неделя, 24 юли 2011 г.
Трагедията на о. Утоея
събота, 23 юли 2011 г.
Колкото повече грях, толкова по-малко хляб
Икономическият проблем е етически.Спасителят е показал , че това е етически проблем.Всеблагият Господ го решава изцяло: не по желанието на дявола/”кажи на тоя камък да стане хляб”/, но по Своята безмерна любов: умножава пет хляба и две риби – Безгрешният притежава това, решава това.Значи, колкото повече грях, толкова по-малко хляб; Безгрешният с лекота решава този проблем. Така и хората, ако останеха без грях, биха решавали този проблем чрез Христа, Словото. От тук е и онова Божието след грехопадението на първите хора: с пот на лицето си ще ядеш хляба си и тръне и бодили ще ти ражда тя /Бит. 3:19, 18/. Физическият глад е близнак на духовния; физическата мъка е близнак на духовната; физическата болест е близнак на духовната./ преподобни Иустин Попович „На Богочовешкия път”/
четвъртък, 21 юли 2011 г.
Теми по светоотеческа психология:смирение, послушание, покаяние, любов
By Archbishop Chrysostomos and others $22.95 — 366 pp. | |
We are pleased to publish under the imprint of the Center for Traditionalist Orthodox Studies the four volumes of Archbishop Chrysostomos’ classic series, Themes in Orthodox Patristic Psychology, published by various presses between 1983 and 1990. The texts have been updated, edited, and handsomely printed in this single volume. Earlier assessments of the constituent volumes in this collection: • “Archimandrite Chrysostomos, a psychologist trained in the West, reminds us of a different tradition of thought which finds unities where most of us find dichotomies. He demonstrates how, within the tradition of the Eastern Orthodox Church, these dichotomies are connected-how acceptance of Orthodox belief arises from the unity of an Orthodox way of thinking and way of living. To see this argument in all its strength and to understand how humility arises from this unity, one must read with care and with a mind free of western psychological preoccupations this challenging and provocative volume.” John M. Darley, Dorman R. Warren Professor of Psychology and Public Affairs, Princeton University, and former President of the American Psychological Association (on the book Humility) • “All who meet Father Chrysostomos must be impressed with his deep spirituality and broadmindedness, which are indeed reflected in this book. Generally, he lays great stress on tradition and moderation, both dominant traits of Orthodoxy.” Mother Alexandra (Princess Ileana of Romania), Orthodox Monastery of the Transfiguration (on the same book) • “I met my friend Archimandrite Chrysostomos when I arrived at Harvard. Since then, we have exchanged ideas about our shared wonder of the desert Fathers. In the brilliance and beauty of his scholarship and the book he is preparing on the virtue of obedience from a psychological view he gives them a clarity which will touch and transform the hearts of many.” Henri Nouwen, S.J., Harvard Divinity School (on the book Obedience) • “As I have written elsewhere, Bishop Chrysostomos is one of the most significant Orthodox scholars to appear in America in recent years. This view was shared by the famous Russian Orthodox theologian Father Georges Florovsky, who characterized the Bishop's writings as ‘important contributions to the body of Orthodox literature.’ The book Repentance, a third volume in the series Orthodox Patristic Psychology, confirms these positive evaluations. The essays on repentance contained in this book, written by the author and one other Orthodox thinker, are accompanied by Greek Patristic texts on the subject. A masterful translator, Bishop Chrysostomos excellently renders these texts in clear and understandable English.” Constantine, Cavarnos, President, Institute for Byzantine and Modern Greek Studies (on the book Repentance) • “Bishop Chrysostomos, working with Father James Thornton, has produced an outstanding study on the subject of love, the fourth and last volume of Themes in Orthodox Patristic Psychology. His Grace is a Princeton-educated scholar who brings to this and the previous volumes in his series extensive learning and a remarkable amount of reading in science, psychology, Byzantine history, and Orthodox Patristic studies. The extent of his Renaissance education and his professorial skills are evident in every page of this latest volume. ...Bishop Chrysostomos's skillfully translated apophthegms from the monks of the Egyptian desert complement the wisdom that he and Father Thornton show in their discussion of the theological and spiritual significance of love in the Orthodox tradition.” John E. Rexine, Charles A. Dana Professor of Classics and Dean of the Division of Humanities, Colgate University (on the book Love) | |
http://www.facebook.com/#!/photo.php?fbid=10150250752972817&set=a.65244742816.67466.544772816&type=1
Мисли за природата на злото
Thoughts on
the Nature of Evil
By Father James Thornton
WE READ IN VARIOUS PLACES in the Holy Scriptures about encounters between Christ and Satan, or about people possessed by demons, or regarding what one might call the very essence of evil. Such passages illustrate for us vividly that life in this fallen world, obviously, is ever a contest between Good and Evil. That contest is the point of our attendance here at church, of membership in the church, and of our participation in the Holy Mysteries of the Church, such as Baptism, Chrismation, Confession, Holy Communion, and so forth. They signify our commitment to God, and they strengthen us by Divine Grace in our efforts to prevail over evil.
As Christians, it behooves us to understand more thoroughly this phenomenon called evil, so that we may better stand up to it. So, let us discuss briefly the nature of evil, drawing our information here primarily from an essay published fifty years ago under the title "The Darkness of Night" and written by one of the great Orthodox theologians of this century, Father Georges Florovsky. What follows is a mixture of quotations, and paraphrases, of Father Georges' commentary, the complete text of which appears in Creation and Redemption, published by Nordland Publishing Company in 1976 (pp. 81-91).
How is it possible that evil exists in a world created by God? For evil is precisely that which opposes itself to and resists God, perverting His designs and repudiating His ordinances. How then can evil exist if all that exists depends upon God for its existence?
There are always and everywhere causes and reasons for things. God, in fact, is the cause and reason for the existence of nearly all. But that which brings about evil is deeply peculiar. The causes and reasons of evil are always anomalous, and are more or less veiled. Evil stands outside of the ideal "chain" of God's universal causes and reasons; it splits and disfigures these things. It exists as a rival to God as Creator, but it occupies an opposite character—that of destroyer. God creates all, and evil undertakes to destroy all.
God is the source of all true power, and yet evil, which does not come from God, possesses a real power, a real force, a real violent energy. This is clearly a mystery. Its opposition to God, and His designs, is real, not imaginary, and is very active. Good, in this world, is seriously limited and oppressed by the insurrection of evil. God Himself is engaged in a struggle with these powers of darkness, and yet in this struggle there are very real losses, and there is a perpetual diminution of the good, perpetual because as good will live forever in Heaven, so evil will live forever in Hell. Universal harmony, willed and established by God, is thrown into discord, is decomposed, and the world is fallen. The entire world, in this fallen state, is surrounded by a dismal twilight of nothingness. No longer is it that world which was conceived and created by God. There are morbid innovations, new existences — existences that are "false" but nonetheless real. Evil adds something to that which was created by God, it has the ability to imitate God's creation. Its existence, its power, its ability to thwart to some real degree God's plan for the universe, are all indeed in the realm of full mystery.
But God has His response to the world of evil. God has in fact responded to evil once and for all through His Beloved Son, Who came to earth to bear the sins of the world and the sins of all humanity. As a nineteenth century Russian writer said, "Evil begins on earth, but it disturbs heaven, and causes the Son of God to descend to earth." God's response to evil was the Cross, the Crucifixion, Suffering, the Death of the Incarnate Son. Evil caused God to suffer, and He accepts this suffering to the end. And so, the Glory of eternal life shines forth victoriously from the tomb of God Incarnate. The suffering and death of Jesus Christ was a triumph, a decisive victory. It is also a triumph of Divine Love which calls us, and accepts us, without any coercion. Evil indeed continues its shadowy existence, but it is now an existence encompassed all around by the framework of God's Love for us.
One may define evil as nothingness. Certainly evil never exits by itself but only inside of Goodness. Evil is a pure negation, a privation, a mutilation. But, though evil is a void of nothingness, it is a void which exists, which swallows and devours beings. It has no power to create, but its destructive power is enormous. Evil never ascends, it always descends. The very debasement of being that it produces is frightening. Evil is chaotic, it is a separation, a decomposition constantly in progress, a disorganization of the entire structure of being.
In the human person, the place of evil, or the seat of evil, is in what the Holy Fathers of the Church call "the passions." Passions are active and have as an intrinsic part of their nature the power to entrap. Persons do not, rightfully speaking, possess passions, the passions possess them. Man is constrained and constricted, insofar as his potential is concerned, by the passions. The passions are a concentration of cosmic energies which make the human being a slave and a prisoner. They are blind, and they blind those whom they possess. The man possessed by the passions no longer acts on his own, but is acted upon. He loses even the consciousness of being a free agent. He no longer believes in freedom or the possibility of freedom, but generally ascribes his slavery to some deterministic concept of reality beyond his, or anyone else's, power to cope. As a consequence of his enslavement to evil, he loses his personality, his personal identity and he becomes chaotic, with multiple faces, or rather multiple masks. The man of passions gives every evidence of activity and energy, but in fact he is no longer genuinely free. He is nothing but a "ball" of impersonal influences. These influences hypnotize him and exercise continuous power over him.
In the world, evil is revealed to us by the suffering and sorrow that we see around us. The world is empty, cold, indifferent, a non-responding wasteland. We all suffer because of evil. The very contemplation of the universal suffering caused by evil can bring us to the brink of despair, if we allow ourselves to lose hope in the manner of non-Christians. All creation suffers, evil has generated cosmic suffering, and all is somehow poisoned by evil and its malevolent energies.
Now, the Orthodox Church teaches that man becomes truly free when he defeats the passions that hold him captive, when he subdues the sinfulness of his fallen nature. Paradoxically, it is obedience and servitude to God that leads man to true freedom, to concrete freedom, to the real freedom of adopted sons of God. God imposes a severe discipline on the man who desires true freedom, a discipline of prayer, of fasting, of watchfulness, of study, of work, of service. But, in God, and in submission to God, man's personality is restored and reintegrated in the Holy Spirit, and a true and total freedom is gained.
We read in the Holy Gospel passages wherein Christ casts out the demons from the two people afflicted, and so by His power miraculously cleanses these men of the influence of evil. Through His Church, the Orthodox Church, Christ offers each of us the ability to combat, and struggle against, and defeat evil, to cast out its influence from our lives. Satan, on the other hand, seeks to deflect us from this objective, and uses all manner of trickery to accomplish his ends. He will whisper to us that we lack time or energy to struggle against evil, and that we are incapable, even with God's help, of success. We must resist these lies!
Sin and evil makes us slaves. When we choose evil, we make a grave error, and sin then begins to enslave us. Those, for example, who choose to use drugs are often shackled to this habit for life, until death finally overtakes them. The same is true of alcohol abuse, or gambling, or other addictive evils. They are chains around our ankles, they are prisons around our souls and bodies, they rob us of true happiness in this life, and threaten our eternal happiness as well. Some well-meaning people try to encourage these people to stop their destructive ways by the use of methods that do not rely upon God, but such efforts rarely help.
There is an escape for them, however, an release for those imprisoned in the self-created cages of their sins. That escape is through the liberating Gospel of Christ Jesus. God created us for happiness and for freedom. He gave us, his most favored creatures, dominion over the whole of the universe. Through Him, through fidelity to His teaching, we may claim our birthright and defeat our Adversary, the Evil One. Let us turn our hearts to Christ, and to His Church. If we will but do that, then we will be cleansed, and set free from that Adversary whose greatest ambition is our perpetual imprisonment. May God protect us all from that Adversary!
Missionary Leaflet # 51E
Copyright © 1997 and Published by
Holy Protection Russian Orthodox Church
2049 Argyle Ave. Los Angeles, California 90068
Editor: Archimandrite Alexander (Mileant)
Copyright © 1997 and Published by
Holy Protection Russian Orthodox Church
2049 Argyle Ave. Los Angeles, California 90068
Editor: Archimandrite Alexander (Mileant)
Молитва на св. Николай Велимирович
Посред човешката врява и присмех се издига моята молитва към Тебе, Царю мой и Царство мое! Молитвата е тамян, който непрестанно кади моята душа и я издига към Тебе, и прикланя Тебе към нея.Наведи се, Царю мой, да Ти прошепна най-милата тайна, най-тайната молитва, най-молитвената просба. Ти си предмет на всички мои молитви, на всяко мое желание. Нищо от Тебе не искам, наистина - само Тебе!Какво да искам от Тебе, което не би ме отделило от Тебе? Да бъда господар над няколко звезди? Или да господарувам с Тебе над всички звезди? Да бъда първи между хората? Какъв срам ще е за мене, когато на Твоята трапеза Ти ме поставиш на последно място! Да ме славят милиони човешки уста? Какъв ужас ще е за мене, когато всички тези уста се напълнят със земя! Да се оградя с най-драгоценните вещи по целия свят? Какво унижение ще е за мене тези вещи да ме надживеят и да сияят, и тогава, когато земната тъма изпълни моите очи! Да не ме разделяш от моите приятели? Ах, раздели ме, Господи, раздели ме преди всичко от моите приятели, защото те са най-дебелия зид между Тебе и мене!Защо да се молим, говорят моите съседи, когато Бог не чува нашите молитви? А аз им казвам: вашата молитва не е молитва а търговия. Вие не се молите на Бога да ви даде Бог, а дявол. Затова небесната Мъдрост не приема молитви от вашия език.
съседи, след като Бог отнапред знае какво ни е нужно? А аз със жалост отговарям: наистина, Бог знае, че от нищо не се нуждаете, освен единствено от Него. Пред вратите на вашата душа Той чака да влезе. С молитва се отваря вратата за влизането на величествен Цар. Не говорите ли един другиму на вратите си: моля, влезте? Не търси Бог слава за Себе си, а за вас. Към Неговата слава всички светове не могат да добавят нищо, камо ли пък вие. Вашата молитва прославя вас, а не Бога.У Него е пълнота и милост. Всички добри думи, които в молитва упътите към Него, се връщат двойно на вас.Светлостни Царю мой, и Боже мой, на Тебе единствено се моля и покланям. Излей се във мене като буен поток върху жадна пустиня. Само се Ти излей, животворна вода, лесно тогава ще расте трева по пясъка и бели агънца ще пасат от тревата.
сряда, 20 юли 2011 г.
Ако решите да препрочетете Дж. Д. Селинджър
"Така че селянинът тръгва да странства, за да си намери учител. Някой, дето да го научи как да се моли винаги и защо. Той върви, върви от черква в черква и от храм в храм и разговаря ту с един свещеник, ту с друг. Докато накрая среща един обикновен стар монах, който явно знае за какво става дума. Старият монах му казва, че единствената молитва, угодна на бога и „желана“ от него, е Христовата молитва: „Господи Исусе Христе, помилуй ме“. Всъщност цялата молитва е „Господи Исусе Христе, помилуй мен, грешния“, но никой от адептите и в двете книги за странстващия богомолец не набляга, слава богу, на тази част за окаяния грешник. Все пак старият монах му обяснява какво ще стане, ако се моли непрестанно. Дава му няколко практически урока и го изпраща вкъщи. С две думи след известно време дребничкият богомолец се научава да се моли непрестанно. Овладява молитвата. Той е във възторг от новия си духовен живот и продължава да странства из цяла Русия — през гъсти гори, градове, села и тъй нататък, — като непрекъснато се моли и разправя на всеки срещнат как се прави това./"Франи и Зуи"/
Този сюжет е от книгата
"Откровените разкази на странника пред неговия духовен отец", издадена на български.
Книгата е написана в средата на 19 век. Тя представлява непринуден разказ на човек-християнин, който няма дом, няма имущество, освен торба сухари, Библия и Добротолюбие. Но странникът носи със себе си едно съкровище. Това съкровище е молитвата, която безкрайно обогатява ония, които я имат. Неговото духовно богатство е това, което светите отци наричат „сърдечна молитва”, „умно делание”, трезвение или Иисусова молитва. Молитва, която е движение на сърцето през целия ден, през целия живот
Този сюжет е от книгата
"Откровените разкази на странника пред неговия духовен отец", издадена на български.
Книгата е написана в средата на 19 век. Тя представлява непринуден разказ на човек-християнин, който няма дом, няма имущество, освен торба сухари, Библия и Добротолюбие. Но странникът носи със себе си едно съкровище. Това съкровище е молитвата, която безкрайно обогатява ония, които я имат. Неговото духовно богатство е това, което светите отци наричат „сърдечна молитва”, „умно делание”, трезвение или Иисусова молитва. Молитва, която е движение на сърцето през целия ден, през целия живот
"Абсурдът е основна концепция и първа истина."
Църквата е била така сурова спрямо еретиците най-вече защото е преценила, че няма по-лош неприятел от заблуденото дете. Но историята на гностичните дързости и устойчивостта на манихейските течения е допринесла повече от всичките молитви за изграждането на ортодоксалната догма. При запазени пропорции така е и с абсурда. Човек узнава посоката си, като открива пътищата, които се отклоняват от нея. Дори в края на абсурдното разсъждение в едно от поведенията, продиктувани от неговата логика, не е безразлично, че откриваме надеждата, проникнала отново под един от най-патетичните си образи. Това показва мъчнотията на абсурдния аскетизъм./ из "Творение без бъдеще"/
P.S. Заглавието не е от това есе
P.S. Заглавието не е от това есе
вторник, 19 юли 2011 г.
Руското царско семейство
Това е лице, което не мога да се наситя да гледам. Уви, колко далеч сме днес от разбирането за красота!
Психологът Соня Сачдева: „Светът е пълен със святи грешници и греховни светци"
Текстът, от който е взето заглавието е: http://www.cao.bg/?article=5576091&pages=0&category=1
Тези изследвания говорят за три неща: първо, колко объркан е в разбирането за себе си и околните днешният човек; второ, колко далеч е от извора, че дори не знае пътя към него; трето, трогателно търсещ е западният човек, стремящ се да бъде прецизен в науката и изследванията
А, всъщност, до това, до което достигат тези учени е простата притча от Евангелието за “Митаря и фарисея”. На гордите, т.е тези, които се мислят за добри, Господ се противи, а на смирените,т.е тези, които се мислят за грешници, дава благодат.Защо е така? За да не помислим, че доброто, което имаме е от нас. По време на светата Литургия, когато се издигат и принасят светите дарове ,свещеникът произнася следните слова „Твоя от Твоих Тебе приносяще о всех и за вся” – „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе за всички и заради всичко” . Центърът на Св. Литуртия е принасянето на безкръвната жертва, когато се произнасят тези слова . И всичко това е установено още 4 век, когато във всички църкви по цялата вселена се е отслужвала св. Литуртия по един и същ начин. Ето това е изворът, към който много съвременни хора са загубили пътя.
Тези думи от св. Литуртия би трябвало да се превърнат в дълбок смисъл на нашето съществуване. Господ чака само нашето съизволение, а Божествените енергии, т.е Благодатта е това , което ни подтиква, което ни съдейства да извършим добри дела. Всеки помисъл за доброто, което сме извършили, осквернява нашата жертва.
А, всъщност, до това, до което достигат тези учени е простата притча от Евангелието за “Митаря и фарисея”. На гордите, т.е тези, които се мислят за добри, Господ се противи, а на смирените,т.е тези, които се мислят за грешници, дава благодат.Защо е така? За да не помислим, че доброто, което имаме е от нас. По време на светата Литургия, когато се издигат и принасят светите дарове ,свещеникът произнася следните слова „Твоя от Твоих Тебе приносяще о всех и за вся” – „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе за всички и заради всичко” . Центърът на Св. Литуртия е принасянето на безкръвната жертва, когато се произнасят тези слова . И всичко това е установено още 4 век, когато във всички църкви по цялата вселена се е отслужвала св. Литуртия по един и същ начин. Ето това е изворът, към който много съвременни хора са загубили пътя.
Тези думи от св. Литуртия би трябвало да се превърнат в дълбок смисъл на нашето съществуване. Господ чака само нашето съизволение, а Божествените енергии, т.е Благодатта е това , което ни подтиква, което ни съдейства да извършим добри дела. Всеки помисъл за доброто, което сме извършили, осквернява нашата жертва.
Ми Срби живимо на географској И духовној вододелини између два... света, између две културе, између истока и запада. Наша народна душа послата је у овај загонетни свет, И речено јој је: живи на оштрици мача! Може ли ико од нас без опасности да живи на оштрици мача? С једне стране, душу нашу привлачи метежни запад, магнетском тежом својом, а с друге мами нас спокојни исток тајанственом красотом својом. И тако нас растржу два света. Куда ћемо ићи на исток или на запад. Наша душа мора да буде снажна и видовита да би могла изабрати пут који се не завршава њеном смрћу. Нетреба да се наша душа народа нашег раздели па да пола пође на исток а пола на запад. Пријатељи , може ли око твоје гледати ако га разделиш? може ли срце твоје осећати ако га расечеш? може ли царство опстати ако се раздели. Саме чињенице сведоче да неможе. Како онда душа народа нашег може живети и не умрети, и бесмртна постати, ако се раздели. / от св. Владика Николай/
Детектора на лъжата
Според легендата първият детектор на лъжата в света бил създаден от един индийски жрец. Той поставял заподозрения и едно „вълшебно магаре“ в запечатана стая, като заповядвал на заподозрения да дръпне опашката на магарето. Ако магарето започнело да реве, това означавало, че заподозреният е лъжец. Ако магарето запазело мълчание, то заподозреният казвал истината.
Старейшината намазвал тайно със сажди магарешката опашка. След като заподозреният бъдел изведен от стаята, той обикновено обявявал, че е невинен, защото магарето не е издало звук, когато той го е дръпнал за опашката, но жрецът проучвал ръцете на заподозрения. Ако ръцете били чисти, това означавало, че той лъже.
Понякога заплахата от използване на детектор на лъжата е по-ефективна от самия детектор.
Първото „вълшебно магаре“ в днешни времена било създадено през 1913 г., когато психологът Уилям Марстън направил публикация, свързана с анализа на кръвното налягане на човека. Той открил, че кръвното се повишавало, когато някой изричал лъжа.
Това наблюдение върху кръвното налягане ни връща назад, когато заподозрените бивали разпитвани, а следователят ги държал за ръцете.
С течение на времето станало ясно, че детекторите на лъжата могат да бъдат излъгани. Най-прочутият случай бил този с двойния агент на ЦРУ Олдрич Еймс, който прибрал огромни парични суми от бившия Съветски съюз, изпращайки голям брой американски агенти на смърт и разкривайки тайните на ядрените оръжия, инсталирани в американския флот. В продължение на десетилетия Еймс издържал без никакво усилие голяма серия от тестове с детектори на лъжата.
Същото сторил и серийният убиец Гари Риджуей, убил общо петдесет жени.
През 2003 г. Националната академия на науките в САЩ публикувала унищожителен доклад за надеждността на детекторите на лъжата, в който се изброявали всички начини, по които тези детектори биха могли да бъдат измамени, а невинни хора — заклеймени като лъжци.
Старейшината намазвал тайно със сажди магарешката опашка. След като заподозреният бъдел изведен от стаята, той обикновено обявявал, че е невинен, защото магарето не е издало звук, когато той го е дръпнал за опашката, но жрецът проучвал ръцете на заподозрения. Ако ръцете били чисти, това означавало, че той лъже.
Понякога заплахата от използване на детектор на лъжата е по-ефективна от самия детектор.
Първото „вълшебно магаре“ в днешни времена било създадено през 1913 г., когато психологът Уилям Марстън направил публикация, свързана с анализа на кръвното налягане на човека. Той открил, че кръвното се повишавало, когато някой изричал лъжа.
Това наблюдение върху кръвното налягане ни връща назад, когато заподозрените бивали разпитвани, а следователят ги държал за ръцете.
С течение на времето станало ясно, че детекторите на лъжата могат да бъдат излъгани. Най-прочутият случай бил този с двойния агент на ЦРУ Олдрич Еймс, който прибрал огромни парични суми от бившия Съветски съюз, изпращайки голям брой американски агенти на смърт и разкривайки тайните на ядрените оръжия, инсталирани в американския флот. В продължение на десетилетия Еймс издържал без никакво усилие голяма серия от тестове с детектори на лъжата.
Същото сторил и серийният убиец Гари Риджуей, убил общо петдесет жени.
През 2003 г. Националната академия на науките в САЩ публикувала унищожителен доклад за надеждността на детекторите на лъжата, в който се изброявали всички начини, по които тези детектори биха могли да бъдат измамени, а невинни хора — заклеймени като лъжци.
Разговор с Кристофър Хитчинс за писателя Джордж Оруел
Хитчинс: „Джордж Оруел смяташе за своя съдба да бъде самотник и аутсайдер”
В биографичната книга на Джордж Оруел журналистът Кристофър Хитчинс показва какво е „силата да се изправиш пред неприятните истини”. Хитчинс има репутацията на критик на популярните идоли, той сваля от пиедесталите им хора като Уинстън Чърчил и Майка Тереза. Публикуваме интервю на Кристофър Хитчинс за писателя Джордж Оруел пред „Atlantic Monthly”: Въпрос: Оруел изглежда, според описанието във вашата книга, страда от мъчение на съвестта. Той изпитва огромни болки, отхвърляйки своето консервативно възпитание и предразсъдъци, за да стане честен социалист. Животът му също преминава в неприятности и опасност. Нямате ли впечатлението, че той не се харесва?
Кристофър Хитчинс: Няма съмнение, че той наистина не се харесва много. Винаги е смятал, например, че е физически непривлекателен, че е грозен и отблъскващ, макар мнението на жените изглежда не е било такова. И още нещо. Несъмнено той няма и много висока оценка за своите способности като писател, нито пък постига особени материални успехи. Оруел страда от лошо здраве и това също му създава чувство за неудобство. Без съмнение, той се оценява толкова ниско като човек, колкото и като писател.
Това добро качество ли е за един писател?
Не смятам, че ниското самочувствие винаги е добро нещо, но то не прави и писателя по-неспособен. Предполагам, че най-големият пример за писател, който няма високо мнение за себе си е Марсел Пруст. Той се смяташе за жалко посредствен, малодушен, глупав, бездарен и все такива. Тази скромност изглежда му помогна да стане по-добър като писател.
Това, на което искам да наблегна, е, че Оруел действително не е много голям писател. Той е много честен и смел автор, работи много и има особен талант за фразата - няма съмнение в това. Но той не е първокласен писател.
Във вашата книга има два цитата, две противоречиви оценки за способностите на Оруел. От една страна е коментара на Трилинг, че той не е „гений”, от друга, цитирате Робърт Конкуест, който го определя като „морален гений”. Кое от тези две мнения е по-вярно?
Мисля, че не можем да противопоставим двете мнения. Някои хора например имат навика да си казват, когато забележат, че някой се опитва да ги излъже. Те може да не знаят каква е истината, но все пак казват, че някой се опитва да ги подведе или да им продаде нещо долнопробно. Мисля, че той имаше тази способност в поразителни размери. Например, когато пише за руските пучове, той казва, че според свидетелствата, които се дават, трябва да се е случило нещо ужасно. Не знае какво е то, но според него, има някаква скрита истерия тук.
Мисля, че той смята, без да го казва с думи, че е възможно да убедите една тълпа по-лесно, че нещо е истина, отколкото само един човек. Той бе много устойчив на всичко, свързано с масовите внушения, с масовите истерии и трибализъм. И аз смятам, че това идва от неговия ранен живот. Той се отвращава от начините, с които властите си играят с тълпите.Мислите ли, че тази устойчивост му дава сили да плува срещу течението политически?
О, да. Мисля, че той смяташе за своя съдба (макар това да е прекалено грандиозна дума) да бъде самотник и аутсайдер.
Понякога Оруел е описван като един вид „светски” светец. Вие не смятате така. Все пак, трудно е да не забележиш аскетичния живот, който води и жертвите, които прави, заради своите морални възгледи. Смятате ли, че той се е чувствал по някакъв начин призван?
Малко са хората, които пишат и не вярват, че това което правят е в известна степен нещо висше, нещо с по-голяма цел. И аз не мога да кажа, че той никога не е помислял за това. Мисля, че той е смятал за морално да застанеш на страната на губещите. Има една много добра книга за него, написана от приятеля му Ричард Рийс, която се казва „Беглец от лагера на победата”. Това ни отпраща към коментара на Симон Вейл, че справедливостта винаги е бягство от лагера на победителите. Така може да има едно крехко чувство на превъзходство, затова че заставаш винаги до губещите и той вероятно е намирал нещо радостно в това. Аз мисля, че той има извинение за подобна позиция, тъй като страните, към които застава, са по-скоро благородни, отколкото губещи.
Неговият афинитет към губещата страна може също да бъде обяснен просто с факта, че той бе много песимистичен към себе си и към своите перспективи, към перспективите на хуманизма.
Дали с книгата „1984” той не се опитва да изправи пред лицето на хората най-лошото, което си представя и така да ги накара да заемат друга позиция?
Да, той смята че, ако вие изправите пред лицето на хората истината, колко и ужасна да бъде тя, както прави с „1984”, това не означава, че ще ги потопите в мрак. Това може да ги направи твърди.
Бях заинтригувана от идеята ви да разглеждате „1984” като обобщение на всички негови лични травми - от пансиона, през Бирма до Испанската война. Как мислите, че е направил връзката между този житейски опит и въображаемата визия на новелата?
Абсолютно съм сигурен, че когато той е размишлявал, какво би представлявало да живееш в едно напълно безнадеждно общество, където властите са абсолютна сила; където властта контролира изучаването на историята; и където, ако срещне някакво несъгласие, може да разчита на робската лоялност на своите поданици, които мразят противопоставянето повече, отколкото мразят правителството си; аз съм сигурен, че докато е размишлявал, той се е връщал в дните на училищния пансион. Пансионът отчасти наподобява на това общество и като дете Вие не знаете нищо по-добро.
Там в действителност Вие сте притежание на някого; и вярвате, че всичко, което Вашите господари ви кажат, е истина. Вие може да подозирате, че лъжат, но не сте сигурни. Те Ви учат на история, на религия, те Ви променят физически така, както Ви променят духовно и морално. И ако не сте популярен сред момчетата, те ще се обърнат срещу Вас. Те не биха Ви харесали, защото се обръщате срещу властите. Вие може да се почувствате напълно изолиран - дотам, че да се запитате дали нещо не е в ред със самите вас. Една от причините да го разбера е, че като малък, на неговите години, аз също бях в подобно училище, разбира се, не толкова лошо като неговото и не толкова брутално, но все пак подобно. Тогава си мислех: „Боже, това не е за мен”.
Едно от нещата, които създават трудности Оруел да бъде причислен към определен политически спектър, е бележката, която правите в книгата, че докато остава решително ляв в политическо отношение, то културно той е консервативен човек. Той не харесва феминистите, хомосексуалистите и вегетарианците. Той не се съгласява с идеята да се защитава природата и животните за сметка на човека. Беше против абортите. Той недоволства от упадъка на ясната и обективна истина в писаното слово. Къде можем да го поставим в днешната политическа култура?
Джефри Уеткрофт казва за Англия днес, че десните спечелиха политически и икономически, а левите победиха в културата. Оруел обаче би бил по-скоро от другата страна в това разделение.
На много места в книгата вие пишете за дълбоката неприязън, която левите все още таят към Оруел. Чудя се дали това не е нещо типично - левите интелектуалци днес често са обвинявани в нетолерантен критицизъм. Виждате ли в критиката им към Оруел нещо такова или става въпрос за по-дълбоко отношение?
Мисля, че сте права. Хана Аренд бе казала, че едно от най-големите постижения на сталинизма бе да замести всички дискусии, включващи аргументи и факти, с въпроса за мотивите. Ако някой бе казал например, че много хора в Съветския съюз гладуват, те биха отговорили: „Това не се дължи на наши грешки, причината е във времето, лошата реколта или нещо подобно.” Тогава трябва да се зададе въпроса: „Защо този човек казва това, и защо се повтаря непрекъснато? Това изглежда е част от някакъв заговор.” Оруел никога не губи навика си да мисли, въпреки политическите си връзки.
В есе за Испанската война Оруел изразява своя голям страх от това, че обективната истина ще изчезне. Чудя се, дали истината и сега е застрашена.
Не, не мисля. Сега има един окуражаващ извод, който можем да направим. Това, че грубите, механизирани опити за контрол на „истината”, които бяха част от тоталитарния апарат се оказаха по-неуспешни, отколкото изглеждаха. Те бяха толкова безжалостни, толкова силни, толкова безпринципни и ужасяващи, че накрая се самоунищожиха. Но е много трудно сам да изправиш лице срещу тях.
Това, което знам, е, че цензурата върху събитията на площад Тянънмън бе невъзможна. Мисля, че старата идея едно общество да бъде изолирано напълно от външният свят, е вече невъзможна.
Притеснението ми е за нещо друго, за което Оруел предупреждаваше - готовността на хората да се себеконтролират и да вярват на всичко, което се говори. И по-специално, притеснявам се от готовността на интелектуалците да станат служители на някаква власт. С други думи, притеснявам се от конформизма. Той винаги ще бъде заплаха. Хората не запомниха Оруел така, както трябваше - като човек, който се противопоставяше на конформизма.
Със съкращения от Интернет изданието за политика, изкуство и идеи www.mediatimesreview.com
Снимки: barcelonareview.com; biblioforum.de; bbc.co.uk;
Взето от cao.bg
Крайностите на ХХI век и нашето изцеление
И контрастът
http://30dumi.eu/2011/05/netchoveshka-kitayska-zhestokost-pri-sabirane-na-zhlatchen-sok-ot-metchki-foto/
Изцелението
На св. Серафим Саровски му е служила мечка, която е донасяла за гостите му пита пчелен мед.
That truth is the God-man Christ
"All the truths of Orthodoxy emerge from one truth and converge in one truth, infinite and eternal. "All the truths of Orthodoxy emerge from one truth and converge in one truth, infinite and eternal. That truth is the God-man Christ. If you experience any truth of Orthodoxy to its limit, you will inevitably discover that its kernel is the God-man Christ. In fact, all the truths of Orthodoxy are nothing other than different aspects of the one Truth - the God-man Christ." [Јустин Поповић/St. Justin Popovich].
Запустял олтар
Хората обикновено гледат и съдят за другите по лице, а доста често това ни заблуждава. Днешният човек е като този разбит олтар. Но независимо, че той е разбит, от деня на Освещаването на престола до свършека на времената , остава да стои Ангел-пазител. Така и в моята, и твоята душа стои един Ангел, Който ме пази, Който ме зове да се завърна в Отечеството си, но яз се бавя, защото съм прилепена към тези руини.
Охридски пролог . Св. Николай Велимирович. Събор на светите славни и всехвални /дванадесет /Апостоли
“На земята има много майки, който много по-малко се тревожат за своите деца, отколкото Апостолите са се грижили за благото на своите врагове и гонители.Своя най- злобен противник, Симон влъхв, апостол Петър два пъти е спасил от смърт:първия път, когато народът искал да го изгори, а втория – когато едно куче искало да го разкъса. И помислете само, как светът се е отплатил на този свой благодетел? – Като към най-свиреп разбойник и злодей! О, колко са справедливи словата на св. Киприян, който казва:” Докато сме в тяло, с нас, християните, се случва същото като с езичниците: разликата е само в духа.”
ЗА СТРАХА БОЖИЙ И СТРАХА ПРЕД ЧОВЕЦИТЕ
/ размишления върху Слово за Апостол Петър и пророк Илия от св. Йоан Златоуст/
”Със страх прекарвайте времето на вашето странствуване” 1 Петр. 1,17
“Страхът Божий – това е озон в задушната атмосфера на нашите души. Този озон донася чистота и лекота, благоуханен аромат и здраве”, казва св. Николай Велимирович.
Кога св. Петър придобива този страх Божий. След предателството, след падането. “Докато не се утвърдил в страха Божий, Петър е бил само Петър, а не Апостол, не мъжествен проповедник, не учител на народите, не чудотворец.”, продължава св. Николай Сръбски. На Петър са били поверени ключовете на небето преди паданието му. Какво му казал Господ? ”Каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата/ Мат. 16:!9/”
Затова какво се случва с тези, на които Господ е поверил народа и църквата , разсъждава св. Йоан Златоуст в Слово за Апостол Петър и пророк Илия*:” Бог е устроил така, че тези, на които Той е благоволил да повери църквата и народа, е допускал да се подхвърлят на грехове, за да станат , от своите падения, човеколюбиви към другите.”
Петър , който казва преди ако потрябва, дори ще умра с Тебе, се отрича пред една слугиня, казвайки : не познавам Човека.
Ето как разсъждава по този повод св. Йоан Златоуст :” Още не си видял нито изтезания, нито бичове, я а само си чул думите на една незначителна слугиня, и си прибегнал към отричане...Кой е този , който ти каза :отречи се? Не някой от важните, а жена, при това вратарка, отхвърлена, пленница, незаслужаваща никакво внимание – тя казва: отречи се. О, необикновени дела! Слугинята накарала Петър да се отрече, блудницата, приближила се до Петър,смутила вярата му;Петър, този стълб, не понесъл заплахите /на слугинята/, но още щом тя казала, и този стълб се поколебал, тази твърдиня се разтърсила.”
“ Той паднал в грях, за да може, мислейки за своето прегрешение и опрощението на Владиката, да проявява и към другите милостта на човеколюбието, по божествено устроение, съгласно с Божията воля.”
По-нанатък в Словото св. Йоан Златоуст говори и за още един велик мъж, чиито “език управлявал дъждовете” - св. Илия, който паднал в грях от страх пред жена, за да стане човеколюбив. До падението му Господ го поставял в изумителни ситуации, за да смекчи сърцето му. Не го вразумила дори постъпката на вдовицата от Сарепта Сидонска, която “се оказала много по-гостоприемна и от самия Авраам. Той ,бидейки богат, нагостил ангели, а тя, очаквайки гладна смърт, нагостила пророка.”
Илия имал дръзновението и ревността да изобличава дори царя, защото Бог бил с него. Когато Ахаав го попитал :Ти ли си, който смущаваш Израиля? Пророкът отговорил: не, но ти и бащиния ти дом / Царств. 18:17,18/. Илия заповядал да умъртвят четиристотин и петдесет Ваалови жреци и четиристотин дъбравни пророци..”Като чула за случилото се Иазавел, жената на Ахаав, изпратила да кажат на Илия: нека боговете ми сторят това и това, и нещо повече да сторят, ако утре по това време не направя с твоята душа, каквото бе сторено с душата на всекиго от тях/ Царств. 19:2/ Илия като чул това се обърнал в бягство и бягал четиридесет дни. “О, крайно малодушие! Чул думи на жена – и се обърнал в бягство, като вървял четиридесет дена, - не един ден, не два и не три, но още щом думите на тази жена стигнали до пророка, той от малодушие не знаел какво да прави, обръщайки се в такова бягство.Какво става с теб, Илия?Ти си заключил небето и си спрял дъжда, показал си власт над въздуха,призовал си огън свише, заклал си жреците, казал си на цар Ахаав: ти развращаваш Израиля, и бащиния ти дом; казал си: жив Господ, няма да има нито роса, нито дъжд, освен по моя дума; направил си дома на вдовицата гумно и снопи, заповядал си на стихиите, а чувайки думите на една блудница, си се обърнал в бягство, и една жена те е отвела в плен? Две твърдини били поколебани от жена: Петър се уплашил от слугинята, а Илия от Иезавел, и двамата паднали в един и същ грях.”
И защо всичко това Господ е допуснал? “Господ искаше да смекчи твоята безчовечност / на Илия /, но ти остана в нея.”
Човек в ревността си не по разум, почти винаги остава немилостив. Илия “много мислил за себе си като за безгрешен; а сега сам се оказал паднал в грях, тъй като Бог допуснал това с намерение той, сам получил снизхождение, да не бъде жесток към другите.” “Когато Бог отстъпил /от Илия/, то и жената се показала страшна; Бог отстъпил, и човешката природа била посрамена.”
След четиридесетдневното бягство, Илия дошъл на едно място и заспал там. При него идва Бог и го пита: защо си тук,Илия, защо си тук/ ст. 9/ “Илия отговаря, но като има едно в ума, а друго изразява с думи. Какво казва Илия? Господи, убиха твоите пророци, разрушиха Твоите жертвеници;само аз останах, но и моята душа търсят да вземат / 3 Царств.19:10/ И какво му отговаря Бог? Той веднага го изобличава. Не затова избяга ти, Илия, казва Той, задето не само ти не си се поклонил на Ваал; и след това, изобличавайки го, продължава: останали са Ми седем хиляди /мъже/, коленете на всички тия не са се прегъвали пред Ваал / ст. 18/. И така, Бог го изобличил, че той е избягал не поради това, а защото се уплашил от жена. Една жена направила беглец и изгнаник толкова висок и велик мъж, за да се научиш, Илия, когато извършваш нещо дивно, да него приписваш на самия себе си, но на Божията сила.”
“Виждаш ли как Бог допуснал да паднат в малък грях стълбовете, опорите и твърдините?Това е , за да могат те, поради собствената си безгрешност, да не отлъчват всички в църквата, и когато видят някой грешник и пожелаят да прояват немилосърдие към него, да си спомнят за собствената си греховност и да му окажат същото човеколюбие, с каквото сами са се удостоили от Владиката”.
Това поучение трябва постоянно да носим в ума си. Ние падаме почти всеки ден в греха на ревност не по разум, на осъждане, на немилосърдие, поради това, че се мислим за безгрешни. А ако сме по-внимателни, ако пристъпваме по-тихо и по-нежно към другите, ще виждаме ежечасно, че Господ ни изпраща постоянно незабележими хора, от които да се поучим.
А св. Николай Велимирович казва в Пролога към днешната дата:”О, братя мой, да не се веселим преди жътвата. Този наш живот не е жътва, а сеене, и труд , и пот, и страх. Оня, който сее живее в тревога, докато не събере плодовете от нивата”.Горко ни, ако постоянно калкулираме доброто, което сме посели!
* Текстът в кавичките е на св. Йоан Златоуст . Творения , том 4, изд. на манастира “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон
”Със страх прекарвайте времето на вашето странствуване” 1 Петр. 1,17
“Страхът Божий – това е озон в задушната атмосфера на нашите души. Този озон донася чистота и лекота, благоуханен аромат и здраве”, казва св. Николай Велимирович.
Кога св. Петър придобива този страх Божий. След предателството, след падането. “Докато не се утвърдил в страха Божий, Петър е бил само Петър, а не Апостол, не мъжествен проповедник, не учител на народите, не чудотворец.”, продължава св. Николай Сръбски. На Петър са били поверени ключовете на небето преди паданието му. Какво му казал Господ? ”Каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата/ Мат. 16:!9/”
Затова какво се случва с тези, на които Господ е поверил народа и църквата , разсъждава св. Йоан Златоуст в Слово за Апостол Петър и пророк Илия*:” Бог е устроил така, че тези, на които Той е благоволил да повери църквата и народа, е допускал да се подхвърлят на грехове, за да станат , от своите падения, човеколюбиви към другите.”
Петър , който казва преди ако потрябва, дори ще умра с Тебе, се отрича пред една слугиня, казвайки : не познавам Човека.
Ето как разсъждава по този повод св. Йоан Златоуст :” Още не си видял нито изтезания, нито бичове, я а само си чул думите на една незначителна слугиня, и си прибегнал към отричане...Кой е този , който ти каза :отречи се? Не някой от важните, а жена, при това вратарка, отхвърлена, пленница, незаслужаваща никакво внимание – тя казва: отречи се. О, необикновени дела! Слугинята накарала Петър да се отрече, блудницата, приближила се до Петър,смутила вярата му;Петър, този стълб, не понесъл заплахите /на слугинята/, но още щом тя казала, и този стълб се поколебал, тази твърдиня се разтърсила.”
“ Той паднал в грях, за да може, мислейки за своето прегрешение и опрощението на Владиката, да проявява и към другите милостта на човеколюбието, по божествено устроение, съгласно с Божията воля.”
По-нанатък в Словото св. Йоан Златоуст говори и за още един велик мъж, чиито “език управлявал дъждовете” - св. Илия, който паднал в грях от страх пред жена, за да стане човеколюбив. До падението му Господ го поставял в изумителни ситуации, за да смекчи сърцето му. Не го вразумила дори постъпката на вдовицата от Сарепта Сидонска, която “се оказала много по-гостоприемна и от самия Авраам. Той ,бидейки богат, нагостил ангели, а тя, очаквайки гладна смърт, нагостила пророка.”
Илия имал дръзновението и ревността да изобличава дори царя, защото Бог бил с него. Когато Ахаав го попитал :Ти ли си, който смущаваш Израиля? Пророкът отговорил: не, но ти и бащиния ти дом / Царств. 18:17,18/. Илия заповядал да умъртвят четиристотин и петдесет Ваалови жреци и четиристотин дъбравни пророци..”Като чула за случилото се Иазавел, жената на Ахаав, изпратила да кажат на Илия: нека боговете ми сторят това и това, и нещо повече да сторят, ако утре по това време не направя с твоята душа, каквото бе сторено с душата на всекиго от тях/ Царств. 19:2/ Илия като чул това се обърнал в бягство и бягал четиридесет дни. “О, крайно малодушие! Чул думи на жена – и се обърнал в бягство, като вървял четиридесет дена, - не един ден, не два и не три, но още щом думите на тази жена стигнали до пророка, той от малодушие не знаел какво да прави, обръщайки се в такова бягство.Какво става с теб, Илия?Ти си заключил небето и си спрял дъжда, показал си власт над въздуха,призовал си огън свише, заклал си жреците, казал си на цар Ахаав: ти развращаваш Израиля, и бащиния ти дом; казал си: жив Господ, няма да има нито роса, нито дъжд, освен по моя дума; направил си дома на вдовицата гумно и снопи, заповядал си на стихиите, а чувайки думите на една блудница, си се обърнал в бягство, и една жена те е отвела в плен? Две твърдини били поколебани от жена: Петър се уплашил от слугинята, а Илия от Иезавел, и двамата паднали в един и същ грях.”
И защо всичко това Господ е допуснал? “Господ искаше да смекчи твоята безчовечност / на Илия /, но ти остана в нея.”
Човек в ревността си не по разум, почти винаги остава немилостив. Илия “много мислил за себе си като за безгрешен; а сега сам се оказал паднал в грях, тъй като Бог допуснал това с намерение той, сам получил снизхождение, да не бъде жесток към другите.” “Когато Бог отстъпил /от Илия/, то и жената се показала страшна; Бог отстъпил, и човешката природа била посрамена.”
След четиридесетдневното бягство, Илия дошъл на едно място и заспал там. При него идва Бог и го пита: защо си тук,Илия, защо си тук/ ст. 9/ “Илия отговаря, но като има едно в ума, а друго изразява с думи. Какво казва Илия? Господи, убиха твоите пророци, разрушиха Твоите жертвеници;само аз останах, но и моята душа търсят да вземат / 3 Царств.19:10/ И какво му отговаря Бог? Той веднага го изобличава. Не затова избяга ти, Илия, казва Той, задето не само ти не си се поклонил на Ваал; и след това, изобличавайки го, продължава: останали са Ми седем хиляди /мъже/, коленете на всички тия не са се прегъвали пред Ваал / ст. 18/. И така, Бог го изобличил, че той е избягал не поради това, а защото се уплашил от жена. Една жена направила беглец и изгнаник толкова висок и велик мъж, за да се научиш, Илия, когато извършваш нещо дивно, да него приписваш на самия себе си, но на Божията сила.”
“Виждаш ли как Бог допуснал да паднат в малък грях стълбовете, опорите и твърдините?Това е , за да могат те, поради собствената си безгрешност, да не отлъчват всички в църквата, и когато видят някой грешник и пожелаят да прояват немилосърдие към него, да си спомнят за собствената си греховност и да му окажат същото човеколюбие, с каквото сами са се удостоили от Владиката”.
Това поучение трябва постоянно да носим в ума си. Ние падаме почти всеки ден в греха на ревност не по разум, на осъждане, на немилосърдие, поради това, че се мислим за безгрешни. А ако сме по-внимателни, ако пристъпваме по-тихо и по-нежно към другите, ще виждаме ежечасно, че Господ ни изпраща постоянно незабележими хора, от които да се поучим.
А св. Николай Велимирович казва в Пролога към днешната дата:”О, братя мой, да не се веселим преди жътвата. Този наш живот не е жътва, а сеене, и труд , и пот, и страх. Оня, който сее живее в тревога, докато не събере плодовете от нивата”.Горко ни, ако постоянно калкулираме доброто, което сме посели!
* Текстът в кавичките е на св. Йоан Златоуст . Творения , том 4, изд. на манастира “Св. Вмчк Георги Зограф”, Света Гора, Атон
С любов към Бранислав Нушич
Как да не обичаш „Автобиография” на Бранислав Нушич, и как да не мечтая да стане семейно четиво? Самоиронията и здравословния смях го владеят само чистите сърца. Днес няма такива книги, защото творчеството все повече е суета. Изказът на Бранислав Нушич дава възвожност чрез един много фин и смешен начин да запомниш изключително дълбоки истини. Ето един откъс, като доказателство:
„ Не по-малко важно е, че след първите зъби, в края на първата година, аз вече се изправих на краката си и започнах да ходя. Трябва да призная, че най-напред ходех на четири крака. Казват, че за да се изправиш на два крака, по-напред трябва да вървиш на четири или с други думи, за да може човек да се изправи в живота, трябва преди това да пълзи — също както трябва най-напред да приклекне оня, който иска да скочи. Не зная наистина дали това пълзене, с което човек започва своя жизнен път, всъщност не е известна подготовка за бъдещия му живот. Или може би съдбата така е отредила, че тогава, когато човек е най-искрен, когато не умее да лицемери, когато човек е най-близък до човека, точно тогава да влиза в живота на четири крака.”/ от „Първия зъб до панталона”/
„ Не по-малко важно е, че след първите зъби, в края на първата година, аз вече се изправих на краката си и започнах да ходя. Трябва да призная, че най-напред ходех на четири крака. Казват, че за да се изправиш на два крака, по-напред трябва да вървиш на четири или с други думи, за да може човек да се изправи в живота, трябва преди това да пълзи — също както трябва най-напред да приклекне оня, който иска да скочи. Не зная наистина дали това пълзене, с което човек започва своя жизнен път, всъщност не е известна подготовка за бъдещия му живот. Или може би съдбата така е отредила, че тогава, когато човек е най-искрен, когато не умее да лицемери, когато човек е най-близък до човека, точно тогава да влиза в живота на четири крака.”/ от „Първия зъб до панталона”/
ПЪРВАТА ЛЮБОВ
Автобиография
За първата любов би трябвало да говоря по-напред, защото тя върви успоредно с учението, би могло дори да се каже, че спада към учебните предмети. Но аз не исках да прекъсвам веригата от учебни предмети, които, само така последователно изложени, дават ясна представа за оня безизходен лабиринт, наречен училище, през който минахме в годините на нашата младост.
