сряда, 10 август 2011 г.

Велик човек

 
Невъзможно е да станеш велик дотогава, докато не започнеш да считаш себе си за мъртъв.
Невъзможно е да станеш велик дотогава, докато се боиш от някого  повече от Бога, докато обичаш някого повече от Бога, и докато не започнеш да виждаш смъртта си в миналото, а не в бъдещето./ Св. Николай Велимирович "Мисли за доброто и злото"/

Какво видях и какво разбрах в лагера

Публикувах този материал в отговор на един цитат:"Когато забележите и най-малкия признак на апатия или липса на ентусиазъм спрямо ближните, бъдете нащрек! Единственият начин да се предпазим от това заболяване е, като осъзнаем, че душата страда, при това страда много, когато я принуждаваме да живее повърхностно. Душата обича красивите и дълбоки неща..."

Паулу Коелю
 

 

Какво видях и какво разбрах в лагера



Варлам  Шаламов (1907–1982) е руски писател, изкарал 20 години в комунистическите  лагери, 17 от които в Колима*. Шаламов често бива сравняван със Солженицин, въпреки по-правилно е сравнението с Данте. Разликата между тях е в това, че Данте е измислил своя ад, а Варлам Шаламов е минал през него, за да ни опише след това адското битие – ясно, точно и във всичките му всекидневно-омерзителни детайли. Това, което е направил Шаламов, е почти извън границите на човешките възможности – този човек не само е оцелял след 17 години Колима, но и е намерил сили и желание да пише след излизането си от ада. Есето «Какво видях и какво разбрах в лагера» сумира в обобщен вид знанията, получени чрез нечовешки опит, а също и една уникална жизнена философия: пределно сурова, лишена от каквито и да било надежди и илюзии за човешката природа. Да четеш Шаламов е тежко занимание. И все пак трябва да го вършим – най-малкото за да не допуснем повтарянето на този ад.


***
Необикновената  крехкост на човешката култура, цивилизация. Човекът става звяр след три седмици  тежък труд, студ, глад и малтретиране.

***
Главното средство за разрушаване  на личността е студът. В централноазиатските  лагери хората навярно са издържали повече – там е било по-топло.

***
Разбрах, че приятелството, другарството никога не възниква в трудни, ама  наистина трудни – там, където животът  е на карта – условия. Приятелството  се заражда в условия, които са трудни, но поносими (в болницата, а не в мината).

***
Разбрах, че чувството, което се запазва  най-дълго в човека, е злобата. Месото, останало върху костите на гладния човек, стига само за поддържане на злобата – нищо друго вече няма за него значение.

***
Разбрах разликата между затвора, който укрепва характера, и лагера, който разрушава човешката душа.

***
Разбрах, че Сталин е удържал своите «победи» само защото е убивал невинни  хора – една истинска организация, десет пъти по-малобройна, но истинска, щеше да го помете за два дни.

***
Разбрах, че човекът е станал човек, защото е физически по-як, по-жилав  от всяко животно – никой кон  не издържа работата в Крайния  Север.

***
Видях, че единствените хора, които  успяваха да запазят поне нещо човешко  в условията на глад и издевателства, бяха вярващите – почти всички сектанти и по-голямата част от поповете.

***
Най-лесно, първи се разлагаха партийните кадри, военните.

***
Видях какъв убедителен аргумент за интелектуалеца може да бъде най-обикновената курва.

***
Че народът различава началниците по силата на техния удар, по това, колко стръвно бият.

***
Че боят като аргумент е почти  неотразим (метод № 3).

***
Научих истината за това, как са били подготвяни мистериозните публични процеси, от самите майстори на тези работи.

***
Разбрах защо затворниците научават политическите  новини (за нечий арест и т. н.) по-бързо от хората, които са на свобода.

***
Разбрах, че злобата може да ти дава сили да живееш.

***
Също и равнодушието.

***
Разбрах, че не надеждата е това, което крепи човека – в лагера няма никаква надежда, нито волята – каква ти воля, а инстинктът, чувството за самосъхранение – досущ като при дървото, камъка, животното.

***
Гордея се, че още в самото начало, още през 1937 г. реших, че никога няма да стана бригадир, ако решенията ми могат да доведат до смъртта на друг човек, – ако волята ми трябва да служи на началството, тормозейки другите хора, също такива затворници като мен.

***
В тази велика проверка и физическите, и духовните ми сили се оказаха по-крепки, отколкото си мислех, и аз се гордея, че никого не предадох, че никому не донесох смърт или увеличаване на срока, че никога не написах нито един донос.

***
Гордея се, че през всичките години до 1955 г. не написах нито една молба  за помилване.

***
Видях с очите си тъй наречената амнистия на Берия – имаше какво  да се види.

***
Видях, че жените са по-почтени, по-всеотдайни от мъжете – в Колима нямаше случай съпругът да пристигне в лагера, за да прибере жена си. А жените го правеха, имаше много такива (Фаина Рабинович, жената на Кривошей) (вж. очерка «Зеленият прокурор», Събр. съч., т. 1, с. 531–571).

***
Видях удивителни северни семейства (съжителства на свободни хора и  бивши затворници) с писма до техните  «законни» мъже и жени и т. н.

***
Видях «първите съветски Рокфелеровци», нелегалните милионери, слушах изповедите им.

***
Видях каторжниците, а също и многобройните  «контингенти» «Д», «Б» и т. н., «Берлаг».

***
Разбрах, че можеш да се домогнеш до много неща – да те сложат в болница, да те прехвърлят на друга работа, – но само ако рискуваш живота си, излагайки се на заплахата от побой, леден карцер. Видях леден карцер, изсечен в скалата, и сам прекарах в него една нощ.

***
Опиянението от властта, от свободата  да убиваш, е голямо – от големите шефове до редовите надзиратели с оръжие (Серошапка) (Вж. разказа «Ягоди», Събр. съч., т. 1, с. 54–56, и др. подобни).

***
Разбрах, че светът се дели не на добри  и лоши хора, а на страхливци и  нестрахливци. 95 % от страхливците са способни дори при слаба заплаха да вършат всякакви пакости, неописуеми подлости.

***
Убеден съм, че лагерът – всичко в него – е отрицателна школа, че дори и час не можеш да прекараш в него – това е час на поквара  и разруха. Никому никога нищо добро  лагерът не е дал и не може да даде. Той действа разрушително на всички – и на затворниците, и на свободните.

***
Във всяка област имаше лагери, към  всяко голямо строителство. Милиони, десетки милиони затворници.

***
Репресиите засегнаха не само върхушката, но и всеки слой на обществото – във всяко село, всеки завод, всяко семейство е имало я роднини, я познати репресирани.

***
За най-добро време в моя  живот смятам месеците, прекарани  в килията на Бутирския затвор, където успявах да поддържам духа на слабите и където всички се изказваха свободно.

***
Научих се да «планирам» живота си един ден напред, не повече.

***
Разбрах, че криминалните не са хора.

***
Че в лагерите няма никакви престъпници, че там лежат хора, които вчера  са били (и утре ще бъдат) до теб, които са хванати, докато са били в границите на закона, а не извън тях.

***
Разбрах колко страшно нещо е  самолюбието на момчето, младежа: «по-добре  да открадна, отколкото да помоля». Самохвалството и това чувство хвърлят  момчетата на дъното.

***
Жените не играеха особена роля в моя живот – лагерът е  причината за това.

***
Че познаването на хората е безполезно, та нали не мога да променя поведението  си спрямо никой мерзавец.

***
Последните в редицата са мразени  от всички – и от конвойните войници, и от лагерниците, – изоставащите, болните, слабите, онези, които не могат да тичат на студа.

***
Разбрах какво нещо е властта  и какво нещо е човекът с  пушка.

***
Че мащабите са изкривени и че това е най-характерната черта на лагера.

***
Че преминаването от състоянието  на затворник в състояние на свободен човек е много трудно, почти  невъзможно без продължителна амортизация.

***
Че писателят трябва да бъде като чужденец спрямо нещата, които описва, а ако познава добре своя материал, той ще пише така, че никой няма да го разбере.

 * Колима –  област в североизточен Сибир,  известна по Сталиново време  с многобройните си лагери  от системата ГУЛАГ, в които  се е добивало злато. Съчетанието от полярен климат и тежък, мъчителен труд е превърнало Колима в екстремна форма на съветската лагерна система – наричали са я «северния Аушвиц» и «белия крематориум». «Колима» за руснаците звучи горе-долу като «Белене» за българите. – Бел. прев.

