ПРИ ТИХОН

 

[Бесове., Ф. Достоевски. Втора част, глава девета - от ръкописа]

I

Тази нощ Николай Всеволодович не можа да заспи и цялата я прекара на дивана, отправил неподвижен поглед в една точка в ъгъла на скрина. Цяла нощ лампата в стаята му гореше. Някъде към седем сутринта заспа както си седеше и когато Алексей Егорович според установения им открай време обичай влезе при него точно в девет със сутрешната чашка кафе и това го събуди, той отвори очи и сякаш неприятно се учуди, че е можал да се успи и че вече е толкова късно. На бърза ръка изпи кафето, на бърза ръка се облече и незабавно излезе. На плахия въпрос на Алексей Егорович: „Ще наредите ли нещо?" дори не отговори.

По улицата вървеше загледан в земята и дълбоко замислен, само от време на време вдигаше изведнъж глава, изразявайки някакво неопределено, но силно безпокойство. На една пресечка не много далеч от къщата пътя му пресече група мъже, петдесетина човека; те вървяха достолепно, почти без да разговарят и в особен строй. До бакалничката, при която трябваше да ги изчака да минат, някой подхвърли, че това били „шпигулински работници". Почти не им обърна внимание. Най-сетне, към десет и половина, стигна до вратата на нашия Спасо-Ефимиевски Богородски манастир на края на града, до реката. Чак сега сякаш нещо се сети, спря се, набързо и с тревога попипа страничния си джоб и леко се усмихна. После влезе в двора и запита първия срещнат манастирски слуга къде може да намери оттеглилия се на стари години в манастира архиерей Тихон. Слугата му се закланя и незабавно го поведе. До ходните стъпълца в края на дългия двуетажен корпус на манастира ги срещна беловлас калугер, който властно и чевръсто го отне от слугата и го поведе по дългия тесен коридор, като също му се кланяше постоянно (макар че поради пълнотата си не можеше да се наведе ниско, ами само кимаше често и отсечено глава) и все го подканяше да заповяда, макар че Ставрогин и бездруго си вървеше подир него. Калугерът току му задаваше някои въпроси и му говореше за отец архимандрита; а като не получаваше отговор, ставаше все по-почтителен. Ставрогин оставаше с впечатлението, че в манастира го познават, въпреки че, доколкото си спомняше, бе идвал тук много отдавна, още като дете. Щом тигнаха до дъното на коридора, калугерът отвори с властен жест една врата, опита фамилиарно показалия се килийник може ли да се влезе и без да дочака отговор, разтвори вратата докрай, поклони се пак и направи път на "скъпия" гост; като получи благодарност, тутакси изчезна, сякаш побегна. Николай Всеволодович влезе в малката стая и почти в същия миг на съседната врата се оказа висок слаб човек на около петдесет и пет, облечен с прост домашен подрасник, на вид като че ли болнав, с неопределена усмивка и със странен, сякаш малко свенлив поглед. Това беше самият Тихон, за когото Николай Всеволодович бе чул за пръв път от Шатов и за когото оттогава бе успял да понатрупа някои сведения.
Сведенията бяха най-различни и противоречиви, но имаше и нещо общо в тях, а то беше, че онези, които не обичаха (имаше такива), и другите, които обичаха Тихон, всички някак премълчаваха - едните вероятно от пренебрежение, а привържениците, дори най-запалените, от някаква скромност, нещо, което искаха да скрият, някаква негова слабост, може би юродство. Николай Всеволодович беше научил, че от шест години Тихон живее в манастира и че при него идват посетители, както прости хорица, така и най-знатни персони, че дори в далечния Петербург той има горещи почитатели, а най-вече почитателки. Затова пък бе чул от едно наше солидно „клубно" старче, и то боголюбиво старче, че „този Тихон е май луд и във всеки случай е някакво абсолютно бездарно същество и няма съмнение, че попийва".
Изпреварвайки малко нещата, ще добавя от своя страна, че последното е пълна глупост, човекът има само стар ревматизъм на краката и от време на време получава някакви нервни спазми на лицето. Николай Всеволодович научи също, че оттеглилият се в манастира архиерей може би поради слабохарактерност или поради „недопустима и непозволителна за сана му разсеяност" не е успял да спечели уважението на монасите докрай. Говореше се, че отецът архимандрит, човек строг и взискателен при всичките си задължения в обителта, а освен това известен със своята образованост, таял към него почти враждебно чувство и го обвинявал (не открито, а косвено) в несериозно поведение и едва ли не в ерес. Братята от манастира също се отнасяха към болния светител, да не кажем с пренебрежение, но някак си фамилиарно. Двете стаи, от които се състоеше килията на Тихон, също бяха обзаведени някак необичайно. Наред със старинните дъбови мебели с протрита кожа тук имаше три-четири изящни предмета: много богат фотьойл за почивка, голямо бюро превъзходна изработка, библиотека с изящна дърворезба, масичка и етажерки - все подаръци. Имаше един скъп бухарски килим, а до него - черги. Имаше няколко гравюри със „светско" съдържание, а също и с митологично, но наред с тях - в ъгъла - голям иконостас, чиито икони блестяха със златен и сребърен обков, а едната беше съвсем старинна, с мощи. Библиотеката, казват, била съставена различно и противоречиво: редом със съчиненията на великите светители и подвижници на християнството се намираха театрални съчинения, „че и нещо по-лошо".
След първите приветствени фрази, кой знае защо припряно и с явно притеснение от страна и на двамата, Тихон въведе госта си в кабинета и го покани да седне на канапето пред бюрото; той самият се настани в плетения фотьойл до него. Николай Всеволодович все още не можеше да се съсредоточи поради някакво вътрешно вълнение, което го потискаше, сякаш бе решил да направи нещо изключително и неотменно, но в същото време и почти непосилно за него. Първите мигове той оглеждаше кабинета, без явно нищо да забележи; безспорно мислеше нещо, но то беше неопределено. По едно време се сепна от тишината; изведнъж му се стори, че Тихон свенливо свежда поглед надолу, и то с някаква неуместна, смешна усмивчица. Това мигом породи в него отвращение и желание веднага да стане и да си тръгне, още повече че Тихон според него беше определено пиян. Но в този миг Тихон вдигна очи и го изгледа с такъв твърд и наситен с мисъл поглед, а наред с това с такъв неочакван и загадъчен израз на лицето, че той едва не трепна. Неизвестно защо му се стори, че Тихон вече знае причината за неговото посещение, че вече е предупреден (макар че никой на света не би могъл да знае тази причина) и ако не го заговаря пръв, то е само защото го щади, бои се да не го унизи.
- Познавате ли ме? - попита изведнъж рязко той, - дали ви казах името си? Толкова съм разсеян...
- Не, не ми го казахте, но аз имах удоволствието да ви видя веднъж още преди четири години тук, в манастира... случайно.
Тихон говореше спокойно и отмерено, с меки нотки в гласа, като изговаряше думите ясно и отчетливо.
- Преди четири години не съм идвал в този манастир - някак даже грубо отвърна Николай Всеволодович, - бил съм тук само като малък, когато вас изобщо ви е нямало в манастира.
- Може би не си спомняте? - деликатно, без да настоява, предположи Тихон.
- Не, не съм забравил; смешно е да се допуска, че не бих си спомнил - някак натъртено повтори Ставрогин. - Сигурно само сте чувал за мен и сте си създал някаква представа, затова се обърквате и си мислите, че сме се виждали.
Тихон не отговори. Николай Всеволодович забеляза, че по лицето му премина някакъв нервен спазъм, следа от някогашно разстройство.
- Виждам, че днес не сте добре - каза той, - и май ще е по-хубаво да си вървя.
И понечи да стане.
- Да, вчера и днес имам силни болки в краката, а през нощта не можах да спя.
Тихон млъкна. Гостът му отново и внезапно изпадна пак в предишното си състояние на унес. Мълчанието продължи дълго, близо две минути.
- Вие какво, наблюдавате ли ме? - попита изведнъж тревожно и подозрително той.
- Гледам ви и си спомням лицето на майка ви. Макар да не си приличате външно, между вас има нещо много общо, някакво вътрешно, душевно сходство.
- Никакво сходство, най-малко пък душевно. Дори аб-со-лют-но никакво! - Без сам да си дава сметка защо, натърти без нужда и тревога Николай Всеволодоиич. - Казвате го прието тъй... от състрадание заради положението, в което съм, глупости - изтърси изведнъж той, - откъде накъде? Да не би майка ми да идва при вас?
- Идва.
- Не знаех. Никога не ми е казвала. Често ли?
- Почти всеки месец, че и по-често.
- Никога не ми е казвала, никога. Не, не ми е казвала, но сигурно е споменала, че съм ненормален? - добави изведнъж.
- Не, не че сте ненормален... Впрочем и такова нещо съм чувал, но от други.
- Много сте паметлив, щом можете да запомните такива врели-некипели. Ами да сте чувал за плесницата?
- Чувал съм нещо.
- Значи всичко. Имате ужасно много излишно време. И за дуела ли?
- И за дуела.
- Много неща чувате, значи, тук. Не ви трябват вестници. Шатов трябва да ви е говорил за мен, нали?
- Не. Впрочем аз познавам господин Шатов, но твърде отдавна не съм го виждал.
- Хм... Каква е онази карта там? Я? Карта на последната война. Туй пък за какво ви е?
- Сравнявах картата на местността с текста. Много интересно описание.
- Я да видя? Да, това не е лошо описание. Обаче ми се струва странно като четиво за вас.
Той дръпна към себе си книгата и хвърли бегъл поглед. Беше обемисто и талантливо описание на събитията от последната война, не толкова впрочем във военно, колкото в литературно отношение. Повъртя книгата в ръцете си и припряно я захвърли:
- Да ме пита човек защо ли съм дошъл? - произнесе с погнуса той и погледна Тихон право в очите, сякаш очакваше от него отговор.
- Вие май също не сте добре?
- Да, не съм.
И изведнъж, впрочем в много кратки и насечени фрази, така, че някои неща просто не му се разбираха, заразказва как нощем го обземали странни халюцинации, привиждало му се или усещал до себе си някакво злобно същество, подигравателно и „разумно", „с различни образи и различни характери, но все едно и също, но мен винаги ме хваща яд..."
Нелепи и несвързани бяха тези признания и сякаш наистина се изричаха от някой побъркан. При това Николай Всеволодович говореше с толкова странна, неестествена за него откровеност и с такова неприсъщо му простодушие, като че ли изведнъж бе станал съвсем друг човек, а предишният се бе изпарил безследно. Той хич и не се боеше да покаже страха си от привиденията, за които бе споменал. Но всичко това трая само миг и изведнъж изчезна тъй, както се бе появило.
- Всичко това са глупости - бързо и с неловка досада добави той, като се съвзе. - Ще трябва да отида на лекар.
- Разбира се, че трябва - съгласи се Тихон.
- Казвате го с такава убеденост... Срещал ли сте такива като мене, с такива видения?
- Срещал съм, но много рядко. Помня само един такъв случай лично, беше някакъв офицер, който изгубил съпругата си, незаменима негова спътница в живота. За друг само съм чувал. И двамата се бяха излекували в чужбина... А вие отдавна ли страдате?
- Близо година. Но всичко това са глупости. Ще отида да се прегледам. Не, всичко това са глупости, ужасни глупости. Това съм си аз самият, но в различни образи и нищо повече. Понеже добавих сега тази... фраза, вие сигурно си казвате, че все още се съмнявам, но не съм сигурен дали съм аз самият или бяс някакъв.
Тихон го изгледа въпросително.
- И... наистина ли го виждате? - повтори той, явно отстранявайки всяко съмнение, че това сигурно е фалшива и болестна халюцинация. - Виждате ли наистина някакъв образ?
- Чудя се защо ме питате пак, след като вече ви казах, че виждам - започна отново да се дразни Ставрогин, - разбира се, виждам го, както виждам сега вас... Но понякога го виждам и не съм сигурен, че го виждам, въпреки че е пред очите ми... А понякога не съм сигурен, че го виждам, и не знам кое е истинското: аз самият или той... Глупости са това. Но вие изобщо ли не можете да допуснете, че това наистина е бяс някакъв - добави той, като се засмя и твърде рязко премина а подигравателен тон, - повече би съответствало на професията ви, нали?
- По-вероятно е да е болестно състояние, макар че...
- Макар че - какво?
- Бесовете безспорно съществуват, но представата за тях бива различна.
- Вие затова сега наведохте пак очи - подхвана Ставрогин с дразнещо-подигравателен тон, - защото ви е неудобно заради мене, че вярвам в бесове и че се правя на невярващ, но хитро ви задавам въпрос: има ли такова нещо, или няма?
Тихон се усмихна неопределено.
- Ако искате да знаете, съвсем не ви прилича да навеждате поглед; неестествено, смешно, маниерно е. И за да ви го върна, ще ви кажа откровено и нагло: вярвам в бесовете, вярвам канонически в собствения, личен бяс, а не в алегорията и изобщо не ми е нужно в никого да търся единомислие, на ви, това е! Вие сигурно ужасно се радвате сега...
Засмя се нервно, изкуствено. Тихон го гледаше с любопитство и с някакъв мек, малко свенлив поглед.
- В Бога вярвате ли? - изтърси изведнъж Ставрогин.
- Вярвам.
- Защото казано е: вярваш ли, ако речеш, може и планина да помръднеш... впрочем, глупости. Но аз все пак искам да попитам: вие можете ли да помръднете планина?
- Ако рече Бог, ще се помръдне - тихо и сдържано каза Тихон и отново наведе очи.
- Е, то е все едно Бог да я помръдне. Не, вие, вие, като награда за вярата ви в Бога?
- Може би няма да мога.
- „Може би!" Не е лошо. А защо се съмнявате?
- Не вярвам съвсем, докрай.
- Вие ли? Да не вярвате съвсем? Докрай?
- Да... може би не докрай, не както трябва.
- Е! Поне вярвате, че макар и с Божия помощ, все пак бихте я помръднали. И това не е малко. Все пак е нещо повече от онова tres peu*** на един друг архиепископ, наистина, под надвисналата над него сабя. Вие, естествено, сте християнин, нали?
- Опазил ме Бог да се посвеня от кръста му! - прошепна Тихон с някакъв страстен шепот и още по-ниско наведе глава. Ъгълчетата на устните му потрепериха бързо и нервно.
- А може ли човек да вярва в беса, без никак да не вярва в Бога? - засмя се Ставрогин.
- 0, много дори може, такива под път и над път - вдигна очи Тихон и също се усмихна.
- И съм сигурен, че вие смятате такава вяра все пак за нещо по-почтено от пълното неверие... Ех, попе! - засмя се Ставрогин. Тихон пак му се усмихна.
- Напротив, пълният атеизъм е нещо по-почтено от светското безразличие - добави весело и простодушно той.
- Охо! Виж ти!
- Абсолютният атеист е на предпоследното високо стъпало до абсолютната вяра (може и да прекрачи, а може и не), а безразличният е лишен от каквато и да било вяра.
- Обаче... чел ли сте Апокалипсиса?
- Чел съм го.
- Помните ли „и на ангела на Лаодикийската църква напиши..."?
- Помня. Чудесни думи.
- Чудесни ли? Странен израз за един архиерей; и изобщо вие май сте особняк... Къде ви е книгата? - някак странно и трескаво се заоглежда Ставрогин, търсейки книгата на масата. - Бих искал да ви цитирам... имате ли го в руски превод?
- Знам, знам мястото, помня го добре - рече Тихон.
- Помните го наизуст? Цитирайте ми го!...
Бързо наведе очи, опря двете си длани на коленете и с нетърпение се приготви да слуша. Тихон цитира мястото дума по дума, наизуст: „И на ангела на Лаодикийската църква напиши: тъй казва Амин, верният и истински свидетел, началото на Божието създание: зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си. Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая; а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол..."
- Достатъчно - прекъсна го Ставрогин, - това е за средничките, за равнодушните, нали така? Знаете ли, аз просто ви обичам.
- Също и аз - отвърна полугласно Тихон.
Ставрогин млъкна и отново изпадна в предишното си състояние на унес. Това се повтаряше като припадък вече за трети път. Пък и дето каза на Тихон „обичам ви", беше също нещо като припадък, във всеки случай каза го неочаквано и за самия себе си. Измина повече от минута.
- Не се сърди - прошепна Тихон и докосна свенливо с пръст лакътя му. Ставрогин трепна и се намръщи гневно.
- Кой ви каза, че се сърдя? - изрече бързо той. Тихон понечи да каже нещо, но Ставрогин го прекъсна необяснимо разтревожен.
- Защо предположихте, че непременно трябва да ви се разсърдя? Да, хвана ме яд, прав сте, хвана ме яд, задето ви казах, че ви обичам. Прав сте, но вие сте груб циник, имате обидно мнение за природата на човека. Друг на мое място би могъл и да не се ядоса... Все пак обаче вие сте особняк и юродив.
Раздразнението му нарастваше все повече и повече. Той вече не мереше изразите си.
- Вижте какво, не обичам шпионите и психолозите, най-вече такива, които се врат в душата ми. Не искам никой да ми бърка в душата, от никого нямам нужда, мога сам да се оправя. И да не си мислите, че ме е страх от вас? - неочаквано повиши тон и предизвикателно вдигна брадичката си, - абсолютно сте убеден, че съм дошъл да ви разкрия една „страшна" тайна и я очаквате с цялото килийно любопитство, на което сте способен, нали? Е, знайте тогава, че нищо няма да ви разкрия, никаква тайна, защото изобщо нямам нужда от вас.
Тихон го изгледа твърдо:
- Силно ви поразиха думите, че Агнецът предпочита студеното пред хладкото - каза той, - и не искате да бъдете просто хладък. Предчувствам, че се преборвате с намерението си да споделите нещо много важно, може би ужасно. Ако е така, моля ви, не се колебайте и споделете всичко, което ви мъчи.
- Сигурен ли сте, че съм дошъл да споделя нещо?
- Аз... познах по лицето ви - прошепна Тихон и наведе очи.
Николай Всеволодович бе пребледнял, ръцете му леко потреперваха. Няколко мига мълча, загледан неподвижно в Тихон, сякаш преди да се престраши окончателно, накрая извади от външния джоб на сюртука си някакви напечатани листове и ги сложи на масата.
- Тези страници са подготвени за разпространение - каза с леко пресекващ глас. - Ако ги прочете поне един човек, уверявам ви, вече няма да ги крия, ще ги прочетат всички. Така съм решил. От вас изобщо нямам нужда, защото всичко е решено. Но прочетете ги... Докато ги четете, не ми казвайте нищо, щом свършите, кажете ми всичко...
- Да чета ли? - колебливо попита Тихон.
- Четете; аз отдавна съм спокоен.
- Не, без очила няма да мога. Печатът е фин, чуждестранен.
- Ето ви очилата - подаде му ги от масата Ставрогин и се облегна на гърба на дивана. Тихон потъна в четене.


*** Съвсем малко (фр.)


II

Печатът наистина беше чуждестранен - три отпечатани и броширани колички обикновена пощенска хартия малък формат. Сигурно бяха напечатани тайно в някоя руска печатница в чужбина и брошурката на пръв поглед много приличаше на прокламация. Беше озаглавена „От Ставрогин".
Привеждам в разказа си този документ дословно. Предполагам, че на мнозина той е вече известен. Позволил съм си само да поправя някои печатни грешки, доста на брой, което дори ме учуди, защото авторът им е културен и дори начетен човек (разбира се, погледнато относително). Не съм правил никакви стилистични промени въпреки някои неправилни и дори неясни места. Във всеки случай личи си, че авторът определено не е литератор.

„От Ставрогин

Аз, Николай Ставрогин, офицер в оставка, през 186... година живеех в Петербург, отдаден на разврат, в който не намирах удоволствие. Известно време тогава държах три апартамента под наем. В едната квартира живеех аз - в стаите и трапезарията, с прислуга, където се намираше тогава и Маря Лебядкина, сегашната ми законна жена. Другите квартири и двете ги бях наел по за месец със задни цели: в едната се срещах с една дама, която ме обичаше, а в другата - с нейната прислужница; и дълго време ме занимаваше мисълта, по-точно намерението да направя така, че господарката и слугинята й да се срещнат при мен в присъствието на приятеля и на мъжа й. Познавайки характера и на двете, очаквах тази глупава шега да ми достави голямо удоволствие.
Подготвяйки тихомълком срещата, аз трябваше по-често да посещавам едната квартира - тази в голямата къща на улица „Гороховая", понеже там идваше слугинята. Моята стая беше само една, на четвъртия етаж, а хазяите ми - руски еснафи. Те живееха в другата, а тя беше толкова малка, че вратата между двете трябваше да стои постоянно отворена, което и аз исках. Мъжът беше някакъв чиновник и го нямаше от сутрин до късна вечер. Съпругата му, жена около четирийсетте, нещо все кроеше и шиеше от старо на ново и често също излизаше задълго, да носи ушитото. Аз оставах сам с дъщеричката им, която сигурно нямаше четиринайсет, на вид беше съвсем още дете. Казваше се Матрьоша. Майка й си я обичаше, но често я биеше и имаше навика да я хока грубо, по селендурски. Момиченцето ми слугуваше и прибираше зад паравана. Заявявам, че не си спомням номера на къщата. Сега след една справка зная, че старата постройка е продадена и съборена, а на мястото на някогашните две или три постройки е издигната нова, много голяма. Забравил съм също и името на хазяите си (може би и тогава да не съм ги знаел). Помня, че жената се казваше Стенанида, струва ми се, Михайловна. Него - не помня. Чии бяха, от кой край и къде са сега - не знам изобщо. Предполагам, че ако човек непременно иска да ги открие и направи съответните справки в петербургската полиция, може да попадне на следите им. Моята квартира гледаше към двора, в ъгъла. Всичко стана през юни. Сградата беше със светлосиня фасада.
Веднъж от масата ми изчезна джобното ножче, което изобщо не ми трябваше, а просто така се търкаляше. Казах на хазяйката си за случая, без да се замисля, че може да напердаши дъщеря си. Но тя малко преди това я беше хокала (аз живеех при тях като вътрешен човек и пред мен не се церемонеха за нищо) заради някакъв изчезнал парцал, подозирайки я, че тя си го е присвоила, дори й издърпа косите. А когато въпросният парцал се намери под покривката, детето си премълча, не протестира с нищо пред майка си, просто я гледаше. Аз забелязах това и тогава за пръв път ми направи впечатление лицето на това дете; дотогава то ми се мяркаше само бегло. Момиченцето беше светлорусо и с лунички, лицето му - обикновено, но излъчващо нещо много детинско и кротко, изключително кротко. Майката беше сякаш засегната от това, че детето не протестира задето го наби за нищо, и замахна към него с юмрук, но не го удари; сега идваше случаят с моето ножче. Наистина освен нас тримата нямаше други, а зад паравана при мен влизаше само момиченцето. Жената побесня, защото първия път го беше набила, без да е виновно, хукна към банята за брезовата метличка, надърпа от нея няколко пръчки и нашиба жестоко детето пред очите ми. Докато я биеха, Матрьоша не викаше, ами някак странно похълцваше при всеки удар. И после дълго похълцваше, цял час.
Но преди това стана следното: в момента, когато хазяйката хукна към банята за пръчките, аз видях ножчето си на кревата, където явно беше паднало по някакъв начин от масата. Тутакси ми хрумна да не казвам, за да я набият. Реших го моментално; в такива мигове винаги ми секва дъхът. Но искам да разкажа всичко с твърди думи, за да няма наистина никакво съмнение, да не остане нищо скрито.
Всяко особено позорно, крайно унизително, подло и при това най-вече смешно положение, в каквото ми се е случвало да изпадам през живота си, винаги е предизвиквало в мен освен страшния гняв и още някаква невъобразима наслада. Същото - и в мигове на престъпление, и в мигове на опасност за живота. Ако имах навика да крада, сигурно щях да усещам при извършването на кражбата упоение от съзнанието за дълбочината на своята низост. Не че обичам низостта (тук разсъдъкът ми действа здраво), но ми е приятно чувството, че съзнавам дълбочината на подлостта си. Също така всякой път, когато, застанал на бариерата, съм очаквал изстрела на моя противник, аз съм усещал това позорно и неистово чувство, веднъж дори извънредно силно. Признавам, че много често сам съм го искал, защото за мен то е несравнимо с никое друго чувство. Когато са ми удряли плесница (случвало ми се е два пъти в живота), е ставало същото, въпреки че ме е обземал ужасен гняв. Успявах ли обаче в този миг да сдържа гнева си, насладата ми вземаше връх над всичко. Това не съм го казвал никога никому, дори не съм намеквал за него, крил съм го като свой срам и позор. Но веднъж, когато ме биха в една петербургска кръчма и ме влачиха за косата, нямах същото усещане, а чувствах само ужасен яд, биех се и аз, защото не бях пиян. Но ако онзи французин, виконтът, ме беше хванал за косата и дръпнал само надолу - вместо да ме зашлеви и така да ме накара да му прострелям ченето, - щях пак да изпитам сладостното чувство и може би нямаше да ме хване ядът. Така ми се стори тогава.
Всичко туй е, за да знае всеки, че никога това чувство не ме е завладявало докрай и че винаги съзнанието ми е оставало будно напълно (то всъщност цялата работа е в съзнанието). И макар да ме е завладявало до полуда, никога - до самозабрава. Стигне ли до крайната точка на кипене, винаги мога да го задържа на тази точка; само че аз самият никога не съм искал да го задържам. Сигурен съм, че бих могъл да прекарам целия си живот като монах въпреки животинското сладострастие, което ми е присъщо и което винаги съм предизвиквал. След като до шестнайсетгодишна възраст съм се отдавал с абсолютна невъздържаност на порока, за който се изповядва Жан-Жак Русо, на седемнайсетата си година го прекратих в момента, в който реших, че така искам. Поискам ли, винаги съм господар на постъпките си. И така, нека да се знае, че за своите престъпления не желая да се оправдавам нито с някаква си среда, нито с болести.
Когато инквизицията свърши, пъхнах ножчето в джоба на жилетката си, излязох навън и го захвърлих далеч от нас, така че никой никога да не разбере. После изчаках два дни. След като си бе поплакало, момиченцето беше станало още по-мълчаливо; убеден съм, че не ми се сърдеше. Впрочем, трябва да я е било срам донякъде, задето я бяха наказали, и то по такъв начин пред мене, макар да не беше викала, а само бе хълцала под ударите, защото аз бях там и всичко виждах. Но и за този свой позор тя като дете сигурно укоряваше само себе си. Дотогава тя може би само се страхуваше от мен, но не лично, а като от квартирант, от един чужд човек, та, струва ми се, беше твърде плаха.
Тъкмо тогава, през онези два дни се запитах веднъж дали мога да се въздържа и да се откажа от замисъла си; тутакси почувствах, че мога, мога по всяко време и в дадения момент също. По онова време ми идеше да се самоубия заради равнодушието, което ме бе обзело; впрочем не знам точно заради какво. В един от онези два дни (понеже непременно трябваше да изчакам, докато на момиченцето му мине) и, сигурно за да се разсея от обхваналата ме мечта или пък просто на шега, извърших кражба в дома. Беше единствената ми кражба в живота.
В съседните квартири на етажа се бяха приютили много и всякакви наематели. Между тях имаше един чиновник, който живееше със семейството си в две мебелирани стаички; около четирийсетгодишен, не съвсем глупав и с прилична външност, но беден. Не поддържах близки отношения с него и той се боеше от компанията, която ме заобикаляше. Току-що беше получил заплатата си, трийсет и пет рубли. Главно ме подтикна това, че в онзи момент наистина имах нужда от пари (макар след четири дни да получих запис), тъй че открадвах сякаш от нужда, а не на шега. Направих го нагло и почти открито; просто влязох в квартирата му, когато той с жена си и с децата обядваше в другата стаичка. На стола до самата им входна врата лежеше сгънат вицмундирът му. Тази мисъл ми хрумна още в коридора. Бръкнах в джоба му и измъкнах портмонето. Но чиновникът чу шумоленето и надникна от стаичката си. Мисля, че дори видя нещичко, трябва да е видял, но навярно не всичко, затова не е повярвал на очите си. Казах му, че минавайки по коридора, съм се отбил да погледна колко показва стенният му часовник. „Спрял е, г-н..." - каза ми той и аз излязох.