Първите си основни понятия за любовта аз получих още в ранно детство. По това време аз, една наша прислужница и един практикант от управлението разговаряхме всяка вечер зад портата за любовните работи. Нещо повече, — аз бях причината за тая любов, защото практикантът се запозна най-напред с мене и след това аз го представих на прислужницата ни. Това запознанство стана съвсем случайно. Аз седях пред вратата в скута на готвачката ни. Минавайки по улицата, практикантът дойде при мен, помилва ме и каза:
— Какво сладко дете! Ваше ли е?
— Ау! — писна прислужницата. — Как бих могла да имам дете, като не съм дори и омъжена!
По тоя въпрос — дали може, или не може да има деца преди брака — те започнаха дълъг разговор, който на другия ден продължиха, а на третия между тях съществуваше вече най-тясно приятелство. Оттогава всяка вечер ние тримата се събирахме зад портата.
О, какви ли не разговори се водеха тук. Понякога дори ме беше срам да погледна нашата слугиня в очите. Понякога пък и аз исках да се намеся в разговора, но за такива случаи практикантът имаше винаги в джоба си приготвени бонбони и щом се опитах да отворя уста, за да кажа нещо, той ми пъхаше един бонбон в устата, макар че нямах намерение да приказвам сладки думи като него.
Може да се счита като истинска загуба за литературата, че тогава аз още не знаех да пиша и не бях в състояние да запиша някои от разговорите, които водехме зад портата.
— Йоцо — казваше нашата прислужница на практиканта, — ела след вечеря, когато нашите си легнат. Ще ти оставя малко шницел.
— Ах, душичке — отговаряше Йоцо, — нима мога да мисля в такива минути за шницел! Но щом ще ми оставиш, остави поне и малко салата. Аз желая теб. С нетърпение чакам часа, когато ще те притисна в обятията си, та ако ще и шницелът да изстине.
Присъствувал съм и на други, още по-нежни разговори. Спомням си например, че веднъж практикантът питаше:
— Юло, ще перете ли скоро?
— Ще перем, защо?
— Ако може да пробуташ и моите дрехи, да не давам пари.
— Донеси ги — отговаряше тя ласкаво.
— О, душичке моя, колко си добра! Ще ти донеса три ризи и четири чифта гащи, ангеле мой!
Тия разговори хем ме развличаха, хем ми даваха практически знания, необходими ми за по-късно в живота. Но имаше и други някои неща, особено в неделя следобед, когато никой от домашните не беше в къщи. Тогава тримата влизахме в стаята на готвачката. Мен ме слагаха на пейката, а те сядаха на кревата. В такива случаи аз предпочитах да жумя, като внимавах само да не падна от пейката.
Така школуван и запознат доста нагледно с любовта, аз навлязох съвсем подготвен в живота. Затова няма нищо чудно, че още в първия клас на гимназията се влюбих. Разбира се, от моя страна тук нямаше никакъв предумисъл да се влюбя точно когато встъпвах в първи гимназиален клас. Моята подготовка, придобита още в най-ранно детство, ми позволяваше да сторя това и по-рано. Но до постъпването ми в прогимназията аз носех панталони с цепка отзад и никак не можех да си представя как ще се влюбя с панталони, цепнати отзад. Едва когато станах в първи прогимназиален клас и обух панталони, които се закопчават и откопчават отпред, едва тогава почувствувах, че е време да се влюбя.
Влюбих се в нашата съседка Перса, защото беше най-близко. Перса имаше покрито с лунички лице, носеше жълти чорапи и токовете на обувките й бяха винаги изкривени. Преди да се влюбя, не й обръщах внимание, но от момента, когато се влюбих, тя ми изглеждаше божествено красива. За мен беше достатъчно да я зърна, макар и отдалече, да видя нейните криви токове, за да се развълнувам веднага и да побързам насреща й, само и само да видя колкото се може по-скоро усмихнатото й, осеяно с лунички лице.
Тя беше дъщеря на учителя ни по аритметика, който, кой знае защо, нямаше съвсем добро мнение за мене. Беше на девет години, учеше в трето отделение. Любовното си признание направих по един необикновено романтичен начин. Веднъж, когато играехме на жмичка, ние двамата с нея се скрихме в една каца, в която майка ми зиме слагаше кисело зеле. Тук, в тая каца, аз й направих любовно признание и тоя мой спомен и до днес ме кара да се вълнувам, когато мина покрай някоя каца.
Веднъж се срещнахме с нея след последния час и тръгнахме заедно към къщи. Аз й дадох една кифла. Всеки петък й купувах по една такава кифла с парите, спечелени от мен в четвъртък следобед на ези-тура. Те ми стигаха поне да мога веднъж в неделята да изразя с една кифла симпатиите си и вниманието си към нея. Тогава я запитах сериозно:
— Какво мислиш, Персо, ще те даде ли баща ти, ако те поискам?
Тя се зачерви, наведе очи и в смущението си разчупи кифлата на три части.
— Не вярвам — отговори тя полугласно.
— Защо? — запитах аз развълнувано и очите ми се наляха със сълзи.
— Защото си слаб по неговия предмет.
Заклех й се, че денонощно ще уча аритметика, само да мога да си поправя бележката. И аз учих. Но нима може да се постигне онова, за което толкова други са прахосвали напразно силите си — нима можех да примиря любовта и аритметиката? Заставен да избирам между любовта и аритметиката, аз избрах онова, което беше по-леко — любовта. И следващия час вместо двойка получих единица.
На следния четвъртък нищо не можах да изкарам на ези-тура и затова в петък сутринта се вмъкнах в гардероба и отрязах двадесет копчета от татковите зимни дрехи. Тях продадох в училище за десет пари, колкото ми бяха необходими, за да купя кифла. На обед причаках Перса пред нейното училище и изпращайки я, й признах, че сега положението ми е още по-лошо, защото съм получил единица по предмета на баща й.
— Тогава — каза тя болно — аз никога няма да бъда твоя!
— Ти трябва да бъдеш моя, ако не на тоя, то на оня свят! — извиках аз; тези думи бях чул преди няколко дена на едно театрално представление.
— Как може да стане това? — запита тя любопитно.
— Ще се отровим, само да се съгласиш.
— А как ще се отровим?
— Ей така — продължих аз още по-решително. — Ще изпием отрова.
— Добре — реши се тя. — Съгласна съм. А кога?
— Утре следобед.
— А, утре следобед имам училище — сети се тя.
— Да — спомних си и аз. — Утре не мога и аз, защото ще ми пишат отсъствие, а съм направил вече двадесет и четири и може да ме изключат от училище. Но хайде, ако искаш, в четвъртък следобед, тогава нямаме училище нито аз, нито ти.
Тя се съгласи и се споразумяхме аз да приготвя всичко за отравянето.
Следващия четвъртък следобед аз откраднах от дома една кутия кибрит и отидох на уреченото място, където трябваше да се срещнем с Перса и откъдето заедно щяхме да отидем на оня свят.
Срещнахме се в нашата градина, седнахме на тревата и от душите ни се изтръгна дълбока въздишка на болка и копнеж. Аз извадих кутията кибрит от джоба си.
— Какво ще правим сега? — запита Перса.
— Ще ядем кибрит.
— Как ще ядем?
— Ето така! — отговорих аз, откъснах главичката, хвърлих я, а клечката изядох.
— А защо хвърли това?
— Това е мръсно.
Тогава тя се реши и протегна смело ръка. Аз откъснах главичката и й дадох клечката. Тя я пое и започна решително да я дъвче. Изяде три клечки и на очите й се показаха сълзи.
— Не мога повече! Никога в живота си не съм яла клечки, не мога повече.
— Е, ти навярно си се вече отровила.
— Може би! — отговори тя. — Чувствувам, че нещо ме дере в гърлото.
— Това е. Ти си вече отровена.
Аз продължих упорито и изядох девет клечки, но изгубих апетит и усетих, че нещо ме дере в гърлото.
— Свършено е! И аз съм отровен! — казах тържествено, както се полага в такива случаи.
След това настъпи за известно време гробна тишина, през време на която аз мислех колко е четири по седем и все не можех да се сетя. Не зная какво мислеше тя, но помня, че си чоплеше зъбите от някоя попаднала между тях клечка. Най-после тя прекъсна тая тържествена тишина:
— Какво ще правим сега?
Тоя въпрос страшно много ме смути, защото аз наистина не знаех какво можехме да правим още, след като бяхме свършили главната си работа — да се отровим. Най-после ми дойде една щастлива мисъл.
— Знаеш ли какво, след като вече се отровихме, хайде да се прекръстим.
Тя се прекръсти. Направих същото и аз.
— А сега — продължих аз — да идем у дома си и да умрем. Срамота е да умрем тук, в градината. Ние сме деца от добри семейства и е срамота да умрем в градината.
— Да — каза тя и си тръгнахме.
Цялата история между впрочем свърши по следния начин:
Тя си отишла у дома и помолила майка си да и приготви леглото, за да умре. Признала и, че се отровила, т.е. че е яла с мен клечки. А майка и, без да вземе под внимание състоянието й и чувствата й, казала:
— Е, щом като си могла да ядеш клечки в градината, ще ядеш дървото и тука… — След това и вдигнала рокличката и започнала да й изкарва отзад ония чувства, които бяха залегнали дълбоко в сърцето й.
Заради тоя бой Перса ме намрази и така свърши моята първа любов.
ПОУЧЕНИЕ ОТ РАЗБОЙНИКА
„ След като Той се въплъти и умря за нас,
човекът вече не умира с вечна смърт”
Същият този авва Паладий ни разказа още: В Тиваидската област, в гр. Арсиное бил заловен убиец. След много изтезания той бил осъден на смърт – отсичане на главата. За изпълнение на наказанието трябвало да го отведат на 6 мили от града – там, дето той извършил убийството. Заедно с другите вървял монах, за да види наказанието. Престъпникът видял монаха и му казал:
- Отче, няма ли за теб килия и ръчен труд?!
- Прости ми, братко, - възразил монахът – имам и килия и занятие.
- Така, а защо не си седиш в килията и не се предадеш на разкаяние? – запитал осъденият.
