As Orthodox Christians we must carefully examine every aspect of our involvement in the world, its activities, holidays and festivals, to be certain whether or not these involvements are compatible with our Holy Orthodox Faith.
For a while now everything in the outside world is reminding us that Halloween is near: at school our children are busy painting pumpkins, cutting and pasting bats, ghosts and witches and planning the ideal costume in which to go trick-or- treating. Most of our schools, local community organizations and entertainment on television, radio and press will share in and capitalize upon the festival of Halloween. Many of us will participate in this festival by going to costume parties, or by taking our children trick-or-treating in our neighborhood after dark on October 31st. Most of us will take part in the Halloween festivities believing that it has no deeper meaning than fun and excitement for the children.
Most of us do not know the historical background of the festival of Halloween and its customs. The feast of Halloween began in pre-Christian times among the Celtic peoples of Britain, Ireland and Northern France. These pagan peoples believed that physical life was born from death. Therefore, they celebrated the beginning of the “new year” in the fall, on the eve of October 31st and into the day of November 1st, when, as they believed the season of cold, darkness, decay and death began. Instructed by their priests, the Druids, the people extinguished all hearth fires and lights and darkness prevailed. According to pagan Celtic tradition, the souls of the dead had entered into the world of darkness, decay and death and made total communion with Samhain, the Lord of death, who could be appeased and cajoled by burnt offerings to allow the souls of the dead to return home for a festal visit on this day. The belief led to the ritual practice of wandering about in the dark dressed in costumes indicating witches, hobgoblins, fairies and demons. The living entered into fellowship and communion with the dead by this ritual act of imitation, through costume and the wandering about in the darkness. They also believed that the souls of the dead bore the affliction of great hunger on this festal visit. This belief brought about the practice of begging as another ritual imitation of the activities of the souls of the dead on their festal visit. The implication was that that any souls of the dead and their imitators who are not appeased with “treats”, i.e. offerings, will provoke the wrath of Samhain, whose angels and servants could retaliate through a system of “tricks”, or curses.
In the strictly Orthodox early Celtic Church, the Holy Fathers tried to counteract this pagan new year festival by establishing the feast of All Saints on that same day (in the East, this feast is celebrated on another day). The night before the feast (on “All Hallows Eve”), a vigil service was held and a morning celebration of the Eucharist. This custom created the term Halloween. But the remaining pagan and therefore anti-Christian people reacted to the Church’s attempt to supplant their festival by increased fervor on this evening, so that the night before the Christian feast of All Saints became a night of sorcery, witchhcraft and other occult practices, many of which involved desecration and mockery of Christian practices and beliefs. Costumes of skeletons, for example, developed as a mockery of the Church’s reverence for holy relics. Holy things were stolen and used in sacrilegious rituals. The practice of begging became a system of persecution of Christians who refused to take part in these festivities. And so the Church’s attempt to counteract this unholy festival failed.
This is just a brief explanation of the history and meaning of the festival of Halloween. It is clear that we, as Orthodox Christians, cannot participate in this event at any level (even if we only label it as “fun”), and that our involvement in it is an idolatrous betrayal of our God and our Holy Faith. For if we imitate the dead by dressing up or wandering about in the dark, or by begging with them, then we have willfully sought fellowship with the dead, whose Lord is not a Celtic Samhain, but satan, the evil one, who stands against God. Further, if we submit to the dialogue of “trick or treat”, our offering does not go to innocent children, but rather to satan himself. Let us remember our ancestors, the Holy Christian Martyrs of the early Church, as well as our Serbian New Martyrs, who refused, despite painful penalties and horrendous persecution, to worship, venerate or pay obeisance in any way to idols who are angels of satan. The foundation of our Holy Church is built upon their very blood.