Тогава много пиехме и в квартирата ми се бяхме събрали цяла тайфа, беше и Лебядкин. Изхвърлих портмонето заедно с дребните монети, а задържах банкнотите, трийсет и две рубли - три червени и две жълти. Веднага размених една червена и пратих да купят шампанско; после изпратих за още с втората червена, накрая отиде и третата. След три-четири часа (вече се мръкваше) чиновникът ме причака в коридора:
- Николай Всеволодович, одеве, като се отбихте, не съборихте ли случайно моя вицмундир от стола... беше до вратата?
- Не, не си спомням. Там ли е бил вицмундирът ви?
- Да, там беше... да...
- На пода?
- Отпървом на стола, после на пода.
- Е? Прибрахте ли си го?
- Прибрах го.
- Тогава какво искате?
- Ами... щом е тъй... нищо.
Не посмя да се доизкаже, не посмя да сподели и с никого от наемателите на етажа - толкова свити са понякога тия хора. Впрочем съседите всички ми имаха страха и ме уважаваха. После ми беше забавно, като го срещна в коридора, да го гледам право в очите. Така два-три пъти, накрая ми омръзна.
Щом минаха трите дни, аз се върнах в квартирата на „Гороховая". Хазяйката се стягаше за някъде с една бохча; мъжа й, разбира се, го нямаше. Останахме аз и Матрьоша. Прозорците бяха отворени. В къщата живееха почти само занаятчии и по цял ден от всички етажи се чуваха ударите на чукчета или песни.
Мина почти час. Матрьоша си седеше в стаичката на пейчицата с гръб към мене и нещо човъркаше с някаква игличка. Изведнъж запя тихо, много тихо; понякога я прихващаха така. Извадих си часовника и погледнах колко е часът; беше два. Сърцето ми се поразтуптя, но изведнъж пак се запитах: мога ли да го възпра? - и тутакси си отговорих, че мога. Станах и бавно се запримъквах към нея. По прозорците ни имаше много саксии с мушкато, а слънцето светеше ужасно силно. Полека приседнах на пода. Тя в първия момент се стресна и скочи. Хванах леко ръката й и я целунах, потеглих я да седне пак на пейчицата и я загледах в очите. Това, че целунах ръката й, изведнъж я разсмя като дете, но само за секунда, защото стремително скочи отново и вече с такава уплаха, че по лицето й премина конвулсивна тръпка. Загледа ме с неподвижни до ужас очи, а устните й затрепереха да заплаче, но поне не се развика. Отново започнах да целувам ръцете й, взех я на коленете си, целувайки лицето й, краката... когато целунах крака й, тя цяла се дръпна назад и се усмихна сякаш от свян, но с някаква пресилена усмивка. После лицето й цяло пламна от срам. Продължавах да й шепна някакви думи. По едно време стана нещо толкова чудно, че аз никога няма да го забравя - то направо ме изуми: момиченцето ме прегърна с две ръце през врата и започна ужасно самото то да ме целува. Лицето й изразяваше луда възхита. Насмалко не станах да си вървя - толкова неприятно ми беше да видя такова нещо от малко дете - сякаш ми дожаля. Но превъзмогнах внезапно обзелото ме чувство на страх и останах.
Когато всичко свърши, тя беше смутена. Не направих опит да я успокоя и престанах да я милвам. Тя ме гледаше и се усмихваше плахо. Изразът на лицето й изведнъж ми се стори глупав. С всеки изминал миг смущението й се засилваше все повече и повече. Най-сетне закри лицето си с длани и застана в ъгъла с гръб към мен неподвижно. Страхувах се да не би да се уплаши пак както преди малко и тихомълком излязох.
Мисля, че случилото се ще да й се е сторило като нещо крайно безобразно и че го е възприела със смъртен ужас. Въпреки руските псувни, каквито трябва да е слушала непрекъснато още от бебешка възраст, както и какви ли не конфузни разговори, сигурен съм, че не е осъзнавала нещата напълно. Трябва в края на краищата да й се е сторило, че е извършила чудовищно престъпление, за което има смъртна вина - че е „убила Бога".
Същата вечер стана и онова сбиване в кръчмата, за което споменах. Но на сутринта се събудих в квартирата си - откарал ме Лебядкин. Първата ми мисъл след пробуждането беше: дали е казала? Беше момент на истински страх, макар и не много силен. Нея сутрин, общо взето, бях в добро настроение и благоразположен към всички, цялата компания беше много доволна от мен. Но скоро ги оставих и тръгнах към „Гороховая".
Срещнах я още долу, във входа. Връщаше се от бакалничката, където я пратили да купи цикория. Като ме видя, стрелна се уплашена ужасно нагоре по стълбището. Когато влязох, майка й вече я беше шамаросала два пъти заради това, че нахълтала като „изоглавена" и с това истинската причина за страха й не се разкри. Така че всичко беше спокойно. Малката се ската някъде и докато бях там, не се показа повече. Останах около час, после си тръгнах.
Привечер отново ме обзе страх, но вече несравнимо по-силен. Разбира се, ако се наложеше, можех всичко да отрека, но можеше да бъда и уличен. Привиждаше ми се каторга. Никога не съм изпитвал страх и ако не смятаме този случай, нито преди, нито след него съм се страхувал от нещо в живота си. Особено пък от заточение в Сибир, макар че съм си го заслужавал не веднъж.
Този път обаче бях изплашен и не знам защо наистина изпитвах страх - за пръв път през живота си, - едно крайно мъчително усещане. Освен това, като се върнах вкъщи, почувствах, че се изпълвам с омраза към нея, и то такава, че реших да я убия. Омразата ми се надигаше главно като си спомнех за усмивчицата й. Обземаше ме чувство на презрение и крайна погнуса, като си представех как след всичко се свря в ъгъла и закри лицето си с ръце; обхвана ме обясним бяс, после ме втресе; а когато на разсъмване започнах да вдигам температура, отново ме обзе страх, но вече толкова силен, че не помня да съм преживял нещо по-мъчително. И странно, вече сякаш не мразех момиченцето, поне не го мразех до онзи пароксизъм като предната вечер. Открих, че силният страх прогонва изцяло омразата и желанието за мъст.
Събудих се към обяд бодър и дори се учудих на някои от вчерашните си усещания. Обаче все пак ми беше нещо криво и се принудих да поема отново към улица „Гороховая" въпреки цялото си отвращение. Спомням си, че ужасно ми се искаше в онзи момент да се скарам с някого, и то сериозно. В квартирата на „Гороховая" обаче заварих Нина Савелиевна, споменатата прислужница, която ме чакала вече близо час. Общо взето, не обичах това момиче, затова то самото бе дошло с известно опасение дали няма да му се разсърдя за неочакваното посещение. Този път обаче изненадващо й се зарадвах. Тя беше хубавка, но скромна, а освен това - възпитана и с маниери, които допадат на еснафското съсловие, тъй че моята хазяйка я харесваше и постоянно я хвалеше пред мен. Заварих двете да си пият кафето и хазяйката ми явно изпитваше удоволствие от приятния разговор. Забелязах в единия ъгъл на стаичката Матрьоша. Стоеше неподвижно и гледаше майка си и гостенката. При влизането ми не се скри както миналия път, нито избяга. Стори ми се само, че е много отслабнала и гори в огън. Прегърнах Нина, отведох я в моята стая и затворих вратата, което отдавна не бях правил, така че Нина си тръгна съвсем доволна. Изпратих я лично до долу и два дни след това не се мярнах на „Гороховая". Беше ми омръзнало.
Реших да туря край на всичко, да освободя квартирата и да напусна Петербург. Но когато отидох да изпълня намерението си, заварих хазяйката разтревожена и угрижена. Матрьоша била болна вече трети ден, всяка нощ вдигала температура и бълнувала. Естествено, попитах какво е бълнувала (разговаряхме шепнешком в моята стая). Зашепна ми, че бълнувала „ужасии", нещо като „убих Бога". Предложих й да повикаме доктор за моя сметка, но тя отказа: „Ако е решил Господ, и тъй ще й мине, не лежи през всичкото време, току-що отскочи до бакалницата." Реших да издебна Матрьоша, когато е сама, и понеже хазяйката подхвърли, че трябвало към пет часа да отиде до квартал „Петербургска сторона", реших да се върна пак привечер.
Обядвах в гостилницата. Точно в пет и четвърт се върнах. Както винаги, отворих си с моя ключ. Вътре освен Матрьоша нямаше никого. Лежеше на майчиния си креват в стаичката зад паравана и видях как надникна иззад него, но се престорих, че не съм я забелязал. Всички прозорци бяха отворени. Навън беше топло, дори горещо. Поразходих се из стаята и седнах на дивана. Помня всичко, до последния миг. Определено ми правеше удоволствие да не заговарям Матрьоша. Изчаквах я, прекарах цял час. Изведнъж тя изскочи сама иззад паравана. Чух как двата й крака тупнаха на пода, когато скочи от кревата, чух после бързите й стъпки - тя застана на прага на моята стая. Гледаше ме мълчаливо. За няколкото дни, през които не бях я виждал отблизо, наистина беше много отслабнала. Лицето й беше като изсъхнало и главата й сигурно пламтеше. Очите й се бяха уголемили, гледаше ме неподвижно, с някакво тъпо любопитство, както отначало


Коментар:  

Защо публикувах това? За да се замислим върху глъбинната психология и да се оттласнем от съвременните познавачи на човешката душа като Хорхе Букай, Паулу Коелю. Те могат да служат само като джобен наръчник, докато пътуваме в някое превозно... средство."Достоевски е уникален в световната литература в разбирането си на метафизиката на разврата, на бездънните дълбини на неговата тема. Развратът на Ставрогин, страшното му сладострастие, скрито под маската на безстрастие, спокойствие, студенина, е дълбок метафизичен проблем" /Бердяев