Евтаназията е не наука , а технология
Предложеният от проф. Любен Корнезов (БСП) проектозакон за евтаназията няма да бъде приет, поне от този парламент. Срещу него се обявиха депутати от ГЕРБ, “Синята коалиция”, ДПС и дори социалистите. Категорично против са лекарският съюз и пациентските организации. Според чл. 115 от Наказателния кодекс евтаназията се осъжда като убийство. “Никога и никому няма да препоръчвам употребата на отрови и ще отказвам да давам на когото и да било подобно нещо”- гласи Хипократовата клетва и тя не може да се нарушава! Според вносителя Корнезов : “Евтаназията е удовлетворяване на молбата на неизлечимо болен...”. “ Но хипертонията, СПИН-ът, алцхаймерът и псориазисът също са нелечими и изискват терапия за цял живот. И тези болни ли са за евтаназия?!
Законопроектът узаконява убийството. А комисията от петима души, която ще я разрешава, ще издава смъртни присъди!
Омбудсманът Константин Пенчев предложи референдум по темата.
Църквата е категорично против евтаназията.
Но онова, което ме потресе е онова изказване на г-н Корнезов , което е доказателство ,че нашето общество няма готовността, зрелостта, интелигентността да тематизира този въпрос, а камо ли да го разреши: ”Ако вярваме на Светото писание, и Христос е евтаназиран. Той е на кръста, разпнат невинен, а това е най-мъченическата смърт. И когато вижда своята агония на кръста, той моли един римски войник да го прониже с копието. Римският войник убиец ли е? Той спасява Спасителя от канските мъки на кръста. Това е евтаназията, само дето не са му казвали така тогава. Знам становището на църквата, но в случая не са точни.”
Само че св. евангелист Йоан пише: „когато дойдоха при Иисус и Го видяха вече умрял, не Му пребиха пищелите; но един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода” (19:33-34).”
Другият важен текст, който искам да коментирам, е също от предложението на г-н Корнезов:“Никой не може да наложи евтаназията, всичко е доброволно. Затова трябва саморъчно написано писмо, заверено от нотариус, трима лекари, един психиатър, двама юристи да разрешат, има съдебен контрол от Върховния касационен съд, за да няма злоупотреби. Предвиждам и органите на евтаназирания да се трансплантират - така един живот си отива, поне да спасим друг. “
Трудността, която изпитвам да вляза в задочен диалог с подобни хора е, че те имат високомерието и лишеното от всякаква почва интелектуално самочувствие, да не желаят да чуят чуждото мнение.
От друга страна, ние , християните, трябва да даваме отговори на тези въпроси в един свят, който става все по-враждебен към нашата вяра.
Разбира се, това е нашият свят, в който, за да се избави човек от страховете си /включително и от страха от смъртта/, от натрапливите мисли, желания, тревожност, той се нуждае от повече адреналин, от повече риск, от “безстрашие”. И по този път той отхвърля от себе си всякакъв страх, той отхвърля и страха от смъртта, особено когато бива вдъхновен от хора на перото като Тери Пратчет, които са на “ти” със смъртта. / създателят на фентъзи историите от Света на Диска обяви, че обмисля евтаназия. През 2008 г. стана ясно, че писателят страда от Алцхаймер. Той дава изявление , че е започнал процедурата, която ще му позволила да определи сам кога да приключи земния си път. За това той е избрал клиниката "Дигнитас" в Швейцария. /
Днешното време е време на хедонизъм, независимо че всички психологически изследвания сочат, че хедонистът е почти винаги депресивен, защото постоянно открива, че онова, към което се стреми, за да му донесе удоволствие, не е това, то е нещо друго, което му липсва и така - до безкрайност. Заляти сме от реклами, които ни приканват да хванем мига , да премахнем болката, да достигнем нирвана, хармония и т.под. Всъщност нищо ново под слънцето” Яжте, пийте и се веселете, защото утре ще умрем” е казал от името на тези хора Еклисиаст./Екл. 8-15/
Но за християните животът не свършва с биологичната смърт, за нас животът е предверие на вечността. Но и онези, които боравят с понятия като “вечност”и “безсмъртие”, живеят със самочувствието, че имат власт над тези духовни територии. Немощта на днешния човек е породена от неговата гордост – той взима някакъв фрагмент, детайл, поставя го в центъра на света и чрез него се опитва да обясни тайни, пред които човечеството хилядолетия мълчи.
Жалко е,че човекът, който не вярва в безмъртие и вечност, дори не застава пред дилемата на Паскал:
ако все пак има някакъв, макар и нищожен процент безсмъртие, вечен живот, който зависи от тукашния ни избор, струва ли си да го пропилеем, да се правим, че не ни интересува?
Както казва един съвременен американски православен монах - днешният свят не познава дори “възвишеното езичество”. Езичникът Платон е учил, че в края на краищата историята е една лъжа и че “животът без изследване не заслужава да се живее”.
Не заслужава ли вместо да водиш живот на себично, немислещо, нефилософско себеугаждане, да изследваш живота, дали той няма друг по- възвишен смисъл? Не заслужава ли дори да живееш с хъс - да видиш и преживееш края на филма, който, всички знаем, може да има и щастлив край? Може би за теб Господ е запазил най-съкровените слова на любимия умиращ човек - при последното му издихание. / Това е осъзнатата или неосъзната причина, поради която много лекари са срещу автаназията Много често Господ именно тях посвещава в тайната на този Изход - от живота към вечността. /
В крайна сметка за това става дума: Какво означава един човек доброволно да избере евтаназията?
Той трябва да е изследвал нещата, да е информиран, за да може да направи съзнателен избор, да е свободен, а не под натиска на болката, зависимостите, материалната принуда. Човек, поставен в екстремни условия, е с ограничени възможности да разбира свойството и значението на това деяние и да прави адекватен избор, независимо че формално може да е дееспособен. Затова считам, както и мнозина други, че обществото не е подготвено за този дебат. Едно е човек да взема решение съзнателно, дълго обмисляно, решено като философия, като изследване - дали заслужава да живее още, или когато е прикован на легло, физически и психически зависим, победен от страха и болката.
От друга страна, темата е поставена в един абсурден външен контекст: Швейцарският Федерален трибунал, който е най-висшата съдебна инстанция в страната, разреши евтаназията на хора с тежки психични заболявания. Това е юридически абсурд. В крайна сметка тези хора вменяеми или невменяеми ли са според закона? Според нашия закон, почни винаги НЕ.
Пред себеугаждането на днешния човек са съборени всякакви богословски и философски прегради. Християнските ценности са постоянно осмивани, за което има вина и Църквата в лицето на някои нейни представители, за които размишленията върху въпросите за смъртта не достигат дори нивото на едно възвишено езичество. Те опяват некръстени хора; опяват се масово хора, извършили самоубийство, без да се изследват обстоятелствата и причините, поради които това е извършено; опяват се дори невярващи хора просто защото така са поискали близките. Почти анекдотично един свещеник задаваше следния въпрос:” Ако един човек е отричал Бога и тайнствата на Църквата, как мога да извършвам опело над него? Ако в този момент той стане от ковчега и види ,че кадя над него, нима няма да ме наругае?”
Евтаназията не е научен проблем, а технологичен. В науката има етичен кодекс, в техлогогията той отсъства. Две неща особено силно ме впечатлиха: Първо, какви лекари ще бъдат екзекуторите – тези, които ще спрат животоподдържащата система или ще направят инжекция, която ще приспи болния? Не мисля, че в България има желаещи за това, освен някои доста добре платени килъри. И второ, - изявлението на Корнезов: “Предвиждам и органите на евтаназирания да се трансплантират - така един живот си отива, поне да спасим друг. “
На пръв поглед всичко звучи хуманно, но всички знаем ,че в България въобще не са тематизирани деонтологичните проблеми, свързани с трансплантациите, с оплождането ин витро и т.н. Всичко е подчинено само на пазарния принцип – “Търси се!”, но изведнъж се оказва, че трансплантираният човек не става по-щастлив след трансплантацията, а дори доста често той е по-депресивен. Има ли отговор за това? Истинската наука го търси и размишлява по този казус.Тя не се противопоставя на религията, а търси нейния опит, за да лекува цялостно личността.
