Как да не обичаш „Автобиография” на Бранислав Нушич, и как  да не мечтая да стане семейно четиво? Самоиронията и здравословния смях го владеят само чистите сърца. Днес няма такива книги, защото творчеството все повече е суета. Изказът на Бранислав Нушич дава възвожност чрез  един  много фин и   смешен  начин да запомниш изключително дълбоки истини. Ето един откъс, като доказателство:
            „ Не по-малко важно е, че след първите зъби, в края на първата година, аз вече се изправих на краката си и започнах да ходя. Трябва да призная, че най-напред ходех на четири крака. Казват, че за да се изправиш на два крака, по-напред трябва да вървиш на четири или с други думи, за да може човек да се изправи в живота, трябва преди това да пълзи — също както трябва най-напред да приклекне оня, който иска да скочи. Не зная наистина дали това пълзене, с което човек започва своя жизнен път, всъщност не е известна подготовка за бъдещия му живот. Или може би съдбата така е отредила, че тогава, когато човек е най-искрен, когато не умее да лицемери, когато човек е най-близък до човека, точно тогава да влиза в живота на четири крака.”/ от „Първия зъб до панталона”/