ПЪРВАТА ЛЮБОВ

Бранислав Нушич
Автобиография
За първата любов би трябвало да говоря по-напред, защото тя върви успоредно с учението, би могло дори да се каже, че спада към учебните предмети. Но аз не исках да прекъсвам веригата от учебни предмети, които, само така последователно изложени, дават ясна представа за оня безизходен лабиринт, наречен училище, през който минахме в годините на нашата младост.
Първите си основни понятия за любовта аз получих още в ранно детство. По това време аз, една наша прислужница и един практикант от управлението разговаряхме всяка вечер зад портата за любовните работи. Нещо повече, — аз бях причината за тая любов, защото практикантът се запозна най-напред с мене и след това аз го представих на прислужницата ни. Това запознанство стана съвсем случайно. Аз седях пред вратата в скута на готвачката ни. Минавайки по улицата, практикантът дойде при мен, помилва ме и каза:
— Какво сладко дете! Ваше ли е?
— Ау! — писна прислужницата. — Как бих могла да имам дете, като не съм дори и омъжена!
По тоя въпрос — дали може, или не може да има деца преди брака — те започнаха дълъг разговор, който на другия ден продължиха, а на третия между тях съществуваше вече най-тясно приятелство. Оттогава всяка вечер ние тримата се събирахме зад портата.
О, какви ли не разговори се водеха тук. Понякога дори ме беше срам да погледна нашата слугиня в очите. Понякога пък и аз исках да се намеся в разговора, но за такива случаи практикантът имаше винаги в джоба си приготвени бонбони и щом се опитах да отворя уста, за да кажа нещо, той ми пъхаше един бонбон в устата, макар че нямах намерение да приказвам сладки думи като него.
Може да се счита като истинска загуба за литературата, че тогава аз още не знаех да пиша и не бях в състояние да запиша някои от разговорите, които водехме зад портата.
— Йоцо — казваше нашата прислужница на практиканта, — ела след вечеря, когато нашите си легнат. Ще ти оставя малко шницел.
— Ах, душичке — отговаряше Йоцо, — нима мога да мисля в такива минути за шницел! Но щом ще ми оставиш, остави поне и малко салата. Аз желая теб. С нетърпение чакам часа, когато ще те притисна в обятията си, та ако ще и шницелът да изстине.
Присъствувал съм и на други, още по-нежни разговори. Спомням си например, че веднъж практикантът питаше:
— Юло, ще перете ли скоро?
— Ще перем, защо?
— Ако може да пробуташ и моите дрехи, да не давам пари.
— Донеси ги — отговаряше тя ласкаво.
— О, душичке моя, колко си добра! Ще ти донеса три ризи и четири чифта гащи, ангеле мой!
Тия разговори хем ме развличаха, хем ми даваха практически знания, необходими ми за по-късно в живота. Но имаше и други някои неща, особено в неделя следобед, когато никой от домашните не беше в къщи. Тогава тримата влизахме в стаята на готвачката. Мен ме слагаха на пейката, а те сядаха на кревата. В такива случаи аз предпочитах да жумя, като внимавах само да не падна от пейката.
Така школуван и запознат доста нагледно с любовта, аз навлязох съвсем подготвен в живота. Затова няма нищо чудно, че още в първия клас на гимназията се влюбих. Разбира се, от моя страна тук нямаше никакъв предумисъл да се влюбя точно когато встъпвах в първи гимназиален клас. Моята подготовка, придобита още в най-ранно детство, ми позволяваше да сторя това и по-рано. Но до постъпването ми в прогимназията аз носех панталони с цепка отзад и никак не можех да си представя как ще се влюбя с панталони, цепнати отзад. Едва когато станах в първи прогимназиален клас и обух панталони, които се закопчават и откопчават отпред, едва тогава почувствувах, че е време да се влюбя.
Влюбих се в нашата съседка Перса, защото беше най-близко. Перса имаше покрито с лунички лице, носеше жълти чорапи и токовете на обувките й бяха винаги изкривени. Преди да се влюбя, не й обръщах внимание, но от момента, когато се влюбих, тя ми изглеждаше божествено красива. За мен беше достатъчно да я зърна, макар и отдалече, да видя нейните криви токове, за да се развълнувам веднага и да побързам насреща й, само и само да видя колкото се може по-скоро усмихнатото й, осеяно с лунички лице.
Тя беше дъщеря на учителя ни по аритметика, който, кой знае защо, нямаше съвсем добро мнение за мене. Беше на девет години, учеше в трето отделение. Любовното си признание направих по един необикновено романтичен начин. Веднъж, когато играехме на жмичка, ние двамата с нея се скрихме в една каца, в която майка ми зиме слагаше кисело зеле. Тук, в тая каца, аз й направих любовно признание и тоя мой спомен и до днес ме кара да се вълнувам, когато мина покрай някоя каца.
