Задочно писмо до бивш монах

            Трудно се решавах да напиша това писмо.  Случайните съвпадения  с конкретни лица са неуместни, по-скоро  това е писмо към един събирателен образ. Толкова вътрешно е изтрадана от мен тази тема, че ако някой ме заподозре  в осъждане, намеци, опит за назидание , това ще бъде крайно несправедливо.
http://pravoslavie.domainbg.com/01/luter-svsofia.html

            Скоро препрочетох този материал и реших, че ще изговоря на глас неща, които смущават, будят недоумение, най-общо казано – объркват.
             В нашите смутни времена все по-често,  по една или друга причина, монаси и свещеници се разделят с  ангелския чин на тяхното служение.            Не бих дръзнала да се ровя в тази рана, да изследвам Божия промисъл,  но нещо  дълбоко  ме нарани – и то  за съжаление се повтаря .Напускайки този чин, поемайки друг път в живота, монахът или свещеникът започва да демонстрира  новия си светски избор, опитва се да внушава на себе си , а и на другите, че този избор е алтернативен, дори алтернативно не по-лош. Но той не е по-добър и това е учението на Църквата.
            Искам да внеса едно уточнение, за да няма по-нататък объркване: не противопоставям  монашеството на брака, нито кой път е по-спасителен. А казвам, че когато си вкусил от ангелската храна, цял живот другата ще ти се струва безсолна, и самозаблудата, че  всичко е  наред в другата алтернатива, само ще засили чувството на безвкусието от този свят. Защото откакто Църквата съществува, преди всички разделения,  народите са знаели, че ”Всичко е от светите монаси”, както казва св. Иустин Попович за сръбските монаси, но то се отнася за всички монаси. И продължава:”Те винаги са били и сега са спасители на сръбския род. Монасите са молитвеници не само за себе си, но и за целия сръбски род, и на небето, и на земята. Един монах спасява седем поколения свои сродници/свети Серафим Саровски/.”
            Когато свещеник или монах тръгва по този път той е пълнолетен, зрял, предполага се, че е изпитал себе си. Ако изборът, който е направил тогава, е бил лекомислен, ако смята, че е бил заблуден, то изборът, който прави сега,  не е ли даже  още по-лекомислен? Защото, пак казвам: не този път е погрешен, а погрешно е да мислиш, че с нещо можеш да замениш ангелската храна.
            Ето какво пише о.Иустин Попович  на един бъдещ монах:”Скъпо чедо, Вашето писмо е наистина благовестие за мен! Вие сте решили най-главния въпрос на своето същество по наистина най-съвършения начин, по-съвършен от който няма нито на небето, нито на земята.Решавайки го, Вие сте гледали към себе си от небето и сте видели себе си  небесен, вечен, безсмъртен, а вътре в себе си – богоподобната и богоустремена същност на своето небесноземно естество. И с това Вие зарадвахте целия небесен свят, бдящ с любов над всяко човешко същество на земята.”
            Към всички онези, за които се осмелих да напиша тези редове, аз гледах с възхита и благоговение.Виждали ли сте как едно дете гледа монах или свещеник? Аз се изкушавам жадно да гледам.То застива – застива и в плача, и в радостта си, застива като в изтъпление.
            Какво да кажа на децата,  ако ме попитат защо един монах или свещеник  смъква расото и става светски човек? Та то  ви е гледало от небето и ви е мерило с детската си наивност и чистота. Богоподобната му душа е разбирала, че по-съвършено нешо  не е виждало в този свят от играчки.
            Какво да му кажа един ден, че не понесохте заслужено или незаслужено безчестие, че не разбрахте, че „Страданието е виното, с което Христос причастява човека от потира на любовта”/св. Иустин Попович/
            Съблазнихте се? Но „Истинският свещеник не могат да го съблазнят нито лошите свещеници, нито лошите архиереи. Той винаги гледа над тях ,винаги гледа към светите свещеници и светите архиереи, гледа към свети Златоуст, свети Сава, свети дякон Авакум и към неизброимия сонм дреги светци. И към тях той се простира с цялата си душа, от тях се въодушевява, от тях се ръководи. ..Та нали ангелското служение не е по-високо от свещеническото служение! Свещеникът е надарен с божествена власт над рая и ада, над смъртта и живота, над  безсмъртието и вечността.”/св. Иустин Попович/
            Не видяхте добрия пастир в лицето на своя архиерей, защото сърцето ви плачеше не по Небесната любов, а по ограбеното ви детство, плачеше заради празните резервоари от любов, които Господ ги оставяше празни, за да ги напълни със Себе си?
            Нямам право да съдя, но и не мога да мълча, ако един ден детето ме попита :”Какво правят монасите и свещениците, когато  вече  не са монаси и свещеници?” Искам да мога да му отговоря: ” Плачат и се каят, че не можаха да понесат този тежък кръст!”
            Няма алтернативен път на ангелското служение. Алтернативният път е самозаблуда.
            Истинският път  е да останеш като „сърна  от  изгубения рай” и да понесеш   болките на страдащите хора и най-вече да понесеш болката, че  малцина днес обръщат поглед към Разпятието и към страдащия за нас Спасител.
            Вярвам, че тогава ще бъдеш искрен и ще можеш да кажеш на своето дете:”Не можах да понеса тази божествена власт, която Господ ми бе дал. Но ти знай, че всичко на този свят са светите монаси и свещеници . Те са светлината за човеците, както ангелите са светлина за монасите!”
.