- Прав си, братко мой! – отговорил монахът. – Аз съвсем не се грижех за моята душа.Тъкмо затова идвам да видя твоето наказание, та поне чрез това да дойда до съкрушение.
- Я по-добре тръгвай, отче, - седи си в килията и благодари на Бога, нашия Спасител; след като Той се въплъти и умря за нас, човекът вече не умира с вечна смърт.
/ из „Духовни полета” блажени Йоан Мосх, глава 71 /
човекът вече не умира с вечна смърт”
Същият този авва Паладий ни разказа още: В Тиваидската област, в гр. Арсиное бил заловен убиец. След много изтезания той бил осъден на смърт – отсичане на главата. За изпълнение на наказанието трябвало да го отведат на 6 мили от града – там, дето той извършил убийството. Заедно с другите вървял монах, за да види наказанието. Престъпникът видял монаха и му казал:
- Отче, няма ли за теб килия и ръчен труд?!
- Прости ми, братко, - възразил монахът – имам и килия и занятие.
- Така, а защо не си седиш в килията и не се предадеш на разкаяние? – запитал осъденият.
- Прав си, братко мой! – отговорил монахът. – Аз съвсем не се грижех за моята душа.Тъкмо затова идвам да видя твоето наказание, та поне чрез това да дойда до съкрушение.
- Я по-добре тръгвай, отче, - седи си в килията и благодари на Бога, нашия Спасител; след като Той се въплъти и умря за нас, човекът вече не умира с вечна смърт.
/ из „Духовни полета” блажени Йоан Мосх, глава 71 /
За вярата на един учен... 
Университетски професор задал следния въпрос на своите студенти:
- Всичко ли, което съществува, е създадено от Бога?
Един студент се изправил и смело отвърнал:
- Да, създадено е от Бога.
- Значи Бог е създал всичко?
- Да, сър - потвърдил отново студента.
Професора продължил:
- Ако Бог е създал всичко, значи Той е създал и злото, тъй като то така или иначе съществува, така че съгласно принципа, че нашите дела определят нашата същност - Бог е зло.
Студента притихнал след този отговор. Професорът бил много доволен от себе си и се похвалил пред студентите, как още веднъж доказал, че вярата в Бога е абсолютен мит. Още един студент вдигнал ръка с молба да зададе въпрос.
- Разбира се - самодоволно отвърнал професора. Студента се изправил и попитал:
- Професоре, а студа съществува ли?
- Що за въпрос, разбира се, че съществува! На теб никога ли не ти е било студено?
Студентите се засмели на въпроса на младежа. А той продължил:
- Всъщност, в съотвествие със законите на физиката студ не съществува, това което ние възприемаме за студ е всъщност отсъствие на топлина. Човек или предмет могат да бъдат изучени в съотвествие на това дали притежават или предават енергия. Абсолютната нула (- 460 градуса по фаренхайт) е аболютно отсъствие на топлина. Цялата материя става инертна и не може да реагира при тази температура. Студ не съществува, ние сме създали тази дума, за да обозначим това, което чувстваме при отсъствието на топлина. Студента продължил:
- Професоре, а тъмнина съществува ли?
- Да, съществува.
Студента отвърнал:
- Отново не сте прав сър. Тъмнината също не съществува. В действителност това е отсъствието на светлина. Можем да изучим светлината, но не и тъмнината. Можем чрез призмата на Нютон да разложим бялата светлина на отделните й цветове и да изучим дължината на вълната на всеки цвят. Вие не можете да измерите тъмнината. Обикновен лъч светлина може да се промъкне в тъмнината и да я просветли. Как може да се измери колко е тъмно дадено пространство? Измерва се количеството светлина, нали така? Тъмнината е понятие измислено от хората, за да се опише отсъствието на светлина.
Накрая студента попитал отново професора:
- Сър, злото съществува ли?
Този път професора отговорил доста по-неуверено:
- Разбира се, както вече казах виждаме го всеки ден, жестокостта между хората, множеството престъпления и насилие по света. Това са примери за съществуването на злото.
На което студента отвърнал:
- Злото не съществува сър само по себе си, това е отсъствието на Бога. Прилича на студа и тъмнината - дума създадена от човека, да обозначи отсъствието на Бог. Той не е създал злото. Злото - това не е вяра или любов, които съществуват, както топлината и светлината. Злото - това е резултата от отсъствието на божествената любов у човека. Прилича на студа, който се появява тогава, когато няма топлина, или тъмнината, настъпваща при отсъствието на светлина.
Професорът мълчаливо седнал на мястото си. Името на младия студент било Алберт Айнщайн./от mislite.eu/
- Всичко ли, което съществува, е създадено от Бога?
Един студент се изправил и смело отвърнал:
- Да, създадено е от Бога.
- Значи Бог е създал всичко?
- Да, сър - потвърдил отново студента.
Професора продължил:
- Ако Бог е създал всичко, значи Той е създал и злото, тъй като то така или иначе съществува, така че съгласно принципа, че нашите дела определят нашата същност - Бог е зло.
Студента притихнал след този отговор. Професорът бил много доволен от себе си и се похвалил пред студентите, как още веднъж доказал, че вярата в Бога е абсолютен мит. Още един студент вдигнал ръка с молба да зададе въпрос.
- Разбира се - самодоволно отвърнал професора. Студента се изправил и попитал:
- Професоре, а студа съществува ли?
- Що за въпрос, разбира се, че съществува! На теб никога ли не ти е било студено?
Студентите се засмели на въпроса на младежа. А той продължил:
- Всъщност, в съотвествие със законите на физиката студ не съществува, това което ние възприемаме за студ е всъщност отсъствие на топлина. Човек или предмет могат да бъдат изучени в съотвествие на това дали притежават или предават енергия. Абсолютната нула (- 460 градуса по фаренхайт) е аболютно отсъствие на топлина. Цялата материя става инертна и не може да реагира при тази температура. Студ не съществува, ние сме създали тази дума, за да обозначим това, което чувстваме при отсъствието на топлина. Студента продължил:
- Професоре, а тъмнина съществува ли?
- Да, съществува.
Студента отвърнал:
- Отново не сте прав сър. Тъмнината също не съществува. В действителност това е отсъствието на светлина. Можем да изучим светлината, но не и тъмнината. Можем чрез призмата на Нютон да разложим бялата светлина на отделните й цветове и да изучим дължината на вълната на всеки цвят. Вие не можете да измерите тъмнината. Обикновен лъч светлина може да се промъкне в тъмнината и да я просветли. Как може да се измери колко е тъмно дадено пространство? Измерва се количеството светлина, нали така? Тъмнината е понятие измислено от хората, за да се опише отсъствието на светлина.
Накрая студента попитал отново професора:
- Сър, злото съществува ли?
Този път професора отговорил доста по-неуверено:
- Разбира се, както вече казах виждаме го всеки ден, жестокостта между хората, множеството престъпления и насилие по света. Това са примери за съществуването на злото.
На което студента отвърнал:
- Злото не съществува сър само по себе си, това е отсъствието на Бога. Прилича на студа и тъмнината - дума създадена от човека, да обозначи отсъствието на Бог. Той не е създал злото. Злото - това не е вяра или любов, които съществуват, както топлината и светлината. Злото - това е резултата от отсъствието на божествената любов у човека. Прилича на студа, който се появява тогава, когато няма топлина, или тъмнината, настъпваща при отсъствието на светлина.
Професорът мълчаливо седнал на мястото си. Името на младия студент било Алберт Айнщайн./от mislite.eu/
Поучение от св. Йоан Кронщадски 
Ако искаш Господ по-скоро да дава сърдечна вяра на молитвата ти, стреми се да говориш или вършиш всичко с хората от все сърце, искрено и никак не бъди двоедушен към тях. Когато бъдеш искрен и доверчив към хората, тогава Годпод ще ти даде простотата и искрена вяра и към Бога. Който не е искрен с хората, него Господ не го приема добре на молитва, като с това му дава да почувства неискреността си в отношението си към хората и че поради това не може да бъде съвършено искрен и в отношението си към Бога, без душевно злострадание. /св. Иоан Кронщадски/
Съвършеното милосърдие
Св. Николай Велимирович
Нищо не прави човека така немилосърден, както увереността, че никой не е милостив към него.Хората остават немилосърдни очаквайки, че другите първи ще проявят милосърдие. Ако Бог пръв не е проявил милосърдие, то светът едва ли щеше да познае дори самата дума милосърдие.
Милосърдието е дар, който веднага произвежда искра. В този миг милващата Божия ръка се чувства и от двамата – и от даващият и от вземащият. Милосърдието е повече от жалост. Милосърдието е повече от това да простиш обидата. Прошката е половината път към Бога, милосърдието – втората половина.
Милосърдието е повече от Закона. Затова децата от рано трябва да се обучават да познаят сладостта на милосърдието.
Милосърдните хора не съгрешват пред Закона. А може да си изпълнил целия Закон, но да се лишиш от венеца на славата, приготвен за милосърдните.
Главното за нашето спасение е да не бъдеш никому враг, а не да нямаш нито един враг. Ако сте на хората приятел, то без да съзнават вашите врагове ще ви помагат за вашето спасение.
Важно е, когато правим добро на врага си , не да мислим да го обърнем в наш приятел, а да не погуби душата си от ненавист към нас.
Нищо не прави човека така немилосърден, както увереността, че никой не е милостив към него.Хората остават немилосърдни очаквайки, че другите първи ще проявят милосърдие. Ако Бог пръв не е проявил милосърдие, то светът едва ли щеше да познае дори самата дума милосърдие.
Милосърдието е дар, който веднага произвежда искра. В този миг милващата Божия ръка се чувства и от двамата – и от даващият и от вземащият. Милосърдието е повече от жалост. Милосърдието е повече от това да простиш обидата. Прошката е половината път към Бога, милосърдието – втората половина.
Милосърдието е повече от Закона. Затова децата от рано трябва да се обучават да познаят сладостта на милосърдието.
Милосърдните хора не съгрешват пред Закона. А може да си изпълнил целия Закон, но да се лишиш от венеца на славата, приготвен за милосърдните.
Главното за нашето спасение е да не бъдеш никому враг, а не да нямаш нито един враг. Ако сте на хората приятел, то без да съзнават вашите врагове ще ви помагат за вашето спасение.
Важно е, когато правим добро на врага си , не да мислим да го обърнем в наш приятел, а да не погуби душата си от ненавист към нас.