In today’s world of spiritual apathy and listlessness, which are the roots of atheism and turning away from God, one is urged to disregard the spiritual roots and origins of secular practices when their outward forms seem ordinary, entertaining and harmless. The dogma of atheism underlies many of these practices, denying the existence of both God and satan. Our Holy Church, through Jesus Christ, teaches that God alone stands in judgment over everything we do and believe and that our actions are either for God or against God. No one can serve two masters. Therefore, let us not, as the pagan Celts did, put out our hearth fires and wander about in the dark imitating dead souls. Let us light vigil lamps in front of our Slava icons, and together with our families, ask God to grant us faith and courage to preserve as Orthodox Christians in these very difficult times, and to deliver us from the evil one.
St. Nikolai of Zhicha
Reprinted from © St. Luke's Orthodox Mission
> Св. Николай Велимирович Сръбски (1881-1956)
понеделник, 28 февруари 2011 г.
За кризата в съвременния свят
За кризата в съвременния свят
Писмо до свещеник К.
Питаш ме, човече Божий, откъде произхожда сегашната криза и какво означава тя. Кой съм аз, та искаш да узнаеш от мен такава велика тайна? Св. Григорий Богослов е казал: "Говори, ако у теб има нещо, което да превъзхожда мълчанието." И макар да считам мълчанието за повисоко от всяка реч, от любов към теб ще ти напиша какво мисля по този въпрос. Думата "криза" (krisis) е гръцка и означава "съд". В Свещеното Писание тя се употребява многократно. Така например Псалмопевецът казва: Затова нечестивците не ще устоят на съда (Пс. 1:5). На друго място той говори: Милост и съд ще възпявам; Тебе, Господи, ще пея (Пс. 100:1). Сам Спасителят казва, че Отец ... целия съд предаде на Сина (Иоан 5:22) и малко по-нататък продължава: Сега е съд над този свят (Иоан 12:31). И св. ап. Петър в Първото си съборно послание пише: Защото време е да почне съдът от Божия дом (1 Петр. 4:17).
Замени думата "съд" с "криза" и чети: "Затова нечестивите не ще устоят при криза. Милост и криза ще възпявам. Господ изпраща криза на всекиго. Сега е криза над този свят. Време е да почне кризата от Божия дом."
До неотдавна европейските народи употребяваха вместо "криза" думата "съд", когато ги постигаше някакво нещастие. Сега старата дума е заменена с нова; разбираемата — с неразбираема. Когато настъпваше суша, хората казваха: "съд Божий!". Щом идваше война или мор, пак — "съд Божий!". Случеше ли се наводнение, земетресение, или скакалци нападнеха нивите — все "съд Божий!". Това означава криза от засушаване, криза от наводнение, от война, мор и т.н. И сегашните финансови и икономически несгоди народът разбира като съд Божий, но не ги нарича съд, а криза, та бедата да стане по-голяма чрез неразбирането й. Когато се употребяваше разбираемата дума съд, беше известна и причината за настъпилата беда. Известен беше и Съдията, Който е допуснал тази беда, и най-сетне известна беше целта, с която тя е допусната. А откакто започна да се употребява думата криза, никой не може да обясни нито защо, нито от кого, нито за какво е допусната тя.
Тази е единствената разлика между днешната криза и кризата, причинена от засуха, от наводнения, от войни, глад, нападения на скакалци и други бедствия.
Питаш ме за причината на сегашната криза или по-право казано на сегашния съд Божий. Тя винаги е била една и съща: човешкото богоотстъпничество. Именно грехът на богоотстъпничеството е породил тази криза и Бог я е допуснал, та хората да се опомнят, да станат по-духовни и да се върнат при Него. За съвременните грехове подобава и съвременна криза. И наистина, Бог използува съвременни средства, за да накаже съвременните хора. Той удря по банките, борсите, финансите и валутата. Преобръща масите на менячите на пари по целия свят, както някога в Йерусалимския храм. Създава небивала паника сред търговците и менячите и те се надигат, борят се, вълнуват се, плашат се. И всичко това само и само да се пробудят и опомнят гордите глави на европейските и американските мъдреци. Лишени от материална осигуреност, те повече биха помислили за своите души, биха осъзнали своите беззакония и биха се поклонили на Всевишния, живия Бог.
Дълго ли ще продължи кризата? Докато не се промени духът на хората; докато гордите виновници за тази криза не се преклонят пред Всемогъщия; докато хората не се досетят да преведат неразбираемата дума "криза" на своя език и не възкликнат с въздишка на покаяние: "съд Божий!"
Казвай и ти, честни отче, "съд Божий" вместо "криза", и всичко ще ти стане ясно.
Поздрав и мир на теб!
Светител Николай (Велимирович) Сръбски
МУЗИКАТА КАТО ТЕРАПИЯ
Един от най-лесните пътища да манипулираш човека е чрез музиката.
Ето какво казва Херман Хесе в книгата “Игра на стъклени перли” в началото на ХХ век: ”Ако страстите и ламтежите не вървят по неверни пътища, тогава музиката може да се усъвършенства. Съвършената музика има своите извори. Тя се поражда от равновесието. Равновесието се поражда от справедливостта, справедливостта – от смисъла на света. Затова за музиката можем да говорим само с човек, разбрал смисъла на света… Колкото по-крещяща е музиката, толкова по-меланхолични стават хората, толкова по-застрашена бива страната, толкова по-дълбоко потъва владетелят. По този начин чезне и същината на музиката… Музиката на благополучните векове е спокойна и ведра и управлението им – сдържано. Музиката на една тревожна епоха е неспокойна и мрачна, управлението й – погрешно. Музиката на една залязваща държава е прочувствена и тъжна, а управлението й – застрашено.”
Музикалният фон от няколко години в България може да бъде съвсем категорично квалифициран като престъпление срещу психическото здраве на населението, а най-вече срещу психиката на децата и младежите.
Жак Атали казва:” За да властва над едно общество, престъпната икономика има нужда от съчетаването на две условия: съществуването на източници на нелегална печалба и население, което да е жертва на културно насилие.
Само едно “етичното цунами” може да застане срещу това насилие. Смятам, че българските интелектуалци трябва да организират и насочат усилията си срещу това насилие. Защото болката, която всеки един от нас изпитва (а тя е неизбежна) поради прекършените мечти на младите хора, е еротичен стимул на мазохиста, който иска да властва над теб, да обладава душата ти.
А този мазохист е държавата. Съучастието пък в тази садо-мазохистична игра е перверзия. Тук става дума за спасяване и оцеляване на нашите деца. Това го казвам отговорно и безкрайно тревожно, като психотерапевт.
Защо обаче ние възрастните не можем да се повдигнем от леглото, потънали в някаква печал и умора? Защото, колкото и да е тъжно, трябва да признаем, че жертвите на хроничната болка деградират – стават кисели, раздразнителни и вечно недоволни. Болката от безкрайните лъжи, в които живяхме и живеем, ни направи депресивни, затова все по-немощно помагаме на децата си.
В годините около Първата световна война от кървавите кошмари Хермен Хесе стига до ръба на психическото самоунищожение.Той е бил объркан почти като нас. "Не зная дали светът е станал по-добър, дали не е бил винаги еднакво добър и еднакво лош. Но това, което зная, е: ако някога светът е станал по-добър чрез хората, по-богат чрез хората, по-жив, по-радостен, по-опасен, по-весел, той не е станал такъв благодарение на реформаторите, а чрез онези истински "себелюбци", които не знаят никаква цел, никакви намерения, на които им е достатъчно да живеят и да бъдат самите себе си.
”Всеки може да постигне целта си, ако умее да мисли, ако умее да чака, ако умее да пости.”, казва чрез Сидхарта Хермен Хесе, Нобеловият лауреат.
И все пак дали е възможно това? Футурологът Жак Атали смята: ”Музиката отново ще открие свещения си произход и пророческата си функция: да подбужда към живот, да се общува с трансцедентното, да утешава; да напомня на хората чрез опита на емоцията, че те са много повече от машини за производство и консумация, и несъмнено по-добро и повече от бъдещи мъртъвци”.