Но у нас некомпетентността и незнанието могат да доведат до изкуствено противопоставяне и напрежение между наука и религия. Когато човек се отдалечи от истинското знание, а почти винаги истинското знание е и духовно, той превръща науката в самоцел, като рано или късно сам става жертва на своята гордост или на своята фикция.
Нека се опитаме да погледнем от друга гледна точка съдбата на Тери Пратчет, не от гледна точка на неговите фенове, които го подкрепят дори в евтаназията. Ако един човек така безсмислено дръзко решава да бъде на “ти” със смъртта, да реши да управлява мястото на духа в битието, в крайна сметка той изгубва ума си, т.е. заболява от деменция. Той застава на мястото на Бога. В такъв случай неговите идеи не са ли били самоцел, плод на въображението? Нима истинските мъдреци не стъпват на гърбовете на великаните, за да гледат по-надалеч? Не е ли това гордост, нима преди Тери Пратчет е нямало великани? Вероятно той никога не е чувал библейската фраза, че страхът от Бога е начало на Мъдростта. Или просто е искал да експериментира.
И все пак има ли някой, който да знае нещо повече от Твореца за онова, което Самият Той е създал? Щяха ли глинените плочки с надписи, които са преживели хилядолетия под земята, да оцелеят и да достигнат до нас, ако не бяха изпечени при висока температура? Защо отказваме да приемем от Бога страданието, чрез което ни „изпича”? Това е една тайна на битието, но от време на време пред очите на лекарите Господ открехва завесата и ги прави съпричастни на тези тайна, най-вероятно за да ги смири – да помнят, че не те държат живота. Вероятно това са и част от мотивите на лекарите да застанат срещу евтаназията . Дори онколозите признават, че понякога умира човек от лека степен на раково заболяване, а безнадеждно болен, преминал дори границата на живота , оживява, а понякога дори коренно промя живота си.
Днес хората очакват от лекаря да бъде не лекар, който да може да лекува цялостно човека, да утешава, да предизвиква доверие; хората очакват той да бъде дарител на живота, “технологичен пазител на техния живот.”, по израза на по-горе цитирания православен американец. И тъй като вярват, че лекарят държи живота им, много бързо могат да бъдат напъхани в някаква технологична схема, където срещу добро заплащане някой може да им осигури необходимите лекарства, орган за трансплантация и т.под.
Но най-често Господ ни “разочарова”, като ни показва колко нелепо умира богатият и как по чуден начин се изцелява “нищият”.
А има и още един Божествен принцип, който Господ ни е дал: Той идва на помощ точно когато всички човешки възможности са изчерпани.
Евтаназията е не наука, а технология. Докато медицинската наука все повече осъзнава ценността на цялостния човек и се стреми към по-холистично разбиране за човека, то технологиите са изцяло уталитаристични – да се удължи или съкрати човешкият живот.
И така, кой е водещият мотив на организациите и отделните личности, които застават зад евтаназията? Не избавянето от страданието е водещият мотив, а стремежът към удоволствие. Това е основният мотив и при абортите. Майката е подтиквана да приеме удоволствието пред страданието от грижата за едно дете. Но дали има изследвания, от които да разберем какво казват онези майки, които, макар и насила, са запазили детето си. Най-често те казват:”Какво щях да правя, ако го нямаше?”. Но преди да се появи на бял свят, те са мислили само за страданието и за ужаса как ще се грижи за него.
Същото е в главата и на безнадежно болните. Защо тези организации не инвестират в хосписи за неизлечимо болни? Ако в Швейзария за една година се евтаназират 200 души, нима в целия ЕС няма болница, която да поеме 200 души? Още повече да не забравяме, че болката е субективно чувство, тя е обусловена от много фактори, които могат да я засилват.
И все пак не може знанието, философията на живота да бъдат подчинени на непосредствения интерес и нуждата на човека, която най-често е практическа.
Твърде много именно към телесното здраве е насочен днешният човек, докато човекът на древния свят преди всичко е бил насочен към “философското “здраве. За древните елини е било немислимо да запазиш здравето, да удължиш живота си за сметка на вечността, на вечния живот.
