Един от най-лесните пътища да манипулираш човека е чрез музиката.
Ето какво казва Херман Хесе в книгата “Игра на стъклени перли” в началото на ХХ век: ”Ако страстите и ламтежите не вървят по неверни пътища, тогава музиката може да се усъвършенства. Съвършената музика има своите извори. Тя се поражда от равновесието. Равновесието се поражда от справедливостта, справедливостта – от смисъла на света. Затова за музиката можем да говорим само с човек, разбрал смисъла на света… Колкото по-крещяща е музиката, толкова по-меланхолични стават хората, толкова по-застрашена бива страната, толкова по-дълбоко потъва владетелят. По този начин чезне и същината на музиката… Музиката на благополучните векове е спокойна и ведра и управлението им – сдържано. Музиката на една тревожна епоха е неспокойна и мрачна, управлението й – погрешно. Музиката на една залязваща държава е прочувствена и тъжна, а управлението й – застрашено.”
Музикалният фон от няколко години в България може да бъде съвсем категорично квалифициран като престъпление срещу психическото здраве на населението, а най-вече срещу психиката на децата и младежите.
Жак Атали казва:” За да властва над едно общество, престъпната икономика има нужда от съчетаването на две условия: съществуването на източници на нелегална печалба и население, което да е жертва на културно насилие.
Само едно “етичното цунами” може да застане срещу това насилие. Смятам, че българските интелектуалци трябва да организират и насочат усилията си срещу това насилие. Защото болката, която всеки един от нас изпитва (а тя е неизбежна) поради прекършените мечти на младите хора, е еротичен стимул на мазохиста, който иска да властва над теб, да обладава душата ти.
А този мазохист е държавата. Съучастието пък в тази садо-мазохистична игра е перверзия. Тук става дума за спасяване и оцеляване на нашите деца. Това го казвам отговорно и безкрайно тревожно, като психотерапевт.
Защо обаче ние възрастните не можем да се повдигнем от леглото, потънали в някаква печал и умора? Защото, колкото и да е тъжно, трябва да признаем, че жертвите на хроничната болка деградират – стават кисели, раздразнителни и вечно недоволни. Болката от безкрайните лъжи, в които живяхме и живеем, ни направи депресивни, затова все по-немощно помагаме на децата си.
В годините около Първата световна война от кървавите кошмари Хермен Хесе стига до ръба на психическото самоунищожение.Той е бил объркан почти като нас. "Не зная дали светът е станал по-добър, дали не е бил винаги еднакво добър и еднакво лош. Но това, което зная, е: ако някога светът е станал по-добър чрез хората, по-богат чрез хората, по-жив, по-радостен, по-опасен, по-весел, той не е станал такъв благодарение на реформаторите, а чрез онези истински "себелюбци", които не знаят никаква цел, никакви намерения, на които им е достатъчно да живеят и да бъдат самите себе си.
”Всеки може да постигне целта си, ако умее да мисли, ако умее да чака, ако умее да пости.”, казва чрез Сидхарта Хермен Хесе, Нобеловият лауреат.
И все пак дали е възможно това? Футурологът Жак Атали смята: ”Музиката отново ще открие свещения си произход и пророческата си функция: да подбужда към живот, да се общува с трансцедентното, да утешава; да напомня на хората чрез опита на емоцията, че те са много повече от машини за производство и консумация, и несъмнено по-добро и повече от бъдещи мъртъвци”.
Ние се раждаме за безсмъртие, както казва нашият съвременник о. Юстин Попович: ”Хората осъдиха Бога на смърт, а със Своето Възкресение Той ги осъди на безсмъртие”. Да, ние сме осъдени на безсмъртие, но горко на онези, които не са нищо повече от “бъдещи мъртъвци”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар