Нашето “alter ego”

 

 

Няма да кажа нищо  от себе си. Ще се позова изцяло на о. Георги Флоровски от книгата му “Библия, Църква, Предание”.

Темата за личността е особено важна, защото съвременната психология е внесла такова объркване в това понятие, такива неясноти, че горко на студентите по психология. Хората днес са самотни,объркани, срещат големи проблеми както в партньорството, така и в семействата,  в общността, в която живеят, защото любовта им е твърде егоистична и твърде земна, независимо, че   една част от тях посещават Църква, четат Библията.

Ето част от разсъжденията на о. Георги Флоровски:

“Новото в християнската заповед за любовта се съдържа в това, че ние трябва да обичаме ближния си като самите себе си. Това е нещо повече от поставянето му наравно с нас, от отъждествяването му с нас; това означава да виждаме себе си в другия, във възлюбения, а не в нас самите ... Ето тук минава границата на любовта; възлюбеният е нашето “alter ego”, “аз”, което ни е по-скъпо от нашето. В любовта ние се сливаме в едно.”Свойството на любовта е такова, че обичащият и обичаният не са вече двама, а един човек”/ /Св. Йоан Златоуст.44 беседи върху Първото послание на св. ап. Павел до коринтяни,33,3/ Нещо повече: истинската християнска любов вижда във всеки от нашите братя “Самият Христос”.Такава любов изисква себеотдаване и себепреодоляване. Такава любов е възможна само в съборното разширяване и преобразяване на душата. Заповедта да бъде съборностен е дадена на всеки християнин. Мерилото за неговото духовно съзряване е мерилото на съборността...

Никакво множество, в което всеки член е изолиран и непроницаем, не може да стане братство.”

О. Герги Флоровски припомня книгата “Пастир” на  апостолския мъж Ерм., в която Църквата е представена  като кула, постоена от “живи камъни” /1 Петр. 2:5/ - верните. Но в този строеж блестящите и кръгли камъни не са подходящи, те не прилягат един към друг, те трябва да се поставят близо до стените.

“Според древната символика “кръглостта” е белег на изолация, на самодостатъчност и самодоволство – teres atque rotundus. И тъкмо този дух на самодоволство възпрепятства нашето влизане в Църквата. Камъкът първо трябва да се изглади, така че да прилегне към църковната стена. Ние трябва да се “отречем от себе си”, за да станем способни да влезем в съборността на Църкната...Но отхвърлянето и отричането на нашето “аз” не означава, че личността трябва да се унищожи, че трябва да се разтвори в множеството. Съборността не е корпоративност или колективизъм. Напротив, себеотричането разширява границите на нашата собствена личност; в себеотричането ние притежаваме множеството вътре в нас; обхващаме многото в нашето собствено “аз”.В това се крие подобието в Божественото единство на Светата Троица.”

Защо днешният човек  трудно разбира понятия като “себеотричане”, “себежертва”? Защото не познава или е изкривил догмата за Света Троица. Затова е битката за чистотата на Православието, а не за някакви  “термини”, “формулировки”, които били исторически отживелици.

“Личността в своето плътско съзнание е самозатворено съществуване, радикално противопоставено на всяка друга личност...

Съществуват два типа самосъзнание и себеутвърждаване: сепаратиски индивидуализъм и съборност. Съборността не е отричане на личността и съборното съзнание, което не е нито родово, нито расово... Съборността не се достига чрез елиминиране на живата личност, нито чрез преминаване  към равнището на  един абстрактен Логос.  Съборността е реално единство в мисъл и чувство.  Тя е стил, порядък или полагане на личностното съзнание, което се издига до “равнището на  съборността. Тя е “telos” /завършек/ на личностното съзнание, което се реализира в творческото развитие, не в унищожаването на личността.

Съборното преобразяване на личността получава сила и власт да изразява живота и съзнанието на цялото. И то не като безличен посредник, а чрез творческо и героично действие. Не трябва да казваме:” Всеки човек в Църквата достига равнището на съборността”, а “ всеки може и трябва и е призван да го достигне” Невинаги и не от всеки то се достига. В Църквата ние наричаме учители и отци онези, които са го достигнали, защото от тях чуваме не само тяхното лично изповедание, но също и свидетелството на Църквата; те ни говорят от съборната пълнота, от пълнотата на благодатния живот.”