“Желанието да заграби от Бога животворческата сила е породило у Адам непослушание и го е отчуждило от Бога. И Адам е оплаквал загубата. Съвременният човек обаче, в надеждата си да заграби същата власт с помощта на технологията, може съвсем да престане да мисли за отчуждеността си от Бога, тъй като дълголетието и безсмъртието, а не Бог, са главните му цели. А и как да не са те, когато технологията няма нито очи, нито ум за философията”, пише цитираният православен монах- американец.
Може ли нуждата от трансплантация на органи, да мотивира евтаназията? Преди да се поставят въпросите за евтаназията, има един по-широк кръг от деонтологични въпроси, които трябва да бъдат поставени.
Преди време един затворник, осъден за двойно убийство, искаше да дари бъбрек на едно момиче-сирак, което от 12 години е на хемодиализа. Тъй като бях свързана със случая, денонощно мислех как момичето ще се чувства, ако носи бъбрека на този човек, дали ще мисли за него, дали това по някакъв начин няма да повлияе на психичния му живот?
И в този контекст осъзнахн, че не се бях замисляла защо спряха научните изледвания по посока на присаждане на сърце, в частност и на изкуствено сърце, най-вече в такива държави като САЩ? Причините са не технологични, а това, че хирурзите -кардиолози са стигнали до извода, че тези експерименти са разрушителни за душата на индивида. Те са наблюдавали тежки нарушения в деликатното равновесие между умствената, психологическата, и физиологическата идентичност на човешкото същество. Православното разбиране за мястото на сърцето е, че човешката личност, съвкупността от нашия физически и духовен опит, а не просто биологичния ни живот, са съсредоточени в сърцето.
Преди няколко години на губернатора на Пенсилвания Робърт П. Кейси са присадени сърце и черен дроб от 34 годишно момче, което е починало от прободни рани в главата, получени при побой. Губернаторът се възтановил, започнал работа, но всеки час той мислел за това момче. “Това е чувство, което не подлежи на умствено разбиране и описание... той е част от тъканта на моя живот”, казвал той.
Законопроектът узаконява убийството. А комисията от петима души, която ще я разрешава, ще издава смъртни присъди!
Омбудсманът Константин Пенчев предложи референдум по темата.
Църквата е категорично против евтаназията.
Но онова, което ме потресе е онова изказване на г-н Корнезов , което е доказателство ,че нашето общество няма готовността, зрелостта, интелигентността да тематизира този въпрос, а камо ли да го разреши: ”Ако вярваме на Светото писание, и Христос е евтаназиран. Той е на кръста, разпнат невинен, а това е най-мъченическата смърт. И когато вижда своята агония на кръста, той моли един римски войник да го прониже с копието. Римският войник убиец ли е? Той спасява Спасителя от канските мъки на кръста. Това е евтаназията, само дето не са му казвали така тогава. Знам становището на църквата, но в случая не са точни.”
Само че св. евангелист Йоан пише: „когато дойдоха при Иисус и Го видяха вече умрял, не Му пребиха пищелите; но един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода” (19:33-34).”
Другият важен текст, който искам да коментирам, е също от предложението на г-н Корнезов:“Никой не може да наложи евтаназията, всичко е доброволно. Затова трябва саморъчно написано писмо, заверено от нотариус, трима лекари, един психиатър, двама юристи да разрешат, има съдебен контрол от Върховния касационен съд, за да няма злоупотреби. Предвиждам и органите на евтаназирания да се трансплантират - така един живот си отива, поне да спасим друг. “
Трудността, която изпитвам да вляза в задочен диалог с подобни хора е, че те имат високомерието и лишеното от всякаква почва интелектуално самочувствие, да не желаят да чуят чуждото мнение.
От друга страна, ние , християните, трябва да даваме отговори на тези въпроси в един свят, който става все по-враждебен към нашата вяра.
Разбира се, това е нашият свят, в който, за да се избави човек от страховете си /включително и от страха от смъртта/, от натрапливите мисли, желания, тревожност, той се нуждае от повече адреналин, от повече риск, от “безстрашие”. И по този път той отхвърля от себе си всякакъв страх, той отхвърля и страха от смъртта, особено когато бива вдъхновен от хора на перото като Тери Пратчет, които са на “ти” със смъртта. / създателят на фентъзи историите от Света на Диска обяви, че обмисля евтаназия. През 2008 г. стана ясно, че писателят страда от Алцхаймер. Той дава изявление , че е започнал процедурата, която ще му позволила да определи сам кога да приключи земния си път. За това той е избрал клиниката "Дигнитас" в Швейцария. /
Днешното време е време на хедонизъм, независимо че всички психологически изследвания сочат, че хедонистът е почти винаги депресивен, защото постоянно открива, че онова, към което се стреми, за да му донесе удоволствие, не е това, то е нещо друго, което му липсва и така - до безкрайност. Заляти сме от реклами, които ни приканват да хванем мига , да премахнем болката, да достигнем нирвана, хармония и т.под. Всъщност нищо ново под слънцето” Яжте, пийте и се веселете, защото утре ще умрем” е казал от името на тези хора Еклисиаст./Екл. 8-15/
Но за християните животът не свършва с биологичната смърт, за нас животът е предверие на вечността. Но и онези, които боравят с понятия като “вечност”и “безсмъртие”, живеят със самочувствието, че имат власт над тези духовни територии. Немощта на днешния човек е породена от неговата гордост – той взима някакъв фрагмент, детайл, поставя го в центъра на света и чрез него се опитва да обясни тайни, пред които човечеството хилядолетия мълчи.
Жалко е,че човекът, който не вярва в безмъртие и вечност, дори не застава пред дилемата на Паскал:
ако все пак има някакъв, макар и нищожен процент безсмъртие, вечен живот, който зависи от тукашния ни избор, струва ли си да го пропилеем, да се правим, че не ни интересува?
Както казва един съвременен американски православен монах - днешният свят не познава дори “възвишеното езичество”. Езичникът Платон е учил, че в края на краищата историята е една лъжа и че “животът без изследване не заслужава да се живее”.
Не заслужава ли вместо да водиш живот на себично, немислещо, нефилософско себеугаждане, да изследваш живота, дали той няма друг по- възвишен смисъл? Не заслужава ли дори да живееш с хъс - да видиш и преживееш края на филма, който, всички знаем, може да има и щастлив край? Може би за теб Господ е запазил най-съкровените слова на любимия умиращ човек - при последното му издихание. / Това е осъзнатата или неосъзната причина, поради която много лекари са срещу автаназията Много често Господ именно тях посвещава в тайната на този Изход - от живота към вечността. /
В крайна сметка за това става дума: Какво означава един човек доброволно да избере евтаназията?
Той трябва да е изследвал нещата, да е информиран, за да може да направи съзнателен избор, да е свободен, а не под натиска на болката, зависимостите, материалната принуда. Човек, поставен в екстремни условия, е с ограничени възможности да разбира свойството и значението на това деяние и да прави адекватен избор, независимо че формално може да е дееспособен. Затова считам, както и мнозина други, че обществото не е подготвено за този дебат. Едно е човек да взема решение съзнателно, дълго обмисляно, решено като философия, като изследване - дали заслужава да живее още, или когато е прикован на легло, физически и психически зависим, победен от страха и болката.
От друга страна, темата е поставена в един абсурден външен контекст: Швейцарският Федерален трибунал, който е най-висшата съдебна инстанция в страната, разреши евтаназията на хора с тежки психични заболявания. Това е юридически абсурд. В крайна сметка тези хора вменяеми или невменяеми ли са според закона? Според нашия закон, почни винаги НЕ.
Пред себеугаждането на днешния човек са съборени всякакви богословски и философски прегради. Християнските ценности са постоянно осмивани, за което има вина и Църквата в лицето на някои нейни представители, за които размишленията върху въпросите за смъртта не достигат дори нивото на едно възвишено езичество. Те опяват некръстени хора; опяват се масово хора, извършили самоубийство, без да се изследват обстоятелствата и причините, поради които това е извършено; опяват се дори невярващи хора просто защото така са поискали близките. Почти анекдотично един свещеник задаваше следния въпрос:” Ако един човек е отричал Бога и тайнствата на Църквата, как мога да извършвам опело над него? Ако в този момент той стане от ковчега и види ,че кадя над него, нима няма да ме наругае?”