Ние се раждаме за безсмъртие, както казва нашият съвременник о. Юстин Попович: ”Хората осъдиха Бога на смърт, а със Своето Възкресение Той ги осъди на безсмъртие”. Да, ние сме осъдени на безсмъртие, но горко на онези, които не са нищо повече от “бъдещи мъртъвци”.
неделя, 27 февруари 2011 г.
Нашето “alter ego”
Няма да кажа нищо от себе си. Ще се позова изцяло на о. Георги Флоровски от книгата му “Библия, Църква, Предание”.
Темата за личността е особено важна, защото съвременната психология е внесла такова объркване в това понятие, такива неясноти, че горко на студентите по психология. Хората днес са самотни,объркани, срещат големи проблеми както в партньорството, така и в семействата, в общността, в която живеят, защото любовта им е твърде егоистична и твърде земна, независимо, че една част от тях посещават Църква, четат Библията.
Ето част от разсъжденията на о. Георги Флоровски:
“Новото в християнската заповед за любовта се съдържа в това, че ние трябва да обичаме ближния си като самите себе си. Това е нещо повече от поставянето му наравно с нас, от отъждествяването му с нас; това означава да виждаме себе си в другия, във възлюбения, а не в нас самите ... Ето тук минава границата на любовта; възлюбеният е нашето “alter ego”, “аз”, което ни е по-скъпо от нашето. В любовта ние се сливаме в едно.”Свойството на любовта е такова, че обичащият и обичаният не са вече двама, а един човек”/ /Св. Йоан Златоуст.44 беседи върху Първото послание на св. ап. Павел до коринтяни,33,3/ Нещо повече: истинската християнска любов вижда във всеки от нашите братя “Самият Христос”.Такава любов изисква себеотдаване и себепреодоляване. Такава любов е възможна само в съборното разширяване и преобразяване на душата. Заповедта да бъде съборностен е дадена на всеки християнин. Мерилото за неговото духовно съзряване е мерилото на съборността...
Никакво множество, в което всеки член е изолиран и непроницаем, не може да стане братство.”
О. Герги Флоровски припомня книгата “Пастир” на апостолския мъж Ерм., в която Църквата е представена като кула, постоена от “живи камъни” /1 Петр. 2:5/ - верните. Но в този строеж блестящите и кръгли камъни не са подходящи, те не прилягат един към друг, те трябва да се поставят близо до стените.
“Според древната символика “кръглостта” е белег на изолация, на самодостатъчност и самодоволство – teres atque rotundus. И тъкмо този дух на самодоволство възпрепятства нашето влизане в Църквата. Камъкът първо трябва да се изглади, така че да прилегне към църковната стена. Ние трябва да се “отречем от себе си”, за да станем способни да влезем в съборността на Църкната...Но отхвърлянето и отричането на нашето “аз” не означава, че личността трябва да се унищожи, че трябва да се разтвори в множеството. Съборността не е корпоративност или колективизъм. Напротив, себеотричането разширява границите на нашата собствена личност; в себеотричането ние притежаваме множеството вътре в нас; обхващаме многото в нашето собствено “аз”.В това се крие подобието в Божественото единство на Светата Троица.”
Защо днешният човек трудно разбира понятия като “себеотричане”, “себежертва”? Защото не познава или е изкривил догмата за Света Троица. Затова е битката за чистотата на Православието, а не за някакви “термини”, “формулировки”, които били исторически отживелици.
“Личността в своето плътско съзнание е самозатворено съществуване, радикално противопоставено на всяка друга личност...
Съществуват два типа самосъзнание и себеутвърждаване: сепаратиски индивидуализъм и съборност. Съборността не е отричане на личността и съборното съзнание, което не е нито родово, нито расово... Съборността не се достига чрез елиминиране на живата личност, нито чрез преминаване към равнището на един абстрактен Логос. Съборността е реално единство в мисъл и чувство. Тя е стил, порядък или полагане на личностното съзнание, което се издига до “равнището на съборността. Тя е “telos” /завършек/ на личностното съзнание, което се реализира в творческото развитие, не в унищожаването на личността.
