ПО СЛУЧАЯ "СТЕФАН - ПОХИТИТЕЛЯТ НА БАНКАТА"

            Ще се опитам да разгранича   условно„случая Стефан”   от социалните причини, които са го предизвикали ,а така също  и от  съзнавани или несъзнавани проекции, които отделни хора или общности  правят върху „случая Стефан”,т.е защо много хора симпатизират на един човек, който реално е извършил сериозно престъпление.

            Преди много години бях съдебен  експерт  по едно дело, в което момче под 20 години съучастваше в обир на банка/ невъоръжен обир , измама по документи/. Обирът беше извършен хладнокръвно и успешно. Впоследствие бяха задържани извършителите.  Личностовият профил на това момче много напомня на профила на Стефан/ разбира се, от достъпната за мен информация/. Момчето, почти веднага след деянието, направи разгърната  параноидна психоза, и години наред след това се лекуваше.

            И в двата случая виждаме симптоми от   т.нар. бордерлайн/borderline/ синдром. Какво означава този синдром? Borderline -  граница, демаркационна линия.

            Това не е психично заболяване в тесния смисъл на думата.Това е синдром представляващ смущение във взаимоотношенията на субекта с околните, хората с този синдром често се преживяват като жертви. Разбира се, почти винаги бордерлайн синдромът е свързван с травматични епизоди при раждането или детството.  Видим и тревожещ момент при това разстройство е, че то съдържа симптоми потенциално опасни за субекта. За да мислим  в диагностичен план за този синдром е нужно да са налице пет от следните елементи:

• Подчертани усилия за избягване на реално или въображаемо изоставяне / в случая имаме реално изоставяне – осиновено дете, а впоследствие и осиновителите умират/
• Нестабилни и интензивни междуличностни отношения, които варират от свръхидеализиране до обезценяване/  не може да изкара шофьорски курс, „не може дори един обир да извърши”, това е по негови думи/
• Нарушена идентичност:подчертани и нестабилни представи и усет за себе си/ налице е висока степен на некритичност, че е допуснал, че може да извърши обир - нали „един шофьорски курс не може да изкара” /
• Импулсивност – има не малко данни за това.
• Чести заплахи ,пориви и поведение със суицидни заплахи , или самоувреждащи действия / всички форми на себеподценяване, самосъжаление могат да се квалифицират и като себеувреждащи мисли и действия, извън ситуацията ,в която заплаши със самоубийство/
• Нестабилна емоционалност
• Хронично чувство за празнота / чувствал се е като самотник и  неудачник/.

            Рядко ли са случаите на хората с бордерлайн сидром?  Съвсем не, напротив доста чести, и много автори твърдят , че ако пациентът на Фройд е невротик, то в наши дни той е предимно бордерлайн или нарцистичен тип. В този смисъл един немалък процент от тези хора могат да попаднат в ситуацията на Стефан. Още повече, че този тип личност е медиализиран, т.е. той търси и намира изява чрез медиите. Медията е нарцистичното огледало, тя е липсващото в миналото майчино лице, което винаги те забелязва, излъчва признание, одобрение, възхита. Бях особено впечатлена от стойката на  Стефан, когато се предаваше: това  не беше поза на съкрушен човек, това беше поза на Батман,т.е дори тялото експлицира нуждата да изглежда  герой.

            Когато споделям тези мой наблюдения, не мислете, че толкова лесно може да се стигне да мотивацията на деянието. Психиката на човек не е една кутия, за която може да се намери подходящия ключ / в случая психолог/, който  да я отвори. Това е опростенческо мислене. Често мотивацията е несъзнавана дори за самото лице, и  то би трябвало  да премине през продължителна терапия, за да я осъзнае. Такава терапия е нужна като за самия извършител, така и за придобиване повече опит, с оглед на превенцията от подобни престъпления.

             Има ли социални фактори, които спомагат за формирането на такъв личностов профил, който, както вече казах , е доста разпространен, и може би поради тази причина в Стефан доста млади хора разпознаха себе си, и дори му симпатизират.

            Какво те разпознаха? Разпознаха, че и те живеят в  един афективен затвор, от който искат да се освободят, т.е жертви са на собствените си страхове, очаквания, фантазии как би могъл животът им да изглежда по-добре.  Този вътрещен затвор е изграден  под натиска на всевъзможни безпокойства какво ще кажат другите, какво ще си помислят за мен, да не ме отхвърлят,  да  стана „черната овца”. И под влияние на този натиск  тухла след тухла изграждат конформиста в себе си, доброто момче/ почти всички негови познати, шефа му, казаха добри неща за него/, дори героя – приятелите му казват, че преди време  е спасил една дементна баба от пожар. Но натискът ,който е упражняван от вън ни прави еднакви, стандартни, неминуемо посредствени.

            От друга страна, не можеш да отговориш на лустрото, което е наложено отвън, но което също е стандарт, еднаквост. Много млади хора все повече мислят, че ако нямат нивото на удобства и лукс, не биха могли да се оженят.Това мислене затяга още повече режимът на вътрешната ти неспобода, живееш изкуствен живот, докато не станеш жертва на собствената си невроза или не разбиеш тази черупка.