Евтаназията не е научен проблем, а технологичен. В науката има етичен кодекс, в техлогогията той отсъства. Две неща особено силно ме впечатлиха: Първо, какви лекари ще бъдат екзекуторите – тези, които ще спрат животоподдържащата система или ще направят инжекция, която ще приспи болния? Не мисля, че в България има желаещи за това, освен някои доста добре платени килъри. И второ, - изявлението на Корнезов: “Предвиждам и органите на евтаназирания да се трансплантират - така един живот си отива, поне да спасим друг. “
На пръв поглед всичко звучи хуманно, но всички знаем ,че в България въобще не са тематизирани деонтологичните проблеми, свързани с трансплантациите, с оплождането ин витро и т.н. Всичко е подчинено само на пазарния принцип – “Търси се!”, но изведнъж се оказва, че трансплантираният човек не става по-щастлив след трансплантацията, а дори доста често той е по-депресивен. Има ли отговор за това? Истинската наука го търси и размишлява по този казус.Тя не се противопоставя на религията, а търси нейния опит, за да лекува цялостно личността.
Но у нас некомпетентността и незнанието могат да доведат до изкуствено противопоставяне и напрежение между наука и религия. Когато човек се отдалечи от истинското знание, а почти винаги истинското знание е и духовно, той превръща науката в самоцел, като рано или късно сам става жертва на своята гордост или на своята фикция.
Нека се опитаме да погледнем от друга гледна точка съдбата на Тери Пратчет, не от гледна точка на неговите фенове, които го подкрепят дори в евтаназията. Ако един човек така безсмислено дръзко решава да бъде на “ти” със смъртта, да реши да управлява мястото на духа в битието, в крайна сметка той изгубва ума си, т.е. заболява от деменция. Той застава на мястото на Бога. В такъв случай неговите идеи не са ли били самоцел, плод на въображението? Нима истинските мъдреци не стъпват на гърбовете на великаните, за да гледат по-надалеч? Не е ли това гордост, нима преди Тери Пратчет е нямало великани? Вероятно той никога не е чувал библейската фраза, че страхът от Бога е начало на Мъдростта. Или просто е искал да експериментира.
И все пак има ли някой, който да знае нещо повече от Твореца за онова, което Самият Той е създал? Щяха ли глинените плочки с надписи, които са преживели хилядолетия под земята, да оцелеят и да достигнат до нас, ако не бяха изпечени при висока температура? Защо отказваме да приемем от Бога страданието, чрез което ни „изпича”? Това е една тайна на битието, но от време на време пред очите на лекарите Господ открехва завесата и ги прави съпричастни на тези тайна, най-вероятно за да ги смири – да помнят, че не те държат живота. Вероятно това са и част от мотивите на лекарите да застанат срещу евтаназията . Дори онколозите признават, че понякога умира човек от лека степен на раково заболяване, а безнадеждно болен, преминал дори границата на живота , оживява, а понякога дори коренно промя живота си.
Днес хората очакват от лекаря да бъде не лекар, който да може да лекува цялостно човека, да утешава, да предизвиква доверие; хората очакват той да бъде дарител на живота, “технологичен пазител на техния живот.”, по израза на по-горе цитирания православен американец. И тъй като вярват, че лекарят държи живота им, много бързо могат да бъдат напъхани в някаква технологична схема, където срещу добро заплащане някой може да им осигури необходимите лекарства, орган за трансплантация и т.под.
Но най-често Господ ни “разочарова”, като ни показва колко нелепо умира богатият и как по чуден начин се изцелява “нищият”.
А има и още един Божествен принцип, който Господ ни е дал: Той идва на помощ точно когато всички човешки възможности са изчерпани.
Евтаназията е не наука, а технология. Докато медицинската наука все повече осъзнава ценността на цялостния човек и се стреми към по-холистично разбиране за човека, то технологиите са изцяло уталитаристични – да се удължи или съкрати човешкият живот.