сряда, 13 юли 2011 г.
неделя, 3 юли 2011 г.
Задочно писмо до бивш монах
Трудно се решавах да напиша това писмо. Случайните съвпадения с конкретни лица са неуместни, по-скоро това е писмо към един събирателен образ. Толкова вътрешно е изтрадана от мен тази тема, че ако някой ме заподозре в осъждане, намеци, опит за назидание , това ще бъде крайно несправедливо.
http://pravoslavie.domainbg.com/01/luter-svsofia.html
Скоро препрочетох този материал и реших, че ще изговоря на глас неща, които смущават, будят недоумение, най-общо казано – объркват.
В нашите смутни времена все по-често, по една или друга причина, монаси и свещеници се разделят с ангелския чин на тяхното служение. Не бих дръзнала да се ровя в тази рана, да изследвам Божия промисъл, но нещо дълбоко ме нарани – и то за съжаление се повтаря .Напускайки този чин, поемайки друг път в живота, монахът или свещеникът започва да демонстрира новия си светски избор, опитва се да внушава на себе си , а и на другите, че този избор е алтернативен, дори алтернативно не по-лош. Но той не е по-добър и това е учението на Църквата.
Искам да внеса едно уточнение, за да няма по-нататък объркване: не противопоставям монашеството на брака, нито кой път е по-спасителен. А казвам, че когато си вкусил от ангелската храна, цял живот другата ще ти се струва безсолна, и самозаблудата, че всичко е наред в другата алтернатива, само ще засили чувството на безвкусието от този свят. Защото откакто Църквата съществува, преди всички разделения, народите са знаели, че ”Всичко е от светите монаси”, както казва св. Иустин Попович за сръбските монаси, но то се отнася за всички монаси. И продължава:”Те винаги са били и сега са спасители на сръбския род. Монасите са молитвеници не само за себе си, но и за целия сръбски род, и на небето, и на земята. Един монах спасява седем поколения свои сродници/свети Серафим Саровски/.”
Когато свещеник или монах тръгва по този път той е пълнолетен, зрял, предполага се, че е изпитал себе си. Ако изборът, който е направил тогава, е бил лекомислен, ако смята, че е бил заблуден, то изборът, който прави сега, не е ли даже още по-лекомислен? Защото, пак казвам: не този път е погрешен, а погрешно е да мислиш, че с нещо можеш да замениш ангелската храна.
Ето какво пише о.Иустин Попович на един бъдещ монах:”Скъпо чедо, Вашето писмо е наистина благовестие за мен! Вие сте решили най-главния въпрос на своето същество по наистина най-съвършения начин, по-съвършен от който няма нито на небето, нито на земята.Решавайки го, Вие сте гледали към себе си от небето и сте видели себе си небесен, вечен, безсмъртен, а вътре в себе си – богоподобната и богоустремена същност на своето небесноземно естество. И с това Вие зарадвахте целия небесен свят, бдящ с любов над всяко човешко същество на земята.”
Към всички онези, за които се осмелих да напиша тези редове, аз гледах с възхита и благоговение.Виждали ли сте как едно дете гледа монах или свещеник? Аз се изкушавам жадно да гледам.То застива – застива и в плача, и в радостта си, застива като в изтъпление.
Какво да кажа на децата, ако ме попитат защо един монах или свещеник смъква расото и става светски човек? Та то ви е гледало от небето и ви е мерило с детската си наивност и чистота. Богоподобната му душа е разбирала, че по-съвършено нешо не е виждало в този свят от играчки.
Какво да му кажа един ден, че не понесохте заслужено или незаслужено безчестие, че не разбрахте, че „Страданието е виното, с което Христос причастява човека от потира на любовта”/св. Иустин Попович/
Съблазнихте се? Но „Истинският свещеник не могат да го съблазнят нито лошите свещеници, нито лошите архиереи. Той винаги гледа над тях ,винаги гледа към светите свещеници и светите архиереи, гледа към свети Златоуст, свети Сава, свети дякон Авакум и към неизброимия сонм дреги светци. И към тях той се простира с цялата си душа, от тях се въодушевява, от тях се ръководи. ..Та нали ангелското служение не е по-високо от свещеническото служение! Свещеникът е надарен с божествена власт над рая и ада, над смъртта и живота, над безсмъртието и вечността.”/св. Иустин Попович/
Не видяхте добрия пастир в лицето на своя архиерей, защото сърцето ви плачеше не по Небесната любов, а по ограбеното ви детство, плачеше заради празните резервоари от любов, които Господ ги оставяше празни, за да ги напълни със Себе си?
Нямам право да съдя, но и не мога да мълча, ако един ден детето ме попита :”Какво правят монасите и свещениците, когато вече не са монаси и свещеници?” Искам да мога да му отговоря: ” Плачат и се каят, че не можаха да понесат този тежък кръст!”
Няма алтернативен път на ангелското служение. Алтернативният път е самозаблуда.
Истинският път е да останеш като „сърна от изгубения рай” и да понесеш болките на страдащите хора и най-вече да понесеш болката, че малцина днес обръщат поглед към Разпятието и към страдащия за нас Спасител.
Вярвам, че тогава ще бъдеш искрен и ще можеш да кажеш на своето дете:”Не можах да понеса тази божествена власт, която Господ ми бе дал. Но ти знай, че всичко на този свят са светите монаси и свещеници . Те са светлината за човеците, както ангелите са светлина за монасите!”
.
http://pravoslavie.domainbg.com/01/luter-svsofia.html
Скоро препрочетох този материал и реших, че ще изговоря на глас неща, които смущават, будят недоумение, най-общо казано – объркват.
В нашите смутни времена все по-често, по една или друга причина, монаси и свещеници се разделят с ангелския чин на тяхното служение. Не бих дръзнала да се ровя в тази рана, да изследвам Божия промисъл, но нещо дълбоко ме нарани – и то за съжаление се повтаря .Напускайки този чин, поемайки друг път в живота, монахът или свещеникът започва да демонстрира новия си светски избор, опитва се да внушава на себе си , а и на другите, че този избор е алтернативен, дори алтернативно не по-лош. Но той не е по-добър и това е учението на Църквата.
Искам да внеса едно уточнение, за да няма по-нататък объркване: не противопоставям монашеството на брака, нито кой път е по-спасителен. А казвам, че когато си вкусил от ангелската храна, цял живот другата ще ти се струва безсолна, и самозаблудата, че всичко е наред в другата алтернатива, само ще засили чувството на безвкусието от този свят. Защото откакто Църквата съществува, преди всички разделения, народите са знаели, че ”Всичко е от светите монаси”, както казва св. Иустин Попович за сръбските монаси, но то се отнася за всички монаси. И продължава:”Те винаги са били и сега са спасители на сръбския род. Монасите са молитвеници не само за себе си, но и за целия сръбски род, и на небето, и на земята. Един монах спасява седем поколения свои сродници/свети Серафим Саровски/.”
Когато свещеник или монах тръгва по този път той е пълнолетен, зрял, предполага се, че е изпитал себе си. Ако изборът, който е направил тогава, е бил лекомислен, ако смята, че е бил заблуден, то изборът, който прави сега, не е ли даже още по-лекомислен? Защото, пак казвам: не този път е погрешен, а погрешно е да мислиш, че с нещо можеш да замениш ангелската храна.
Ето какво пише о.Иустин Попович на един бъдещ монах:”Скъпо чедо, Вашето писмо е наистина благовестие за мен! Вие сте решили най-главния въпрос на своето същество по наистина най-съвършения начин, по-съвършен от който няма нито на небето, нито на земята.Решавайки го, Вие сте гледали към себе си от небето и сте видели себе си небесен, вечен, безсмъртен, а вътре в себе си – богоподобната и богоустремена същност на своето небесноземно естество. И с това Вие зарадвахте целия небесен свят, бдящ с любов над всяко човешко същество на земята.”
Към всички онези, за които се осмелих да напиша тези редове, аз гледах с възхита и благоговение.Виждали ли сте как едно дете гледа монах или свещеник? Аз се изкушавам жадно да гледам.То застива – застива и в плача, и в радостта си, застива като в изтъпление.
Какво да кажа на децата, ако ме попитат защо един монах или свещеник смъква расото и става светски човек? Та то ви е гледало от небето и ви е мерило с детската си наивност и чистота. Богоподобната му душа е разбирала, че по-съвършено нешо не е виждало в този свят от играчки.
Какво да му кажа един ден, че не понесохте заслужено или незаслужено безчестие, че не разбрахте, че „Страданието е виното, с което Христос причастява човека от потира на любовта”/св. Иустин Попович/
Съблазнихте се? Но „Истинският свещеник не могат да го съблазнят нито лошите свещеници, нито лошите архиереи. Той винаги гледа над тях ,винаги гледа към светите свещеници и светите архиереи, гледа към свети Златоуст, свети Сава, свети дякон Авакум и към неизброимия сонм дреги светци. И към тях той се простира с цялата си душа, от тях се въодушевява, от тях се ръководи. ..Та нали ангелското служение не е по-високо от свещеническото служение! Свещеникът е надарен с божествена власт над рая и ада, над смъртта и живота, над безсмъртието и вечността.”/св. Иустин Попович/
Не видяхте добрия пастир в лицето на своя архиерей, защото сърцето ви плачеше не по Небесната любов, а по ограбеното ви детство, плачеше заради празните резервоари от любов, които Господ ги оставяше празни, за да ги напълни със Себе си?
Нямам право да съдя, но и не мога да мълча, ако един ден детето ме попита :”Какво правят монасите и свещениците, когато вече не са монаси и свещеници?” Искам да мога да му отговоря: ” Плачат и се каят, че не можаха да понесат този тежък кръст!”
Няма алтернативен път на ангелското служение. Алтернативният път е самозаблуда.
Истинският път е да останеш като „сърна от изгубения рай” и да понесеш болките на страдащите хора и най-вече да понесеш болката, че малцина днес обръщат поглед към Разпятието и към страдащия за нас Спасител.
Вярвам, че тогава ще бъдеш искрен и ще можеш да кажеш на своето дете:”Не можах да понеса тази божествена власт, която Господ ми бе дал. Но ти знай, че всичко на този свят са светите монаси и свещеници . Те са светлината за човеците, както ангелите са светлина за монасите!”
.
Абонамент за:
Публикации (Atom)