            Освобождаването от афективния затвор почти винаги преминава през някаква маргиналност, за което малцина са готови, т.е да поемеш пътя на истинската свобода, като захвърлиш целия социален натиск, но и   поемаш отговорността за собствения си избор.Ние всички сме вкарани в определението „норма”. Вероятно и той е получил психолого-психиатрично удостоверение, че е в „норма”.  Ако не си в норма, трудно се вписваш. „Аутсайдерите” на ума и духа, често са обречени на самота, опетнени от подозрения и враждебност/ или обект на прекалено възхищение, което също е своеобразно отхвърляне/. Те могат да поемат атаките на „нормата” ако имат силна афективност и мощен интелект.

            Много опростенческо е да кажем, че финансовата криза или социалната криза са причина. От разговорите на колегите му изникват думи като „честен”,”справедлив”, „самота”, „тъжен”, „герой”. Корените са много по-дълбоки.Явно този човек е търсил изход от вътрешния си затвор,но няма нито силната афективност ,нито интелекта да поеме отговорността, когато реши да счупи черупката.

             Страхът от свободата е един от основните страхове, защото сам трябва да поемеш отговорност за себе си, когато счупим черупката -  няма опора, няма на кого да се облегнеш, чувстваш се беззащитен в един „враждебен”свят/ твърде възможно е  тези неща да  ги е разбрал в часовете прекарани в банката, т.е дошъл е на себе си, от което следва депресията, отчаянието. Но отчаянието е отново израз на нарцисизма/.  Разбираш, че постъпката ти е била  незряла и инфантилна,  и всъщност се връщаш към стария си затвор.  Външният затвор става образ, метафора на вътрешния ти.  Онзи, който може да се освободи от афективния затвор, той няма нужда от пари.

            Днес все повече хора ще се опитват да разбиват тези затвори чрез параадаптивно поведение, т.е около нормата, на границата с патологията. И затова тези уж „добри” хора ,изведнъж се оказват „лоши” .Това е човекът-кълбо, затворен за външния свят, затворен в собствения свят, лишен от топлина. Тези затвори ни създават мнимо чувство за сигурност. Често в тези вътрешни затвори постепенно се изграждат, ден след ден, различни фантазми / често свързани с чувство за по-добър и уреден живот/, като форма на бягство от един свят, който те наранява/, и незабелязано тези фантазми един ден  преминават в действие.

            Търсейки причините и мотивацията на поведение на Стефан, най-шокиращото е какво  е довело това момче до там да обезмисли не само чуждия живот, но дори собствения си. И неминуемо стигаме до дебата за ценностите в модерните хуманистични общества, до ценностите на постмодерното общество, което предлага споделянето на познанието/глобализацията / и в същото време възможността за пълното разрушение. Дори по отношение на живота постмодерното общество няма нищо общо с християнската представа за човешкия живот като безценно Божие творение във видимия свят.  Животът/както твоя ,така постепенно и на другия/ може да ти принадлежи, поради това че всяка гледна точка има право на живот/ дори рекламата   за новините по BTV всеки ден ти внушава: няма една истина, “
Всички гледни точки” са истина/.  Човекът е вещ в света на вещите/ дори по време на самата акция се изнасяха парите, докато похитените живееха в неизвестност за живота си/.

            Както може да подтикне един човек да постави живота си „на карта”? Известният френски психолог Пиер Дако казва,  че човек често желае да се самоунищожи,защото е безсилен да стане такъв, какъвто чувства , че е в действителност – божество, изпълнено с радост и щастие.

            От друга страна, основен белег на постмодерността е лекомислената игра, докато модерността се отличаваше с трудолюбие, казва Джеръми Рифкин.В постмодерното общество всичко е повърхностно, мимолетно, преходно, бегло, несериозно, необвързващо. Сменят се маска след маска, роля след роля, костюм след костюм, сценарий след сценарий. Играта на Homo ludens e безотговорна и в същото време рискът и непредсказуемостта, на всякакви нива, са обичайни условия в постмодерността. Това засилва тревожността и несигурността в обществото. Нараства и процента на личностовите разстройства и парасуицидалните поведения. Виждаме, че постоянно различни хора заплашват със самоубийства.

            Изследвания показват, че много по-малък риск съществува за  хората, които живеят в общности или в държави, в които има много по-развити социални институции. Нужно е изграждане на социални институции за подкрепа на бордерлайн личности, за оказване на психотерапевтична помощ. В този смисъл съм съгласна, че  отговорът на  съселяните на Стефан е закъснял – трябвало е преди това да се погрижат за него. Прочетох, че много малка част от  сираците в Япония ще останат в домове, повечето ще отидат в семейства по селата. По всичко личи, че Стефан не е имал потенциалът да оцелява във един бързопроменящ се глобализиран свят, но ако той не живееше във фантазмите си, щеше да намери своята реализация в селото сред своите, сред хората, които може би са щяли да го подкрепят.