вторник, 14 юни 2011 г.
МЪДРОСТ И ПРЕМЪДРОСТ
“Съдържанието на първия грях не може да се състои нито във формалното нарушаване на заповедта, нито пък – както Соловьов го изобразяваше, продължавайки след Шелинг и Баадер гностичната традиция, - в отпадането на всеединството и в утвърждаването на самостта В стремежа за “познание на доброто и злото” не е имало и не може да има нищо лошо.Падението е в това, че хората са пожелали да достигнат тази цел не чрез творчески подвиг, свободно търсене и жизнено богослужение, а по магичен, механичен начин: те всъщност са поискали животът и съдбата им да се определят не от тях самите, а от външни материални причини и по този начин са “слезли до равнището на простите неща в света”,”подчинили са душевния си живот на физическия закон на механичната причинност и следователно са въвели духа си във общата верига на нещата в света”. Същността на грехопадението не е в нарушението на закона, а в суеверието, в убеждението, че познанието е пасивно възприятие, а не творчески подвиг. Изкуплението се е състояло не в нещо друго, а именно в разкъсването на фаталистичната мрежа от причинни връзки, в новото утвърждаване на личното начало над вещното, в откриването на вечния живот, протичащ извън и над равнището на стихийните сили”. / Протойерей Георги Флоровски.Мъдрост и премъдрост, София, 2009, стр. 57/
Молитва от св. Николай (Велимирович) Сръбски
Посред човешката врява и присмех се издига моята молитва към Тебе, Царю мой и Царство мое! Молитвата е тамян, който непрестанно кади моята душа и я издига към Тебе, и прикланя Тебе към нея.Наведи се, Царю мой, да Ти прошепна най-милата тайна, най-тайната молитва, най-молитвената просба. Ти си предмет на всички мои молитви, на всяко мое желание. Нищо от Тебе не искам, наистина - само Тебе!Какво да искам от Тебе, което не би ме отделило от Тебе? Да бъда господар над няколко звезди? Или да господарувам с Тебе над всички звезди? Да бъда първи между хората? Какъв срам ще е за мене, когато на Твоята трапеза Ти ме поставиш на последно място! Да ме славят милиони човешки уста? Какъв ужас ще е за мене, когато всички тези уста се напълнят със земя! Да се оградя с най-драгоценните вещи по целия свят? Какво унижение ще е за мене тези вещи да ме надживеят и да сияят, и тогава, когато земната тъма изпълни моите очи! Да не ме разделяш от моите приятели? Ах, раздели ме, Господи, раздели ме преди всичко от моите приятели, защото те са най-дебелия зид между Тебе и мене!Защо да се молим, говорят моите съседи, когато Бог не чува нашите молитви? А аз им казвам: вашата молитва не е молитва а търговия. Вие не се молите на Бога да ви даде Бог, а дявол. Затова небесната Мъдрост не приема молитви от вашия език. Защо да се молим, роптаят моите съседи, след като Бог отнапред знае какво ни е нужно? А аз със жалост отговарям: наистина, Бог знае, че от нищо не се нуждаете, освен единствено от Него. Пред вратите на вашата душа Той чака да влезе. С молитва се отваря вратата за влизането на величествен Цар. Не говорите ли един другиму на вратите си: моля, влезте? Не търси Бог слава за Себе си, а за вас. Към Неговата слава всички светове не могат да добавят нищо, камо ли пък вие. Вашата молитва прославя вас, а не Бога.У Него е пълнота и милост. Всички добри думи, които в молитва упътите към Него, се връщат двойно на вас.Светлостни Царю мой, и Боже мой, на Тебе единствено се моля и покланям. Излей се във мене като буен поток върху жадна пустиня. Само се Ти излей, животворна вода, лесно тогава ще расте трева по пясъка и бели агънца ще пасат от тревата. Само се Ти излей в пресъхналата моя душа, Живот мой и Спасение мое. Амин!
четвъртък, 2 юни 2011 г.
Малките неща от живота и матурата по литература
Малките неща от живота. Взех повод от разсъжденията на този човек http://bulgaria-weekly.com/the-week/analysis/889-malkite-neshta-ot-jivota.html.
Изчаках да стихнат страстите около матурите, говорих с деца и родители, и бях подтикната да напиша този материал. Става дума за разказа „Череша с алени сърца” на Станислав Стратиев – четиво от матурата за 7 клас.
С риск да изглеждам дребнава ще поставя една тема за един дребен , съвсем дребен детайл, който беше изпуснат/ не зная по какви причини, мога само да гадая/ от четивото. Оргиналният текст на Станислав Стратиев е различава от текста , предложен на матурата в следните две изречения: „Цялата улица познаваше този Човек, който кръщаваше децата на всички и на сватбите седеше винаги в средата на трапезата.....Единствената стая на къщата му беше пълна с картини – бели скали и жълти цветове, сребристи риби, мълчаливи лодки, изтеглени далече на брега, лицето на Атанас Лудия…
Текстът с курсив липсва в четивото, предложено от Министерството на образованието, на негово място е поставено многоточие в скоби.
Въпросите, които ме вълнуват са следните:
Първо, коректно ли е да подменяш оргиналния текст?
Второ, променя ли се смисълът на текста?
Трето,затруднява ли се възприемането на текста, особено за 10% - та дислексични деца, които мислят в образи?
Четвърто, не се ли преподава модел на небрежно и лекомислено отношение към словото, непочтеност към автора?
Пето, ако това е направено поради някакви съображения, напр. политическа или религиозна коректност, защо тогава не беше избран текст, който няма такива послания?
И все пак да се върна към този текст. Разговарях с много деца, които не разбират смисъла на разказа, а още по-малко, когато са извадени тези две важни изречения. Възстановим ли изреченията, сякаш образът на главния герой ставая по-ясен: това е “божият човек”, „който кръщаваше децата на всички и на сватбите седеше винаги в средата на трапезата.”.... и в същото време това е “Атанас Лудия”. От края на разказа става ясно, че “божият човек” винаги скрива подвига си, скрива доброто, което е направил; неговият живот е алогичен според нормите на тоя свят; според човешкото мислене той е „Лудият”.
„Човекът, който никога не лъжеше” е именно той -“божият човек”. Той може да излъже само при едно условие : когато трябва да скрие доброто, което е извършил.
Махнете въпросните изречения и ще видите, че разказът няма смисъл.
Едва ли някой може да оспори, че когато преразказваме текст, ние първо го възприемаме като цяло, като образ. Дали това беше възможно за децата, когато е нарушена целостта на образа? Те просто трябваше папагалски, според формалните правила, да преразкажат разказа.
Но отново да се върнем съм малките неща.Хилядолетният опит на човечеството е синтезиран в пословици и поговорки. "Малкото камъче прекатуря колата." Малкото е зачатък на голямото. Малките причини често дават големи последствия.И в духовно отношение дребните неща също са от голямо значение: грехът се ражда в мисъл, мисълта пък ражда думи, желания и дела, последните се повтарят, стават греховен навик и порок, от който човек мъчно може да се освободи.
Но да оставим духовните неща настрана.Великите хора на изкуството са се трудили изключително върху детайлите.
Прочутият скулптор Микеланжело, когато работил над една мраморна статуя, бил посетен от един негов приятел, който запомнил до какво положение е изработена статуята. След време същият приятел пак го посетил и намерил, че скулпторът работи все над същата статуя, без да забележи нещо ново в изработката:
- Но ти не си направил нищо ново, откак те посетих последния път – му казал той.
- Напротив, даже много нещо съм направил – възразил Микеланжело. Гледай добре: тук съм дал повече изражение на устните и веждите. Направих да изпъкнат мускулите и поправих пръстите на краката. И още много други неща направих, които ти не забелязваш.
А приятелят се усмихнал и казал:
- Това са дребни неща.
Микеланжело отговорил:
-Може да са дребни неща, но не забравяй, че дреболиите съставят изкуството и че изкуството не е дреболии.
Как можем пред паметта на този голям български писател да посягаме върху творчеството му, а още повече да даваме пример на децата за такава небрежност, за такова лекомислие, за такава дързост? Как тогава да вярват на учителите въобще, след като те са непочтени в малкото, в детайла?
И накрая едно стихотворение на Дамян Дамянов
Животът е скрит в дребните неща
Животът скрит е в дребните неща
В жест най-обикновен, ала човешки
В любима песен, слушана в нощта
С човек, умеещ да прощава грешки.
В усмивката на влюбени очи,
Която търсиш твоя ден да сгрее
В забравата на смелите мечти,
Когато правиш опит за летене.
В стремежа да запазиш своя дух
Свободен в несвободното ни време
Да не виниш за всичко някой друг
Да не превръщаш обичта във бреме.
Във ручеите топли на кръвта
В сълзите непринудено родени
Най-истински са дребните неща
И те остават спомени след време.
Изчаках да стихнат страстите около матурите, говорих с деца и родители, и бях подтикната да напиша този материал. Става дума за разказа „Череша с алени сърца” на Станислав Стратиев – четиво от матурата за 7 клас.
С риск да изглеждам дребнава ще поставя една тема за един дребен , съвсем дребен детайл, който беше изпуснат/ не зная по какви причини, мога само да гадая/ от четивото. Оргиналният текст на Станислав Стратиев е различава от текста , предложен на матурата в следните две изречения: „Цялата улица познаваше този Човек, който кръщаваше децата на всички и на сватбите седеше винаги в средата на трапезата.....Единствената стая на къщата му беше пълна с картини – бели скали и жълти цветове, сребристи риби, мълчаливи лодки, изтеглени далече на брега, лицето на Атанас Лудия…
Текстът с курсив липсва в четивото, предложено от Министерството на образованието, на негово място е поставено многоточие в скоби.
Въпросите, които ме вълнуват са следните:
Първо, коректно ли е да подменяш оргиналния текст?
Второ, променя ли се смисълът на текста?
Трето,затруднява ли се възприемането на текста, особено за 10% - та дислексични деца, които мислят в образи?
Четвърто, не се ли преподава модел на небрежно и лекомислено отношение към словото, непочтеност към автора?
Пето, ако това е направено поради някакви съображения, напр. политическа или религиозна коректност, защо тогава не беше избран текст, който няма такива послания?
И все пак да се върна към този текст. Разговарях с много деца, които не разбират смисъла на разказа, а още по-малко, когато са извадени тези две важни изречения. Възстановим ли изреченията, сякаш образът на главния герой ставая по-ясен: това е “божият човек”, „който кръщаваше децата на всички и на сватбите седеше винаги в средата на трапезата.”.... и в същото време това е “Атанас Лудия”. От края на разказа става ясно, че “божият човек” винаги скрива подвига си, скрива доброто, което е направил; неговият живот е алогичен според нормите на тоя свят; според човешкото мислене той е „Лудият”.
„Човекът, който никога не лъжеше” е именно той -“божият човек”. Той може да излъже само при едно условие : когато трябва да скрие доброто, което е извършил.
Махнете въпросните изречения и ще видите, че разказът няма смисъл.
Едва ли някой може да оспори, че когато преразказваме текст, ние първо го възприемаме като цяло, като образ. Дали това беше възможно за децата, когато е нарушена целостта на образа? Те просто трябваше папагалски, според формалните правила, да преразкажат разказа.
Но отново да се върнем съм малките неща.Хилядолетният опит на човечеството е синтезиран в пословици и поговорки. "Малкото камъче прекатуря колата." Малкото е зачатък на голямото. Малките причини често дават големи последствия.И в духовно отношение дребните неща също са от голямо значение: грехът се ражда в мисъл, мисълта пък ражда думи, желания и дела, последните се повтарят, стават греховен навик и порок, от който човек мъчно може да се освободи.
Но да оставим духовните неща настрана.Великите хора на изкуството са се трудили изключително върху детайлите.
Прочутият скулптор Микеланжело, когато работил над една мраморна статуя, бил посетен от един негов приятел, който запомнил до какво положение е изработена статуята. След време същият приятел пак го посетил и намерил, че скулпторът работи все над същата статуя, без да забележи нещо ново в изработката:
- Но ти не си направил нищо ново, откак те посетих последния път – му казал той.
- Напротив, даже много нещо съм направил – възразил Микеланжело. Гледай добре: тук съм дал повече изражение на устните и веждите. Направих да изпъкнат мускулите и поправих пръстите на краката. И още много други неща направих, които ти не забелязваш.
А приятелят се усмихнал и казал:
- Това са дребни неща.
Микеланжело отговорил:
-Може да са дребни неща, но не забравяй, че дреболиите съставят изкуството и че изкуството не е дреболии.
Как можем пред паметта на този голям български писател да посягаме върху творчеството му, а още повече да даваме пример на децата за такава небрежност, за такова лекомислие, за такава дързост? Как тогава да вярват на учителите въобще, след като те са непочтени в малкото, в детайла?
И накрая едно стихотворение на Дамян Дамянов
Животът е скрит в дребните неща
Животът скрит е в дребните неща
В жест най-обикновен, ала човешки
В любима песен, слушана в нощта
С човек, умеещ да прощава грешки.
В усмивката на влюбени очи,
Която търсиш твоя ден да сгрее
В забравата на смелите мечти,
Когато правиш опит за летене.
В стремежа да запазиш своя дух
Свободен в несвободното ни време
Да не виниш за всичко някой друг
Да не превръщаш обичта във бреме.
Във ручеите топли на кръвта
В сълзите непринудено родени
Най-истински са дребните неща
И те остават спомени след време.
Кандидат - учител по вероучение. Внимание!
Преди да стане някой учител по вероучение задължително трябва да прочете "Автобиография" на Бранислав Нушич, за да се откаже да илюстрира Сътворението с кръгчета, звездичи и точки; да чете Библията като маниерничи с ръце, и да знае, че при децата смехът не върви, когато говориш за сериозни неща.
Откъс от "Автобиограята":
"В основното училище научихме „Отче наш“, азбуката и числата до сто.
„Отче наш“ научихме наизуст и го произнасяхме като някакви тайнствени слова, също както врачките произнасят думи, чийто смисъл нито знаят, нито разбират. С тая непонятна молитва, която не разбирахме, ние всеки ден в хор се обръщахме към бога. Но това, че ние не я разбирахме, още не беше нищо — аз съм уверен, че и самият господ, към когото я отправяхме, не разбираше нищо и ако имаше възможност, положително би забранил с полицейска заповед това бръмчене, което ние наричахме молитва."
Ако този кандидат-учител по вероучение не прочете "Автобиография", може да стане за смях. Децата нищо няма да загубят, просто ще се роди един нов Бранислав Нушич, който ще види своя учител през очите на малкият балканец Бранислав.
О. Иустин Попович особено е почитал Бранислав Нушич като "голям приятел".
НА БОГОЧОВЕШКИЯ ПЪТ Преподобни Иустин Попович
Малка свещ на гроба на големия приятел .В памет на Бранислав Нушич
„.Нушич – това е доброволен мъченик на великата и свещена тайна, наречена човек.
Във всичко, което пишеше, той решаваше проблема за човека...Преживяваше човека широко, в многото му оттенъци, при това – хумористично и трагично, тъй като под смеха му се криеше трагичността като основен тон на неговото творчество.
Човекът – това е същество, което се смее...Има ли смеещи се същества по-високо или по-ниско от човека? Бих казал, че няма. Ангелите не се смеят, а внимателно гледат и непрестанно бдят над нашия скръбен свят, лежащ в зло. Животните не се смеят, тъй като не осъзнават злото в света, над което се смее човекът, смее се, превъзмогвайки скръбта, смее се напук на себе си, смее се безумно.
