Въпросът, който най-често ми задават родители на дрогиращи се юноши и младежи, е защо точно техните деца са станали наркомани.
Три неща най-често правят впечатление, когато работиш с наркомани: тяхната самотност, чувството, че са изоставени, и копнежът им да бъдат обичани.
Най-често те идват от непълни семейства, където всеки един от родителите има свой личен живот, неприобщен към живота на детето. Връзката родител-дете е почти винаги формална.
Това са юноши и младежи, които не са успели да изградят своята автономност или да се научат на съответните мъжки и женски роли, тъй като най-често един от родителите отсъства от семейството, а напоследък – и двамата.
В жаждата си да бъдат обичани те непрекъснато търсят обекти, които да ги обичат.Но тъй като са много зависими, лесно се привързват към всеки, който ги удостои дори и с малко любов.
От друга страна, макар и видимо да са бунтари, в дълбоката си същност те са конформисти, тоест приемат и се съгласяват лесно с мнението на групата, към която принадлежат, подчиняват се на всякакви изисквания само и само да бъдат приети.
След много болки и травми в семейството, те най-често формират тотално отрицание на всичко, съзнание за безсмислие на живота, и като цяло нихилизъм.Дори парадират с това “безсмислие”.Започват да се обличат по съответния начин,слушат съответната музика, харесват “грозното и разрушаващото се” по думите на един мой пациент.А в повечето случаи вътрешно са много раними, дори романтични.
За съжаление често момичетата са претърпели сексуално насилие и последващото им сексуално поведение е много объркано.
Едно от най-трудните неща при лечението на юношите и младежите е да ги накарам да си отговорят на въпроса “Кой съм аз? Какво искам от живота?” А те най-често искат да бъдат обичани. Но кой може истински да обича един наркоман. Та той продава всичко от къщата ти, изпитваш срам поради него, постоянно имаш проблеми с полицията.Почти не съм срещала родител, който да продължи да обича детето си такова.
Затова остава само един път – да ги научим да обичат, на първо време себе си, защото себеомразата е най-деструктивното нещо в живота. Да могат да обичат дори ако никой не се интересува от тях. Истински свободният човек е онзи, който може да дава любов, а не който очаква да получи. Аз съм виждала потресаваща жал и болка на наркоман към малките деца, които биха поели по неговия път. И ако можеш в този момент да му кажеш, че даването е най-висш израз на могъщество, може би си положил началото на терапията.
Всъщност, това е начинът, чрез който можем да се освободим от всички зависимости – наркотици, алкохол, секс, хора, секти. Зрелият и свободен човек няма нужда от тези “опиати”, за да потисне тревогата и безпокойството си.
Какво най-често липсва на днешния родител
Родителите много трудно могат да помогнат на своите зависими деца, защото самите те са болни, макар и не с клинични изяви.
Какво му липсва на днешния родител?Любов, търпение, надежда. Най-често родителите се провалят, защото губят надеждата за оздравяването на детето. А отчаянието идва от това, че нямат достатъчно търпение. Когато за пръв път идват при мен, те се надяват, че ще получат някакво магическо хапче или съвет и много скоро всичко ще приключи. А е необходимо предварително да се въоръжим с търпение.Понякога нещата приключват след шест месеца, след една година, а може и след по-дълго време. Но в тази ситуация сме като на война. Във всеки момент трябва да се справиш с гнева си.
Без да го осъзнаваме напълно, тези деца се оказват наши благодетели. Те ни помагат да станем по-съвършени - изтръгват ни от самозаблудите колко сме престижни и велики, почитани и уважавани, карат ни да пием всеки ден от чашата на унижението и безчестието, защото сме превърнати славата и “доброто име” във висша ценност.
И в същото време, само онзи, който не е преживял страха и отчаянието на такъв родител, може с лека ръка да каже, че той би се справил по-добре.
Какво да правим, когато сме на дъното на отчаянието?
Преди всичко да разберем срещу какво е нашия бунт.После, да продължим да обичаме независимо от страха, от гнева, от загубите, от раздразнението.
Една майка ми споделяше следното: не е могла да се справи с поредния пристъп на гняв и тогава й хрумва една мисъл, която станала нейна патерица за дълго време:”А ако той беше безнадеждно болен, например от левкимия, и аз знаех, че дните му са преброени, нима щях да му се гневя и да го обиждам?” От този ден нататък каквото и да се случеше, тя се опитваше да бъде постоянна в любовта си. Когато той закъсняваше, тя си повтаряше:”Каквото и да се случи, дори пак да се върне друсан, няма да се сърдя, ще се опитам да бъда добра!”И от ден на ден това все по-лесно й се отдаваше.
Подобна техника изисква много постоянство и борба със себе си, но тя се оказва много надеждна не само при наркоманията, но и в семейства с алкохолизъм или поведенчески разстройства през пубертета.
Но какво да правим, когато видимо нищо не помага?
Отново трябва да се опитаме да останем като скала в морето по време на буря.В такива случаи страхът е най-лошия съветник.Когато всичко изглежда безнадеждно, тогава обстоятелствата почват да помагат. Ето какво ми разказваше друга майка:”Нещата с моя син отиваха все по-трагично. Той започна да става много агресивен, дори към мен.Чувствах се напълно безпомощна.Една вечер беше толкова агресивен, че дори ме удари.На другата сутрин присъствахме на ужасна сцена.На горната площадка на външното стълбище беше починало едно момче от свръхдоза и майка му плака над него около един час, докато дойдат полицаите и съдебните медици.Когато изнасяха тялото му, момчетата от квартала бяха надули касетофон с рап, сякаш с това искаха да го изпратят, но моргаджиите бяха ядосани и много грубо хвърлиха тялото в колата. Това беше една голяма метафора за цялото безсмислие на подобен живот и вероятно синът ми така го е почувствал. Още на другия ден в поведението му имаше коренна промяна и за мое най-голямо учудване тя се оказа необратима в положителен смисъл.”
Едно важно нещо пропускат днес дори православните терапевти. Преди известно време в България беше един православен духовник, медик, с научно звание, който изнесе лекция пред една голяма аудитория за лечението на наркомани в Русия. Чаках да чуя за психологическите механизми и мотивацията при това болестно поведение, за конкретни техники и отношението към тези болни. Чух, че това е “демон”, че това явление е внесено от Запада, че държава и Църква се обединяват в борбата... И толкова.
Какво исках да чуя, и какво исках да чуят и родителите на наркомани, които бяха дошли с надежда на тази лекция. Исках да чуя гласа на Лот, когато се обръща към съвременните “содомяни”: “Братя мои, не правете зло; ето, имам две дъщери, които още мъж не са познали; по-добре тях да изведа при вас, и правете с тях, каквото искате, само на тия човеци не правете нищо, понеже са дошли под покрива на къщата ми./ Битие 19: 7 - 8/.
Какво правят днешните християни – от миряни до пастори, и свещеници? Правят това, което правят и невярващите.Всяват страх, ужас, презрение към наркоманите, с идеята, че ще запазят децата си от този грях. И при всичките тези случаи някой друг е виновен – демонът, Западът, училището, държавата.
Св. Йоан Златоуст превъзходно тълкува тази част от Библията: упованието на Лот в Господа, така че да има силите да предостави дъщерите си на содомяните, само и само да запази последните от противоестествения грях. Дали някога сме се замисляли върху този библейски текст? Нима Господ презря и отхвърли доверието на Лот в Него?! Той изведе от Содом цялото семейство невредимо.
Аз смятам, че затова няма успешно лечение на наркоманите, защото не можем да се обърнем към тях с любов, без страх, без презрение с “Братя мой!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар