‎"Едно разрах с положителност в моя живот: че навсякъде може и без мен" Димитър Подвързачов

Мъдростта на Малкия принц

от Доброслав Хаджиев на 05 октомври 2011 г. в 11:19

През живота си имах голям брой срещи с голям брой сериозни хора. Живял съм много при възрастните. Виждал съм ги съвсем отблизо. Това не подобри особено мнението ми за тях.
Срещнех ли възрастен, който ми се струваше малко по-прозорлив, го проверявах с моята рисунка номер 1, която бях запазил. Исках да видя дали наистина разбира. Но винаги ми отговаряше: "Това е шапка." Тогава не му приказвах нито за змии боа, нито за девствени гори, нито за звезди. Приспособявах се към него. Говорех му за бридж, за голф, за политика и за вратовръзки. И възрастният оставаше много доволен, че се е запознал със също така разумен човек.

Изпитвам такава тъга, като разказвам тези спомени. Минаха вече шест години, откакто моят приятел си отиде със своята овца. И ако тук се опитвам да го опиша, то е, за да не го забравя. Тъжно е да забравиш приятел. Не всички са имали приятел. И аз може да стана като възрастните, които не се интересуват от нищо друго, освен от цифри.

По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.

 Пустинята е хубава - каза малкият принц, - защото крие някъде кладенец...

И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие... И твоите приятели много ще се чудят, когато видят да се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: "Да, звездите винаги ме карат да се смея!" И ще те помислят за луд. Ще ти изиграя много лош номер...

Същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.

Коментар:

Днес малко хора разбират смисъла на традицията и обредността, смятат, че това са външни и несъществени неща."По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувст...вам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди."

“Да противоречиш сам на
себе си е свойствено за човек, напълно лишен
от разум”– казва светител Григорий Палама.

КЪМ СКЕПТИЦИТЕ И АТЕИСТИТЕ

Безсмъртието на душата е нещо толкова важно за нас и толкова дълбоко ни засяга, че трябва да сме станали безчувствени, за да ни е безразлично как точно стои този въпрос. Всичките ни действия и мисли трябва да бъдат насочени в зависимост от това очаква ли ни вечно блаженство, или не; затова е невъзможно да извършим съзнателно и трезво каквото и да е, без да го съобразим със становището си по този въпрос, и това трябва да бъде наша крайна цел.
И така наша главна грижа и пръв дълг е да бъдем наясно по този въпрос, от който зависи цялото ни поведение. Ето защо сред неубедените в правотата на християнската религия аз рязко разграничавам хората, които с все сили се домогват до истината, от онези, които живеят, без да се тревожат от неведението си и без да се замислят дори. Изпитвам само състрадание към първите, защото те искрено се терзаят от съмнението си, считат го за най-голямо нещастие и не жалят усилия, за да се освободят от него, като това е основната и най-сериозната им грижа.
Съвсем различно е отношението ми към онези, които прекарват живота си, без да се замислят за крайната му цел и само защото не намират в себе си достатъчно убедителни доводи, не си дават труд да ги потърсят другаде и да проучат основно дали християнската религия спада към наивните вярвания на народа, или, макар и неясна, се опира на много здрави и непоклатими устои.
Подобно нехайство по въпрос, който засяга самите тях, безсмъртието им, цялото им битие, по-скоро ме ожесточава, отколкото трогва. Тези мои думи не са продиктувани от благочестиво усърдие. Напротив, смятам, че човек трябва да стигне до това убеждение, воден от чисто човешки интерес и самоуважение: достатъчно е да види това, което виждат и най-непросветените.
Не е необходимо да бъдеш духовно възвисен, за да разбереш, че на този свят няма истинско и трайно задоволство, че всички наши радости са само суета, че мъките ни са безкрайни и най-сетне смъртта, която ни грози всеки миг, неизбежно ще ни изправи след няколко години пред ужасната необходимост да бъдем завинаги унищожени или злочести. Няма нищо по-реално и по-страшно от тази необходимост. Можем да се перчим на воля със смелостта си: този завършек очаква и най-славното съществуване. Замислете се над това и кажете после не е ли безспорно, че единственото хубаво нещо в този живот е надеждата за друг живот, че сме щастливи само доколкото се приближаваме до него и както няма вече беди за хората, които твърдо вярват във вечността, така и няма щастие за ония, които тънат в неведение. Следователно голямо нещастие е да живееш в съмнение, но трябва поне да считаш за свой неотменен дълг да търсиш, щом се съмняваш; затова, ако някой се съмнява, а не търси, не само е злочест, а и дълбоко греши; ако все пак е спокоен и доволен, ако високо се хвали и гордее и доброто му самочувствие и тщеславие произтичат именно от това негово поведение, нямам думи да окачествя такова същество...
Нищо друго няма толкова голямо значение за човека, колкото неговата участ, нищо не е по-страшно за него от вечността и ако въпреки това се срещат хора, безразлични към погубването на собственото си същество и към грозящите ги вечни мъки, това никак не е естествено. Те имат съвсем различно отношение към всичко останало! Страхуват се от най-дребните неприятности, предвиждат ги, предусещат ги, същият човек, който по цели дни и нощи е в плен на ярост и отчаяние поради загубата на висок пост или въображаемо оскърбление, не се тревожи и ни най-малко не се вълнува от мисълта, че ще загуби всичко със смъртта. Чудовищно е, че едно и също сърце може да откликва така на дреболиите и да бъде така странно безчувствено за най-важното. Необяснима магия, свръхестествено приспиване на съзнанието, очевидно дело на всемогъща сила...
Ако дълбоко в сърцето си съжаляват, че не виждат Истината, нека признаят това: няма нищо срамно. Срамно би било, ако го скрият. Нищо не издава повече крайно умствено безсилие, както неспособността да се осъзнае колко злочест е човек без Бога; нищо не говори повече за лоша душевна нагласа, както нежеланието да се сбъдне обещаното безсмъртие; нищо не е по-низко от дръзкото отричане на Бога. Нека оставят тези кощунства на хората, предопределени по рождение да ги вършат; нека бъдат поне порядъчни хора, ако не могат да бъдат християни; нека признаят в крайна сметка, че само два вида хора могат да бъдат наречени разумни: тези, които служат на Бога с цялото си сърце, защото Го познават, и онези, които Го търсят с цялото си сърце, защото не Го познават... (194)
,,Ако бях видял чудо - казват някои, - бих приел тази религия." Как могат да твърдят, че ще направят нещо, за което са в неведение? Те си въобразяват според техните представи, че промяната на религия се състои в преклонение пред Бога, напомнящо едва ли не сделка или светски разговор. Истинското покръстване се състои в самоунижение пред Вездесъщия, Когото толкова пъти сме разгневявали и Който всеки миг може да ни погуби напълно справедливо; в признанието, че без Него не можем да направим нищо, и че сме заслужили само немилостта Му. Вярата се проявява в съзнанието, че сме непреодолимо противоположни на Бога и не можем да общуваме с Него без посредник. (470)
Атеисти. - С какво основание твърдят, че не можем да възкръснем? Кое е по-трудно - да се родиш или да възкръснеш, изобщо да не си бил и да бъдеш или да си бил и отново да бъдеш? По-мъчно ли е да дойдеш в битието или да се върнеш в него? Свикнали сме да смятаме едното лесно, а по липса на навик - другото невъзможно: наивен начин на разсъждение! (222)
Вместо да роптаете, че Бог се е скрил, благодарете Му, че се е разкрил поне толкова; благодарете Му също, че не се е разкрил на надменните мъдреци, недостойни да познаят един толкова свят Бог.
Два вида хора Го познават: хората със смирено сърце, които обичат да се принизяват, колкото и да са умни или глупави; и хората, които са достатъчно умни, за да видят Истината, каквито и възражения да имат. (288)
Вярващите се страхуват да не загубят Бога, а невярващите - да не би да Го намерят. (262)
него, те я изоставят. (583)
Истината е толкова забулена днес, а лъжата толкова здраво установена, че никога няма да разпознаем Истината, освен ако я обичаме. (864)
От "Мисли" на Блез Паскал, превод Лилия Сталева и Анна Сталева, изд. Наука и изкуство, 1978 г.

Поучение от св. Нифонт, епископ Кипърски защо малките деца страдат

Преподобният  Григорий  попитал  блажения Нифонт (свети Нифонт, епископ Кипърски), като казал:

„И освен това, отче мой, виждам, че малките деца страдат в люти болести: какъв грях са извършили те? Как да разберем за какво ги поваля Бог?“
Блаженият отговорил: „Когато човешките грехове се увеличават и злобата на хората вече става неизцелима, тогава Господ грабва при себе си децата им и изпраща върху тях многобройни и тежки болести, та с това да направи целомъдрени техните родители. Виждайки мъченията на  децата си, които не са сторили грях, не ще ли се уплашат и не ще ли се обърнат сами към покаяние? Не ще ли възкликнат: „Горко на нас, грешните, че заради нашите беззакония се мъчат незлобивите младенци!
А какво ли ще се случи с нас, окаяните, в страшния ден на второто Господне пришествие?“ И ако, след като видят това, родителите не се поправят, а останат в предишното (си) нечестие, ще бъдат подложени на още по-страшна мъка, защото са били наказани и не са разбрали. А на децата, които тук са пострадали и са били мъчени заради обръщането на родителите си към покаяние, ще им бъдат въздадени от Господа венци и почести във века на безконечния живот.“
„Но, отче свети! – казал преподобният Григорий на блажения Нифонт, – нали в Писанието е казано, че всеки ще приеме (въздаяние) според делата си, а не е казано: за греховете на другиго.“
Бл. Нифонт отговорил: „Милосърдният Господ вижда вкаменяването на човешкото сърце и неразумието, защото мнозина, живеещи в света, захващайки се с големи трудове поради тщеславие, роптаят против Бога и в скръбта си дори призовават смъртта, а за греховете си не се каят и за душите си нямат грижа. Та по тази причина Господ наказва както децата, така и самите родители с различни беди, та чрез болестта на децата да очисти родителските беззакония и да подбуди самите родители към принасяне на покаяние и с това да ги оправдае на Страшния си Съд.  И така, сине мой, знай, че младенците страдат без грях, та за напразната си смърт да получат нетленен живот, а родителите да се удостоят заради техните страдания с целомъдрието на истинското покаяние.“
 

ОНТОЛОГИЧЕСКА НОСТАЛГИЯ

Слово на Етнийския епископ Хризостом, произнесено на 2/15.I. 1995 г. в параклиса “Св. Йоан Рилски”, София / с незначителни съкращения/

            “Аз бих искал да кажа няколко думи за психологическите основи на нашата вяра. Понякога ние забравяме, че нашата вяра е съборна, вселенска. И тя е такава, защото изразява една обща необходимост и едно общо разбиране у всички човешки същества.Ние сме верни на Православието като на  един изключителен израз на истината и се стремим да съхраним за всички хора този истински религиозен опит, който идва от недрата на човешката душа. И съхранявайки традициите на Православието, ние трябва да помним и тази основна отговорност – да свидетелствуваме за религията, такава каквато тя съществува у всички нас.

            Но къде започва този психологически отклик на Бога? Този психологически отзвук е част от нашата човешка природа. Това е тъкмо тази част от човешката природа, която е оцеляла след грехопадението. Това е божествената искра в нас.Той не започва в Църквата/ доколкото ние го носим в душата си още преди да сме станали чрез св. Кръщение членове на Църквата –б.р./ , но тя се оформя, ръководи и поддържа. И когато пазим нашето св. Православие, нека винаги  пазим тази искра, която всъщност е самата религия.Ние не можем да се наречем религиозни хора и не познаваме Господа, докато не почувстваме у себе си една носталгия, произтичаща от нашата същност – онтологическа носталгия.

            Всеки религиозен опит започва с един копнеж по Бога вътре в сърцето. Така например ние не строим църкви, за да украсяваме с тях света и не рисуваме икони, за да украсяваме с тях църквите. Църквата, това е един дълбок духовен повик да пренесем нашето небесно отечество  тук, на земята. И иконите изразяват тъкмо този стремеж да донесем в света духовното съвършенство, което все още живее в нас...Православието е истина, защото ни говори за нашия истински дом, за нашата истинска духовност. И другите религии могат да говорят на хората, които изпитват духовна носталгия. Но те не могат да покажат как изглежда нашият истински дом. Те не могат да отворят нашите сърца и да им дадат очи, зрящи духовния свят, към който ние естествено принадлежим.

            Но дори в Православието ние трябва да бъдем много внимателни, за да не изпаднем в духовен материализъм.

            Днес ние празнуваме паметта на един от най-големите светци на Православната Църква – св. Серафим Саровски. Двама от най-извратените богослови, които някога  са говорили в Православната Църква – о- Александър Шмеман и о. Йоан Майендорф, които не са православни, но всъщност униати, и които нямат понятие за духовното царство – тези хора и други подобни на тях са създали образа на едно фалшиво  отечество в царството на Православната Църква. Те искат да направят и св. Серафим Саровски един материален светец, един светец от този свят, който според тях може да донесе нетварна светлина в света и да го промени. Но това е лъжа. У истинските православни вярващи св. Серафим Саровски събужда жажда за небесното отечество. И тази жажда не е сила, която просто променя света. Това е сила, която съвършено преобразява света, издигайки се същевременно над него. Ето защо Отците на Църквата не казват, че светът ще се промени, а че ще умре и ще бъде сътворен нов свят. И това, което държи нашия взор прикован към този нов свят, а не към някакво материално творение, проповядвано от религията на “новата епоха”; това е неугасимото ни желание да се завърнем при Небесния си Отец и към това, за което сме били сътворени.Новото модерно Православие, Православието на “новата епоха”, ще ви каже, че св. Серафим Саровски просто е преобразил човешките страсти и е направил човешкото същество такова, че да общува с Бога.Те ще ви кажат също така, че  човек е Бог, че Христос притежава божествена природа и следователно човешката природа е божествена..

             Но това не е учението на Църквата. Църквата учи, че преди човек да бъде обожествен, той трябва да бъде очистен от всичките си качества, придобити при грехопадението, да бъде очистен от своите страсти.Св. Максим Изповедник казва, че ние сме хора, така както Христос и бил Човек, само тогава, когато станем също като Него съвършени хора. Тогава очите ни се променят, чувствата ни се променят, тялото ни се променя.Ние ставаме обожествени. Ние имаме връзка с Христа, именно защото Той е бил не само съвършен Бог, но и съвършен Човек.Затова винаги, когато се стремим към съвършенство, ние трябва да търсим онова, което е отвъдно, онова, което е трайно, непреходно.

            И ние трябва да се боим от всяка религия, която ни учи, че човешките страсти са нещо добро,  без те да бъдат напълно преобразени. Ние не сме създадени да бъдем хора на греха, ние сме създадени да бъдем ангели. Ние не сме създадени нито за пари, нито за секс, нито за слава – а това са нещата, желани от хората днес. Ние сме създадени, за да търсим духовното. И ние сме истински хора, само когато нашето най-голямо желание е да осъществим този копнеж, да се завърнем към съвършенството, да се завърнем при нашия Небесен Отец, да се завърнем към това, за което сме били създадени.

             Ето защо всеки истински християнин не може да приеме икуменизма. Как можем да бъдем обединени в този несъвършен свят? Нашата религия ни призовава не да се обединяваме едни с други, но първо да се съединим с Бога и едва след това да се обединим един с друг. Това означава първо да станем съвършени и едва тогава да се посветим един на друг чрез нашето общо съвършенство.

            Ако сме истински православни, то ние сме отхвърлени от света. Ние сме измет, прах от улицата. Но ние сме щастливи в себе си, защото ни привлича отвъдния свят. Нас не ни блазни желанието да променим  този свят, но да намерим горния свят, от който сме били прогонени отначало. Ако винаги мислим по такъв начин за духовното, тогава напълно ще можем да разберем обществото и света и ще бъдем готови всеки момент да ги изоставим, за да се завърнем към това, което е истинско. И ако чувствате Бога в сърцето си, тогава при този копнеж по Него дори вашето семейство ще придобие нов смисъл. Нов смисъл ще придобие и Църквата и всяко ваше дело. Защото вие ще се стремите постоянно към възстановяването на онова съвършенство, което ще намерите само в Православието. И нашата любов към Православието е любов именно към това съвършенство. Тя не е подхранвана от някаква високомерна мисъл, че само нашата Църква е права или че нашата вяра е особена, но от упованието на смирени хора, които се смятат прах от улицата.

             На това ни учи св. Серефим Саровски. Той е едно свидетелство срещу духовния материализъм. Св. Серафим е живял и учил тъкмо обратното на това, което учат за него модерните богослови. И тъй, за да бъдем истински православни днес, ние трябва постоянно да се съпротивляваме на това, което модерният свят нарича Православие, да се вслушваме в духовния копнеж на сърцата си и да избягваме духовния материализъм...

             Ще ви дам само още един пример за този материализъм. Преди да отпътувам от САЩ прочетох една статия от друг православен богослов – много известен. Той пише следното за православните епископи:” Православните епископи са отображение на Христа, защото Христос обитава в тях и защото те са подобни на Христа по благодат/ букв. те са Христос по благодат/. Това също е лъжа, защото когато св. Отци наричат епископа “отображение на Христа”, те говорят за същия копнеж по Христа у самия епископ, за жаждата да постигне това.И никой истински епископ няма да ви каже: “ Аз съм отображение на Христа” Само св. Отци биха имали право да сторят това. Епископът ще ви каже:”Потърсете в моя стремеж съм съвършенство един образ на Христа за самите вас.”.

            Това е духовното Православие, за разлика от политическото и материалистическото Православие.И така,  в епископите ние би трябвало да намерим служители и ръководители, които ще ни помогнат да открием духовното величие в самите нас. Всичко това говори за истинско Православие.Всичко това съставлява психологическата основа на нашето противостоене. Към това ние се стремим след като сме станали “избран” народ , както казва св. Ап. Павел. И особено сега, когато вие в България попадате под ужасното и страховито иго на “свободата”, запазете в сърцето си желание за гонения, подобни на комунистическите, за да не се поддадете на изкушението да желаете материални блага. Винаги търсете Бога.”

“Православно слово” бр. 1, 1995 г.

* Етнийският епископ Хризостом е екзарх на Синода на Противостоящите в Америка. Виден учен, доктор по философия, специализирал византология, история и психология, бил е преподавател  в Пристънския университет.   Приема духовен сан и с няколко свои събратя построяват с лични средства манастира “Св. Григорий Палама” в Етна, Северна Калифорния.

Какво за мен е 11 септември?

            Светът се промени след 11 септември 2001 г. И може би много от нас са търсели отговор, какво Господ ни казва с тези събития? Имаше много страст, много омраза, ксенофобия, духовна елитарност, гняв, желание за мъст.
            За не голям процент от хората на земното кълбо 11 септември е деня на Отсичане честната глава на св. Иоан Предтеча, Кръстител Господен / по Юлианския календар/. Може би на този малък процент християни, Апостолът на покаянието припомни евангелското  събитие, когато в гр. Йерусалим паднала Силоамската кула и убила 18 “невинни” граждани. Господ Иисус Христос бил попитан за коментар, на което Той отговорил: ”Мислите, че ония осемнадесет души... бяха по-виновни от всички живеещи в Йерусалим? Не, казвам ви, но ако не се покаете, всички тъй ще загинете” /Лука 13:4/.
            Ето това на мен ми каза св. Иоан Кръстител. От тогава този празник ми е особено свиден.
            Разбира се, аз трудно можех да се откъсна от това, което пишеха медиите – от политическите коментари и разследващите хроники, от снимките и ужаса, от разказите на оцелели хора. И тогава ми помогна пастирското обръщение на Етнийския архиепископ Хризостом. То е  написано непосредствено след терористичните атаки.
             Ето част от това обръщение:
            „Понякога онтологичната хирургическа стая на Божия Промисъл отваря вратите си и на нас ни се позволява да видим взаимодействието мужду историята и духовното, с  което Господ лекува болестта на света. Аналогът  на това е възстановяването на човешкото съвършенство на образа Божий в човека, което се постига чрез аскетичния духовен живот.  Това видяхме в терористичните атаки от изминалата седмица. Кръвта и болката от хирургическата стая са все още осезаеми...Процесът беше немислимо болезнен. Много от нас дори затаиха вражда към онтологичния Хирург, който отстрани това чуждо тяло от организма ни / самодоволството и самоувереността – бел. ред./.В търсетего на доброто ние разбрахме, че не трябва и не можем да загубим ясната представа за злото, за онова, което то може да причини, а също така и защо решителното търсене на доброто по необходимост изисква битка срещу това зло, като заместим самодоволството си с бдителност и наситим радостта си с чувство на тъга, която ни отрезвява и ни предпазва от вътрешно самодоволство или лекомислие...

            Човек, който разбира Бога с чувство за собствената си значимост, като се възприема като спасен и се възгордява като велик човек сред няколко елитни „избраници”, е превърнал себе си в бог – той боготвори една незначителна карикатура на Бога.
            Човек, който възприема Бога и духовните измерения на ниво вселена и заради любовта към цялото човечество, е последовател на истинския Бог, Който превъзхожда човешките разбирания и преобразява човешката душа.
             Човек, който измерва любовта си по това, което е дал на семейството си, е успял в егоистичната любов. Онзи, който може да разпростре тази любов отвъд семейството си и към обществото и цялото човечество, е разбрал истинската любов.
            Човек, който обича родината си и жертва живота си за нея, е постигнал егоистичния алтруизъм. Онзи, който може да жертва живота си за цялото човечество, саможертва, която да превърне неговата родина в идеал за другите, е истински алтруист.
            Човек, който се опълчи срещу злия  си враг и  с цената на въздържание и самобичуване посрещне това зло с доброта и прошка, такъв човек действа не само от името на семейството и родината си и не само заради собствената си вяра, той участва от името на цялото човечество във вселенската битка между доброто и злото.”

            Архиехископ Хризостом завършва обръщението си  с  няколко реда от красивата молитва на св. Николай Сръбски“Благослови враговете ми, Господи”, като казва, че във всичко, което  вършим, за да се противопоставим и накажем злото, непременно това знаме трябва да е пред очите ни.


“Благослови  враговете ми, Господи.
И аз ги благославям, а не ги проклинам.
Враговете ми ме тласнаха към Твоите обятия повече, отколкото приятелите.
Приятелите ме привързваха към земята, а враговете ме откъсваха от земята и разрушаваха всички мои надежди на земното.Те ме направиха странник в земните царства и непотребен жител на земята.
И както преследваният звяр си намира по-сигурно прибежище от непреследвания, тъй и аз, погнат от враговете си, си намерих най-сигурното прибежище, като се скрих под Твоя шатър, дето ни приятели, ни врагове не могат погуби душата ми. Благослови враговете ми, Господи. И аз ги благославям, а не ги проклинам.

            Прочитът на 11 септември от православна гледна точка може да изглежда и по друг начин -  по форма , стил и изказ, но вярвам, че това е духовният смисъл на поуките от случилото  се.
            Господ да даде духовни сили на такива духовни пастири, който все още осветяват пътя към Небесния Йерусалим, лишени от злобата, противопоставянето, либерализма и фанатизма на политическото православие.

Коментар:Това е една малка църква в непосредствена близост до Кулите, която не е била разрушена, и в която са оказвали помощ на ранените.