В спомен за 11 септември

Лятото на 2003 година се  запознах  с едно момиче от Ню Йорк. То беше дошло в България, за да се срещне с майка си.Разказа ми следната история:

            «Преди две години, когато паднаха небостъргачите, аз работих на Уолстрийт. От 1 до 10 септември бях в отруск и на 11-ти трябваше да съм на работа, но точно в този ден имах среща с майка ми в Париж. Това беше единствената възможност. Бях напуснала Русия нелегално и за да се видим с майка ми, тя се беше записала на екскурзия до Париж. Не бяхме се виждали три години. Знаех, че мога да загубя работата си, но въпреки всичко позвъних в офиса и помолих да отсъствам. Видях се с майка си и вечерта летях обратно за Ню Йорк. В самолета разбрах за голямата трагедия. Кацнахме в Канада. В един миг бях загубила всичко – работа, виза, багаж, а не можех да се върна и в родината си. Но същата нощ разбрах и нещо много важно в живота: ако трябва пак да избирам между майка и пари, отново ще избера майка ми и ще спечеля живота си.»
            Тя беше напуснала страната си поради родителски амбиции и илюзорни очаквания. Но пред мен стоеше едно мъдро и зряло момиче, което беше научило най-важните неща от живота.
            Децата днес стават родители на собствените си родители. Но в това има и някакъв оптимизъм.Защото собствените ни деца могат да ни помогнат да се излекуваме от нашия егоцентризъм,  суетност, амбиции.Може би заради нас те изпиха до дъно чашата на разочарованията и страданията, но проумяха, че без солта на живота – любовта- този свят се вмирисва и разваля.
             А може би не е късно да се опитаме да бъдем истински родители?!