Съборното преобразяване на личността получава сила и власт да изразява живота и съзнанието на цялото. И то не като безличен посредник, а чрез творческо и героично действие. Не трябва да казваме:” Всеки човек в Църквата достига равнището на съборността”, а “ всеки може и трябва и е призван да го достигне” Невинаги и не от всеки то се достига. В Църквата ние наричаме учители и отци онези, които са го достигнали, защото от тях чуваме не само тяхното лично изповедание, но също и свидетелството на Църквата; те ни говорят от съборната пълнота, от пълнотата на благодатния живот.”
събота, 26 февруари 2011 г.
За страданието
Страданието е виното, с което Христос причастява човека от потира на любовта. / о. Иустин Попович /
"Пинокио" - настолна книга на политиците / поуките от четене на приказки /
Пинокио попаднал в капан, защото се опитал да открадне две чепки мискет от едно лозе. Стопанинът го хванал и за наказание го вързал в колибата на кучето, тъй като то беше умряло същия ден, и нямаше кой да пази от белките, които идваха през нощта, за да откраднат яйца или ярчици. Белките пристигат през нощта, и ето диалога:
- Добър вечер, Мелампо.
- Аз не се казвам Мелампо - отвърна Пинокио.
- Аз съм Пинокио.
- Ами какво правиш тук?
- Пазя вместо куче.
- А Мелампо къде е? Къде е старото куче, което живееше в тая колибка?
- Умря тая заран.
- Умря ли? Клетото животно! Беше толкова добър! Но ако се съди по лицето ти, и ти ми изглеждаш добро куче!
- Извинявай, но аз не съм куче!...
- Че какво си?
- Аз съм дървено човече.
- И значи изпълняваш службата на куче-пазач, а?
- За съжаление за наказание!...
- Е добре, предлагам ти същите условия, каквито имах с покойното куче Мелампо; вярвам, че ще бъдеш доволен.
- И какви бяха тия условия?
- Ще идваме веднъж в седмицата както в миналото в тоя кокошарник и ще задигаме по осем кокошки. От тия седем ще изяждаме ние, а една ще даваме на теб при условие, разбира се, че ти ще се преструваш, че спиш, и няма да ти хрумва никога да лаеш и да разбуждаш селянина.
- Добър вечер, Мелампо.
- Аз не се казвам Мелампо - отвърна Пинокио.
- Аз съм Пинокио.
- Ами какво правиш тук?
- Пазя вместо куче.
- А Мелампо къде е? Къде е старото куче, което живееше в тая колибка?
- Умря тая заран.
- Умря ли? Клетото животно! Беше толкова добър! Но ако се съди по лицето ти, и ти ми изглеждаш добро куче!
- Извинявай, но аз не съм куче!...
- Че какво си?
- Аз съм дървено човече.
- И значи изпълняваш службата на куче-пазач, а?
- За съжаление за наказание!...
- Е добре, предлагам ти същите условия, каквито имах с покойното куче Мелампо; вярвам, че ще бъдеш доволен.
- И какви бяха тия условия?
- Ще идваме веднъж в седмицата както в миналото в тоя кокошарник и ще задигаме по осем кокошки. От тия седем ще изяждаме ние, а една ще даваме на теб при условие, разбира се, че ти ще се преструваш, че спиш, и няма да ти хрумва никога да лаеш и да разбуждаш селянина.
Любовта е единственото равенство, възможно на земята
Любовта е единственото равенство, възможно на земята: равенство на човек с човека, на човека с лилията; на врабчето с човека; равенство на всичко с всичко, на всичко на земята с всичко, що е на небето; всеобщо равенство, защото то е основано на Бога, а Бог е един на небето и земята, в лилията и в човека. С Бог ние сме равни чрез любовта./ "На Богочовешкия път" преподобни Иустин Попович/
Абонамент за:
Публикации (Atom)