Какво за мен е 11 септември?

            Светът се промени след 11 септември 2001 г. И може би много от нас са търсели отговор, какво Господ ни казва с тези събития? Имаше много страст, много омраза, ксенофобия, духовна елитарност, гняв, желание за мъст.
            За не голям процент от хората на земното кълбо 11 септември е деня на Отсичане честната глава на св. Иоан Предтеча, Кръстител Господен / по Юлианския календар/. Може би на този малък процент християни, Апостолът на покаянието припомни евангелското  събитие, когато в гр. Йерусалим паднала Силоамската кула и убила 18 “невинни” граждани. Господ Иисус Христос бил попитан за коментар, на което Той отговорил: ”Мислите, че ония осемнадесет души... бяха по-виновни от всички живеещи в Йерусалим? Не, казвам ви, но ако не се покаете, всички тъй ще загинете” /Лука 13:4/.
            Ето това на мен ми каза св. Иоан Кръстител. От тогава този празник ми е особено свиден.
            Разбира се, аз трудно можех да се откъсна от това, което пишеха медиите – от политическите коментари и разследващите хроники, от снимките и ужаса, от разказите на оцелели хора. И тогава ми помогна пастирското обръщение на Етнийския архиепископ Хризостом. То е  написано непосредствено след терористичните атаки.
             Ето част от това обръщение:
            „Понякога онтологичната хирургическа стая на Божия Промисъл отваря вратите си и на нас ни се позволява да видим взаимодействието мужду историята и духовното, с  което Господ лекува болестта на света. Аналогът  на това е възстановяването на човешкото съвършенство на образа Божий в човека, което се постига чрез аскетичния духовен живот.  Това видяхме в терористичните атаки от изминалата седмица. Кръвта и болката от хирургическата стая са все още осезаеми...Процесът беше немислимо болезнен. Много от нас дори затаиха вражда към онтологичния Хирург, който отстрани това чуждо тяло от организма ни / самодоволството и самоувереността – бел. ред./.В търсетего на доброто ние разбрахме, че не трябва и не можем да загубим ясната представа за злото, за онова, което то може да причини, а също така и защо решителното търсене на доброто по необходимост изисква битка срещу това зло, като заместим самодоволството си с бдителност и наситим радостта си с чувство на тъга, която ни отрезвява и ни предпазва от вътрешно самодоволство или лекомислие...

            Човек, който разбира Бога с чувство за собствената си значимост, като се възприема като спасен и се възгордява като велик човек сред няколко елитни „избраници”, е превърнал себе си в бог – той боготвори една незначителна карикатура на Бога.
            Човек, който възприема Бога и духовните измерения на ниво вселена и заради любовта към цялото човечество, е последовател на истинския Бог, Който превъзхожда човешките разбирания и преобразява човешката душа.
             Човек, който измерва любовта си по това, което е дал на семейството си, е успял в егоистичната любов. Онзи, който може да разпростре тази любов отвъд семейството си и към обществото и цялото човечество, е разбрал истинската любов.
            Човек, който обича родината си и жертва живота си за нея, е постигнал егоистичния алтруизъм. Онзи, който може да жертва живота си за цялото човечество, саможертва, която да превърне неговата родина в идеал за другите, е истински алтруист.
            Човек, който се опълчи срещу злия  си враг и  с цената на въздържание и самобичуване посрещне това зло с доброта и прошка, такъв човек действа не само от името на семейството и родината си и не само заради собствената си вяра, той участва от името на цялото човечество във вселенската битка между доброто и злото.”

            Архиехископ Хризостом завършва обръщението си  с  няколко реда от красивата молитва на св. Николай Сръбски“Благослови враговете ми, Господи”, като казва, че във всичко, което  вършим, за да се противопоставим и накажем злото, непременно това знаме трябва да е пред очите ни.


“Благослови  враговете ми, Господи.
И аз ги благославям, а не ги проклинам.
Враговете ми ме тласнаха към Твоите обятия повече, отколкото приятелите.
Приятелите ме привързваха към земята, а враговете ме откъсваха от земята и разрушаваха всички мои надежди на земното.Те ме направиха странник в земните царства и непотребен жител на земята.
И както преследваният звяр си намира по-сигурно прибежище от непреследвания, тъй и аз, погнат от враговете си, си намерих най-сигурното прибежище, като се скрих под Твоя шатър, дето ни приятели, ни врагове не могат погуби душата ми. Благослови враговете ми, Господи. И аз ги благославям, а не ги проклинам.

            Прочитът на 11 септември от православна гледна точка може да изглежда и по друг начин -  по форма , стил и изказ, но вярвам, че това е духовният смисъл на поуките от случилото  се.
            Господ да даде духовни сили на такива духовни пастири, който все още осветяват пътя към Небесния Йерусалим, лишени от злобата, противопоставянето, либерализма и фанатизма на политическото православие.

Коментар:Това е една малка църква в непосредствена близост до Кулите, която не е била разрушена, и в която са оказвали помощ на ранените.

 

ПОУЧЕНИЕ ОТ ЖИТИЕТО НА СВ. БЕНЕДИКТ НУРСИЙСКИ

            Св. Григорий Двоеслов написва житието на св. Бенедикт Нурсийски.
.
            В житието на св. Бенедикт има една поучителна история:
            ”В същата страна живеели две девици от знатен род. Те дали обет да пазят девство и живеели в постоянен пост. Но живеейки в чистота, в същото време те не обуздавали езика си и често осъждали, злословили и укорявали другите. Като узнал това св. Бенедикт наредил да им кажат:
                        – Обуздайте езика си! В противен случай ще ви отлъча от Божественото причастие!
            Но те не изоставили своето неразумие и дори нищо не отговорили на отеческото наставление на преподобния. Няколко дена след това тези две девици умрели и били погребани в църквата. Те били опазили чисто девството си, но въпреки това – по време на Божествената литургия, когато дяконът призовавал оглашените/ които не можели да се причастяват/ да излязат от Църквата – тогава някои от присъстващите видели как двете девици станали от ковчезите си и излезли от църквата, тъй като не можели да останат тук по време на светата Литургия. И това се случвало по време на всяка Божествена литургия. Когато свети Бенедикт узнал, той се съжалил над тях. Като взел една просфора, той заповядал да я отнесат в църквата и да я принесат като света жертва за душите на тези девици. И след като жертвата била принесена, вече никой не ги видял да излизат някога от църквата. Тогава всички повярвали, че чрез светото Тайнство и благодарение на молитвите на преподобния, девиците били простени от Господа.”



Коментар:Четенето на жития би трябвало да бъде насъщният хляб на християнина. На първо място - литургичен живот, на второ - четене на жития. Св. Серафим Соболев / дядо владика Серафим/ е прочел над 30 пъти житията на светците.Ако не се стремим да живеем според тях - нямаме страх Божий, и тогава за какво християнство става дума.
Святитель Григорий Великий, Двоеслов, папа Римский
St. Gregory the Great (the Dialogist) (Gregorius Magnus) е живял  В VI век - 540—604 година, много преди разделението на Църквата

В памет на преподобния Пимен Палестински

 

„Веднъж отидох – разказва авва Агатоник – в пустинята Рува при авва Пимен, който живееше в една пещера и се хранеше с корени. Когато го намерих, му разказах за помислите си и понеже беше вечер, той ме остави да пренощувам в пещерата, а сам отиде в друга. Тази нощ беше мразовита и аз много страдах от студа. На сутринта старецът дойде при мене и ме попита:
            – Как прекара нощта, сине мой?
            Аз отговорих:
– Прости, отче! Цяла нощ се измъчвах от студ.
            Той ми рече:
            – Истина ти казвам,чедо, аз изобщо не усетих студа.
            Като чух това, се удивих, защото старецът беше гол. После го попитах:
– Яви ми любовта си,отче, кажи ми защо не усещаш студа, като си без дрехи?
И старецът ми каза:
            – Дойде един лъв, легна до мене и стопли тялото ми .Но знай, сине мой, че аз ще бъда изяден от зверове.
Тогава го запитах:
– Защо ще бъдеш изяден от зверовете, отче?
Той каза:
– Когато живеех в света в отечеството си, бях пастир. Веднъж, когато пасях овцете, покрай стадото мина един човек. Кучетата ми го нападнаха и го разкъсаха.Можех да го спася, но не го направих. И по Божие откровение узнах, че аз трябва да умра с такава смърт – разкъсан от зверове.
                        Това разказа преподобрият Пимен на авва Агатоник и наистина се случило това. След три години станало известно, че пустинножителят Пимен бил изяден от зверове. Светата му душа е причеслена към лика на преподобните отци по милосърдието на нашия Господ Иисус Христос.
/ Св. Пимен е живял през VI век. За него се разказва в Лимонара – сборник от назидателни разкази за подвизите на отшелниците, гл.167/

Коментар:

Това е много поучително слово.Доста често ние мислим за нечия смърт като нелепа, несправедлива; за някакво страдание като тежко , непоносимо. Но ако сме могли да помогнем, а не сме го направили. Ако сме били лениви , стиснати, мързеливи, ст...рахливи, и някой е загивал поради това/ както тези дни загина на морето едно дете пред очите на десетки зрители/, разбира се, че един ден ще трябва да платим. Слез 30-40 години, когато въобще сме забравили тази случка в живота си. Тогава нашето страдание или скръб може би ще изглеждат за околните безмислени, нелепи, ще се бунтуваме срещу тях, или ще изпаднем в депресия.