Веднъж се срещнахме с нея след последния час и тръгнахме заедно към къщи. Аз й дадох една кифла. Всеки петък й купувах по една такава кифла с парите, спечелени от мен в четвъртък следобед на ези-тура. Те ми стигаха поне да мога веднъж в неделята да изразя с една кифла симпатиите си и вниманието си към нея. Тогава я запитах сериозно:
— Какво мислиш, Персо, ще те даде ли баща ти, ако те поискам?
Тя се зачерви, наведе очи и в смущението си разчупи кифлата на три части.
— Не вярвам — отговори тя полугласно.
— Защо? — запитах аз развълнувано и очите ми се наляха със сълзи.
— Защото си слаб по неговия предмет.
Заклех й се, че денонощно ще уча аритметика, само да мога да си поправя бележката. И аз учих. Но нима може да се постигне онова, за което толкова други са прахосвали напразно силите си — нима можех да примиря любовта и аритметиката? Заставен да избирам между любовта и аритметиката, аз избрах онова, което беше по-леко — любовта. И следващия час вместо двойка получих единица.
На следния четвъртък нищо не можах да изкарам на ези-тура и затова в петък сутринта се вмъкнах в гардероба и отрязах двадесет копчета от татковите зимни дрехи. Тях продадох в училище за десет пари, колкото ми бяха необходими, за да купя кифла. На обед причаках Перса пред нейното училище и изпращайки я, й признах, че сега положението ми е още по-лошо, защото съм получил единица по предмета на баща й.
— Тогава — каза тя болно — аз никога няма да бъда твоя!
— Ти трябва да бъдеш моя, ако не на тоя, то на оня свят! — извиках аз; тези думи бях чул преди няколко дена на едно театрално представление.
— Как може да стане това? — запита тя любопитно.
— Ще се отровим, само да се съгласиш.
— А как ще се отровим?
— Ей така — продължих аз още по-решително. — Ще изпием отрова.
— Добре — реши се тя. — Съгласна съм. А кога?
— Утре следобед.
— А, утре следобед имам училище — сети се тя.
— Да — спомних си и аз. — Утре не мога и аз, защото ще ми пишат отсъствие, а съм направил вече двадесет и четири и може да ме изключат от училище. Но хайде, ако искаш, в четвъртък следобед, тогава нямаме училище нито аз, нито ти.
Тя се съгласи и се споразумяхме аз да приготвя всичко за отравянето.
Следващия четвъртък следобед аз откраднах от дома една кутия кибрит и отидох на уреченото място, където трябваше да се срещнем с Перса и откъдето заедно щяхме да отидем на оня свят.
Срещнахме се в нашата градина, седнахме на тревата и от душите ни се изтръгна дълбока въздишка на болка и копнеж. Аз извадих кутията кибрит от джоба си.
— Какво ще правим сега? — запита Перса.
— Ще ядем кибрит.
— Как ще ядем?
— Ето така! — отговорих аз, откъснах главичката, хвърлих я, а клечката изядох.
— А защо хвърли това?
— Това е мръсно.
Тогава тя се реши и протегна смело ръка. Аз откъснах главичката и й дадох клечката. Тя я пое и започна решително да я дъвче. Изяде три клечки и на очите й се показаха сълзи.
— Не мога повече! Никога в живота си не съм яла клечки, не мога повече.
— Е, ти навярно си се вече отровила.
— Може би! — отговори тя. — Чувствувам, че нещо ме дере в гърлото.
— Това е. Ти си вече отровена.
Аз продължих упорито и изядох девет клечки, но изгубих апетит и усетих, че нещо ме дере в гърлото.
— Свършено е! И аз съм отровен! — казах тържествено, както се полага в такива случаи.
След това настъпи за известно време гробна тишина, през време на която аз мислех колко е четири по седем и все не можех да се сетя. Не зная какво мислеше тя, но помня, че си чоплеше зъбите от някоя попаднала между тях клечка. Най-после тя прекъсна тая тържествена тишина:
— Какво ще правим сега?
Тоя въпрос страшно много ме смути, защото аз наистина не знаех какво можехме да правим още, след като бяхме свършили главната си работа — да се отровим. Най-после ми дойде една щастлива мисъл.
— Знаеш ли какво, след като вече се отровихме, хайде да се прекръстим.
Тя се прекръсти. Направих същото и аз.
— А сега — продължих аз — да идем у дома си и да умрем. Срамота е да умрем тук, в градината. Ние сме деца от добри семейства и е срамота да умрем в градината.
— Да — каза тя и си тръгнахме.
Цялата история между впрочем свърши по следния начин:
Тя си отишла у дома и помолила майка си да и приготви леглото, за да умре. Признала и, че се отровила, т.е. че е яла с мен клечки. А майка и, без да вземе под внимание състоянието й и чувствата й, казала:
— Е, щом като си могла да ядеш клечки в градината, ще ядеш дървото и тука… — След това и вдигнала рокличката и започнала да й изкарва отзад ония чувства, които бяха залегнали дълбоко в сърцето й.
Заради тоя бой Перса ме намрази и така свърши моята първа любов.