. Разбира се, не по-малко опасна е и другата тенденция, която вече познаваме – бунт срещу йерархията и крайно неподчинение не в името на истината, а поради някакви политически или други мотиви. Всички ние сме отговорни да върнем чистотата на нашата Майка-Църквата, а не да оголваме греховете й. Децата нямат право да съдят! Смятам , че ДСБ може да постави това начало. Сред Демократи за силна България има честни хора и добри богослови. Ако съм била не достатъчно убедителна и коректна, изказвайки се по въпросите на Църквата, то моля да приемете със снизхождение моите разсъждения, но въпросът за Църквата би трябвало да бъде съдбовен въпрос за всеки вярващ човек. “Христос ни се открива не в нашата изолираност, а в нашата споделена съборност, в нашето единство”, казва по-горе цитираният богослов. За съжаление ние не познаваме учението на Православната църква. А всъщност, тя пази всички рецепти за цялостното лечение на човека, нещо което Западната църква е изгубила след разделението. И това не е някакво мегаломанско изказване, това е мнение и на много западни богослови и познавачи на ранното християнство. Какво означава за днешния човек новозаветната заповед за любовта – да обичаме ближния като самите себе си? “ Това е нещо повече от поставянето му наравно с нас, от отъждествяването му с нас; това означава да виждаме себе си в другия, във възлюбения, а не в нас самите…Ето тук минава границата на любовта; възлюбеният е нашето “alter ego” , “аз”, което ни е по-скъпо от нашето”, казва проф. Георги Флоровски. Това е аскетичното богословие на Православната църква, което няма нищо общо със западния хуманизъм. Това е забравеното учение за любовта, което сме
заровили в срама и неудобството
да покажем, че сме православни. Но “историята ни поднесе сюрприз”, както казва един съвременен руски богослов. Богословието на Запада не е достатъчно да избави хората от страха пред смъртта. Богословието може би ще си възвърне, по достойнство, отхвърлената привилегия да се нарича “царица на науките”. Коя философия, коя наука или коя религия изповядва гореказаното - да възлюбиш ближния повече от себе си, за да излекуваш себе си. Богословието е истинската “терапевтична наука”, но за съжаление докторите са болни. Но нека не губим надежда. Не рядко една стара и изпитана рецепта се пази от човек напълно неизвестен. “Малък град, и в него малко човеци; дойде против него велик цар, обсади го и захвана против него големи обсадни работи; ала в него се намери човек сиромах, но умен, и той спаси с мъдростта си тоя град; и при все това никой се не сети за тоя сиромах”, разказва Еклисиаст. Нека повярваме, че има такъв човек, а може би не само един. Нека потърсим истинския пастир.
|
Няма коментари:
Публикуване на коментар