В спомен за 11 септември

Лятото на 2003 година се  запознах  с едно момиче от Ню Йорк. То беше дошло в България, за да се срещне с майка си.Разказа ми следната история:

            «Преди две години, когато паднаха небостъргачите, аз работих на Уолстрийт. От 1 до 10 септември бях в отруск и на 11-ти трябваше да съм на работа, но точно в този ден имах среща с майка ми в Париж. Това беше единствената възможност. Бях напуснала Русия нелегално и за да се видим с майка ми, тя се беше записала на екскурзия до Париж. Не бяхме се виждали три години. Знаех, че мога да загубя работата си, но въпреки всичко позвъних в офиса и помолих да отсъствам. Видях се с майка си и вечерта летях обратно за Ню Йорк. В самолета разбрах за голямата трагедия. Кацнахме в Канада. В един миг бях загубила всичко – работа, виза, багаж, а не можех да се върна и в родината си. Но същата нощ разбрах и нещо много важно в живота: ако трябва пак да избирам между майка и пари, отново ще избера майка ми и ще спечеля живота си.»
            Тя беше напуснала страната си поради родителски амбиции и илюзорни очаквания. Но пред мен стоеше едно мъдро и зряло момиче, което беше научило най-важните неща от живота.
            Децата днес стават родители на собствените си родители. Но в това има и някакъв оптимизъм.Защото собствените ни деца могат да ни помогнат да се излекуваме от нашия егоцентризъм,  суетност, амбиции.Може би заради нас те изпиха до дъно чашата на разочарованията и страданията, но проумяха, че без солта на живота – любовта- този свят се вмирисва и разваля.
             А може би не е късно да се опитаме да бъдем истински родители?!
                      

За автентичния и лъжливия християнски опит

http://www.dveri.bg/content/view/10182/97/

ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА – ТАЙНОВОДИТЕЛКА В ТАЙНСТВОТО НА БОЖИЕТО МИЛОСЪРДИЕ

Слово на Успение на Пресвета Богородица, произнесено от Орейския епископ Киприан в катедралния храм „Успение Богородично” на 28 август (15 август ст .ст.) 2011 г.

http://www.bulgarian-orthodox-church.org/ch-life/sermons/20110828BpCyprian.pdf

Живото реализиране на Православието

 Архимандрит Юстин Попович

Трудно, безкрайно трудно е за тесногръдата човешка душа и за още по-ограниченото човешко тяло да получат безкраен и вечен Живот. Земните жители, притиснати зад преградите на собствените си бедни сърца, гледат с недоверие на всичко, което води своето начало отвъд рамките на този малък свят. Притиснати в оковите на времето и пространството, те не понасят (било то от атавизъм или инертност) да бъдат прониквани от нещо, което е отвъд времето и пространството, от нещо вечно. 

За тях подобно нахлуване на вечното в живота им е равносилно на атака и затова отвръщат с враждебно противопоставяне. Като имаме предвид факта, че времето ражда пороците в живота на човека, последният не гледа със симпатия на това вмешателство в живота му от страна на вечното и се адаптира бавно към него. Нерядко дори е склонен да приема „вмешателството” като принуждение, или дори като непростима наглост. Той гледа от клетката на своята твърде човешка, твърде земна, твърде светска позиция и това го кара да се чувства крайно нищожен, а понякога събужда даже и чувство на дива омраза у него, кара го да реагира с остри бунтовнически реакции. Потънал с тялото си в света на материалното, привързан към времето и пространството със силата на неудържима тежест, на човека не му се нравят мъчителните усилия за достигане на онова, което е вечно. Бездната, зееща между времето и вечността, е непреодолима в неговите очи, защото се чувства лишен от нужните сили и способности, за да я надмогне. Заобиколен от смърт, човекът във времето и пространството приема с насмешка всеки, който му казва, че „човекът е безсмъртен и вечен”. Безсмъртен с какво? Със смъртното си тяло? Вечен по отношение на какво? По отношение на своя неустойчив дух?

За да се чувства безсмъртен, човек иска да усеща тежестта на собственото си „аз” в центъра на своето съзнание; за да се чувства вечен, той иска да вижда и вечността на собственото си „аз” в центъра на своето съзнание. Без наличието на тези условия, за него и безсмъртието, и вечността се явяват натрапени отвън състояния. И даже в определен период от своето минало човекът да е притежавал съзнание и за вечността, и за безсмъртието, това е било в толкова далечното минало, че под тежестта и бремето на смъртта цялото негово съзнание за вечност и за безсмъртие вече е сведено до състояние на буквална заличеност. Именно такъв тип явление наблюдаваме в цялата тази загадъчна направа на съществото, наречено човек. Пред нас стои проблемът как да съживим изгубеното му съзнание за това и как да укрепим угасналото му усещане.

Хората нито са в състояние сами да го постигнат, нито са някакви „трансцендентни богове” на философията. То е по силите само и единствено на Бога: Този, Който въплъти Своята безсмъртна и вечна същност в рамките на човешкото съзнание. Именно това извърши Христос, когато прие човешката природа и стана Богочовек. Само в Христа, само и единствено в Него, човекът успя да почувства себе си безсмъртен и да се види като вечен.

Със Своята Личност Христос Богочовекът поставя мост над бездната между времето и вечността, възобновявайки съществуващата помежду им връзка. Именно заради това само човек, органично съединен с Христос Богочовека, с Неговото тяло (което е Църквата), може реално да получи усещането за безсмъртие и да види себе си като вечен. Ето защо за човека и за човечеството като цяло Христос представлява единственият възможен път за преминаване от времето към вечността. И тъкмо затова в Църквата, Православната Църква, Христос Богочовекът е бил и си остава единственият възможен път и единственият възможен водач от времето към вечността, от интуитивното възприятие за смъртност към живото усещане за безсмъртност, от присъщото ни съзнание за тленност и преходност към съзнанието за безпределност и вечност.

А вечно живата Личност на Христос Богочовека е именно Църквата. По своята същност Църквата винаги е била и си остава една личност, и по-конкретно – богочовешка личност, богочовешки дух и тяло. В удивителната Личност на Христос Богочовека намираме и определението за Църква, и нейния живот, и нейния дух, и нейните цели, програма и система. Затова мисията на Църквата е да осигурява на всички свои членове възможността за органично и персонално съединяване с Личността на Христос: да превръща усещането, което носят за себе си, в усещане за Христа; съзнанието, което имат за себе си – в съзнание за Христа. И при това да го прави така, че животът им да стане живот в Христа и чрез Христа; душата им – душа, живееща в Христа и чрез Христа; личността им – личност в Христа и чрез Христа; за да не живеят със своя собствен вътрешен човек, а „Христос да живее в тях” (Гал. 2:20). Мисията на Църквата е да осигури за своите членове безсмъртие и вечен живот, да ги превърне в съобщници на божественото естество (2 Петр. 1:4). И отново мисия на Църквата е у всеки свой член да изгради убеждението, че естественото състояние на човешката личност е заложено в безсмъртието и вечния живот, а не в съществуванието, подчинено на времето и тленността. Човекът е пътник, крачещ през тленността – той трябва да премине през живот във времето, за да достигне безсмъртието и вечния живот.

Църквата е Богочовешка вечност, въплътена в рамките на времето и пространството. Тя е в този свят, но не е от този свят (срв. Иоан. 18:36). Тя е в този свят, за да го въздигне до най-висшите небесни селения, откъдето сама води своето начало. Църквата е вселенска, съборна, богочовешка, вечна: дадена на цялото човечество. На нея й е отредено да обединява всички хора, без значение от тяхната национална, расова или социална принадлежност. Ето защо е хула, непростима хула срещу Христа и Светия Дух да свеждаме Църквата до национална институция (institutio), да я притискаме под преградите на национални стремежи и амбиции – така жалки, временни и преходни.

Пътищата за постигане на това вселенско и богочовешко единение на всички хора в Христа са ни дадени от Църквата в светите тайнства и богочовешките подвизи (добродетели). Тайнството на Светата Евхаристия всъщност е това, което представлява и определя Христовия път и похват за единението на всички хора. Чрез него човекът получава органично съединяване с Христа и с всички членове на Църквата, а чрез личното практикуване на богочовешките добродетели на вярата, молитвата, поста, любовта, кротостта, милосърдието и състраданието, човекът укрепва своето място в това единение, съхранява себе си в светостта на тайнството и преживява Христос както като единство на своята собствена личност, така и като същностна основа на единството си с другите членове на Светото Тяло Христово – Църквата.

превод: Анжела Лазарова

Списание Мирна, бр. 19