И така, кой е водещият мотив на организациите и отделните личности, които застават зад евтаназията? Не избавянето от страданието е водещият мотив, а стремежът към удоволствие. Това е основният мотив и при абортите. Майката е подтиквана да приеме удоволствието пред страданието от грижата за едно дете. Но дали има изследвания, от които да разберем какво казват онези майки, които, макар и насила, са запазили детето си. Най-често те казват:”Какво щях да правя, ако го нямаше?”. Но преди да се появи на бял свят, те са мислили само за страданието и за ужаса как ще се грижи за него.
Същото е в главата и на безнадежно болните. Защо тези организации не инвестират в хосписи за неизлечимо болни? Ако в Швейзария за една година се евтаназират 200 души, нима в целия ЕС няма болница, която да поеме 200 души? Още повече да не забравяме, че болката е субективно чувство, тя е обусловена от много фактори, които могат да я засилват.
И все пак не може знанието, философията на живота да бъдат подчинени на непосредствения интерес и нуждата на човека, която най-често е практическа.
Твърде много именно към телесното здраве е насочен днешният човек, докато човекът на древния свят преди всичко е бил насочен към “философското “здраве. За древните елини е било немислимо да запазиш здравето, да удължиш живота си за сметка на вечността, на вечния живот.
“Желанието да заграби от Бога животворческата сила е породило у Адам непослушание и го е отчуждило от Бога. И Адам е оплаквал загубата. Съвременният човек обаче, в надеждата си да заграби същата власт с помощта на технологията, може съвсем да престане да мисли за отчуждеността си от Бога, тъй като дълголетието и безсмъртието, а не Бог, са главните му цели. А и как да не са те, когато технологията няма нито очи, нито ум за философията”, пише цитираният православен монах- американец.
Може ли нуждата от трансплантация на органи, да мотивира евтаназията? Преди да се поставят въпросите за евтаназията, има един по-широк кръг от деонтологични въпроси, които трябва да бъдат поставени.
Преди време един затворник, осъден за двойно убийство, искаше да дари бъбрек на едно момиче-сирак, което от 12 години е на хемодиализа. Тъй като бях свързана със случая, денонощно мислех как момичето ще се чувства, ако носи бъбрека на този човек, дали ще мисли за него, дали това по някакъв начин няма да повлияе на психичния му живот?
И в този контекст осъзнахн, че не се бях замисляла защо спряха научните изледвания по посока на присаждане на сърце, в частност и на изкуствено сърце, най-вече в такива държави като САЩ? Причините са не технологични, а това, че хирурзите -кардиолози са стигнали до извода, че тези експерименти са разрушителни за душата на индивида. Те са наблюдавали тежки нарушения в деликатното равновесие между умствената, психологическата, и физиологическата идентичност на човешкото същество. Православното разбиране за мястото на сърцето е, че човешката личност, съвкупността от нашия физически и духовен опит, а не просто биологичния ни живот, са съсредоточени в сърцето.
Преди няколко години на губернатора на Пенсилвания Робърт П. Кейси са присадени сърце и черен дроб от 34 годишно момче, което е починало от прободни рани в главата, получени при побой. Губернаторът се възтановил, започнал работа, но всеки час той мислел за това момче. “Това е чувство, което не подлежи на умствено разбиране и описание... той е част от тъканта на моя живот”, казвал той.
Това са факти, които истинската наука разглежда, анализира и решава в полза на цялостния човек.Тя ни казва, че в духовния живот има тайни, които може би никога не могат да бъдат разгадани по пътя на логиката. Днешният човек напълно е загубил представата, че тукашният живот, в определената му от Бога продължителност, е подготовка за вечността. Загубата на тази представа има за следствие този ужас пред лицето на смърта, като загуба на живота и унищожение на личността. Но след като следва нищото, то - живей все по-интензивно, граби от живота; в такъв случай си заслужава и да удължиш живота си, защото следва нищото. А когато вече не можеш да грабиш, нищото е изход. Тогава, кой е измислил тази безсмислица - живота?
Древните великани отдавна са отговорили на този въпрос. Ние трябва само да сe покатерим на раменете им."
Древните великани отдавна са отговорили на този въпрос. Ние трябва само да сe покатерим на раменете им."
Няма коментари:
Публикуване на коментар