Само човекът се смее. В това е заключена някаква велика тайна. Може би зловеща и страшна. Тази тайна на човека ни разкриваше Нушич. На вас никога ли не ви се е налагало да мислите за смеха? Що е смях? Тук има нещо, отвеждащо в първосъздадените и бездънни дълбини на човешкото същество. А и в чисто физическото си изразяване смехът – това е нещо, което на човека не му се отдава да обясни докрай.
Смехът, какво е смехът като чисто психическо преживяване на човешкото същество? Каква е тази тайна на човешкия дух? Тук има някаква космическа загадка. Какво ли само не влиза в състава на смеха като негов компонент. В смеха има нещо луциферовско. По всяка вероятност смехът е древен също толкова, колкото и грехът...
”Необичайна е философията на смеха...Велико Божие творение е човекът; и когато той пада, се чувства, че пада нещо велико, на което не му прилича да пада; и когато се смее, то в логостните дълбини на неговото същество се разлива някаква космическа печал. А там, в горния свят, Ангелите ридаят, гледайки бедите на този свят и хората, затънали в грях и – в смях. И големият човеколюбец Нушич учи: „Обичайте човека и в греха му, и в смеха му...”
"В основното училище научихме „Отче наш“, азбуката и числата до сто.
„Отче наш“ научихме наизуст и го произнасяхме като някакви тайнствени слова, също както врачките произнасят думи, чийто смисъл нито знаят, нито разбират. С тая непонятна молитва, която не разбирахме, ние всеки ден в хор се обръщахме към бога. Но това, че ние не я разбирахме, още не беше нищо — аз съм уверен, че и самият господ, към когото я отправяхме, не разбираше нищо и ако имаше възможност, положително би забранил с полицейска заповед това бръмчене, което ние наричахме молитва."
Ако този кандидат-учител по вероучение не прочете "Автобиография", може да стане за смях. Децата нищо няма да загубят, просто ще се роди един нов Бранислав Нушич, който ще види своя учител през очите на малкият балканец Бранислав.
О. Иустин Попович особено е почитал Бранислав Нушич като "голям приятел".
НА БОГОЧОВЕШКИЯ ПЪТ Преподобни Иустин Попович
Малка свещ на гроба на големия приятел .В памет на Бранислав Нушич
„.Нушич – това е доброволен мъченик на великата и свещена тайна, наречена човек.
Във всичко, което пишеше, той решаваше проблема за човека...Преживяваше човека широко, в многото му оттенъци, при това – хумористично и трагично, тъй като под смеха му се криеше трагичността като основен тон на неговото творчество.
Човекът – това е същество, което се смее...Има ли смеещи се същества по-високо или по-ниско от човека? Бих казал, че няма. Ангелите не се смеят, а внимателно гледат и непрестанно бдят над нашия скръбен свят, лежащ в зло. Животните не се смеят, тъй като не осъзнават злото в света, над което се смее човекът, смее се, превъзмогвайки скръбта, смее се напук на себе си, смее се безумно.
Само човекът се смее. В това е заключена някаква велика тайна. Може би зловеща и страшна. Тази тайна на човека ни разкриваше Нушич. На вас никога ли не ви се е налагало да мислите за смеха? Що е смях? Тук има нещо, отвеждащо в първосъздадените и бездънни дълбини на човешкото същество. А и в чисто физическото си изразяване смехът – това е нещо, което на човека не му се отдава да обясни докрай.
Смехът, какво е смехът като чисто психическо преживяване на човешкото същество? Каква е тази тайна на човешкия дух? Тук има някаква космическа загадка. Какво ли само не влиза в състава на смеха като негов компонент. В смеха има нещо луциферовско. По всяка вероятност смехът е древен също толкова, колкото и грехът...
”Необичайна е философията на смеха...Велико Божие творение е човекът; и когато той пада, се чувства, че пада нещо велико, на което не му прилича да пада; и когато се смее, то в логостните дълбини на неговото същество се разлива някаква космическа печал. А там, в горния свят, Ангелите ридаят, гледайки бедите на този свят и хората, затънали в грях и – в смях. И големият човеколюбец Нушич учи: „Обичайте човека и в греха му, и в смеха му...”
Абонамент за:
Публикации (Atom)