Превод от руски: Андрей Романов







 Разликата между двамата е подобна на тази между Фройд и Виктор Франкъл: единият разсъждава за страданието от кушетката, а другият - от лагера на смъртта.Паулу Коелю не познава човешката природа,той медитира върху тази тема.

Коментар към предишния постинг

Едно от най-унизителните неща за човека е вярата, че звездите управляват твоя живот, т.е твоят свободен избор няма никакво значение. Не се ли чувстваш в капан? Или искаш да надникнеш в бъдещото? Къде остава приключението  на днешния ден?Именно за това съм християнка, защото  в моята религия няма карма, съдба, късмет. Господ  Иисус Христос е дал абсолютната свобода на човека, като е  “поел” дори риска Неговото творение да избере да се отрече от Него. Не мога да вярвам в Бог, който ме е поставил в капана на предопределеността, а камо ли да вярвам, че безличностни тела – луна, звезди и т.н.  управляват живота ми. Това е тема, която заслужава публичен дебат, за да се ограничат медиите в безумията, които бълват на тази тема.

Св. Йоан Дамаскин за зодиака /Из „Точно изложение на православната вяра"/

оред елините изгревът, залезът и доближаването на звездите до слънцето и луната ръководят човешките дела, а астрологията се занимава именно с това, но нашето мнение е, че ако по този начин могат да се предвидят валежите и безводието, студът и горещината, влагата и сушата, а също ветровете и пр., това в никакъв случай не важи и за делата ни. Господ ни създаде със свободна воля и ние сме господари на своите действия. И ако всичките ни постъпки са резултат от разположението на звездите, значи вършим всичко по необходимост, ала необходимото не е нито порочно, нито добродетелно; щом пък не притежаваме пороци или добродетели, то и не заслужаваме нито похвала, нито порицание, а Бог се оказва несправедлив, отреждайки на едни блага, а на други - беди. Ала Господ не би ръководил творенията Си, както и не би промишлявал за тях, ако всичко беше подвластно на необходимостта. И разум не би ни бил нужен, че който не решава делата си, няма какво да обмисля, а доколкото разумът ни е даден за размишляване, всичко разумно е дарено със свободна воля.Подчертаваме отново, че те (звездите) не са причина за събитията - нито за раждането на роденото, нито за смъртта на умрялото, а могат да предскажат най-вече дъждовете и промените в атмосферата. А колкото до твърденията, че могат да бъдат ако не причина, то поне предзнаменование за войни, защото слънцето, луната и звездите по различни начини въздействат върху въздуха и предизвикват всевъзможни връзки, състояния и отношения (между хората), то дори тези състояния са в наша власт и се подчиняват на разума, който ги управлява и променя.Появяват се и комети - знамения за смъртта на царете, но те не са съществуващи отвека звезди, а се раждат и загиват по Божия заповед подобно на звездата, появила се пред влъхвите в момента на човеколюбивото и спасително за нас Христово въплъщение, която също не се числи сред сътворените в начало. Това ясно се разбира от свидетелствата, че тя се движела ту от изток на запад, ту от север на юг, ту се появявала, ту изчезвала. Нещо съвсем непривично за посоката и природата на звездите.

Две морали /МЫСЛИ О ДОБРЕ И ЗЛЕ.Николай Сербский, свт./

Мораль долга - мораль слуги и раба. Мораль любви - мораль человека. Слово "долг" оскорбительно для любви. Любовь не должна ничего. Любовь отдает все. Незнание долга - вот единственное незнание любви. Любовь дарит, долг одалживает. Любовь простирает свою мысль над границами вселенной, потому кажется, что любовь безрассудна. Долг ограничивает свою мысль предметами и событиями, потому кажется, что долг разумен.
Дела любви превосходят границы времени, потому кажется, что любовь пассивна. Долг ограничивает свои дела событиями и ситуациями, потому кажется, что долг созидателен.
Любовь стоит выше разделения на добро и зло. Долг - неутомимое разграничение добра и зла.
Не пролившийся из облака дождь не знает еще разделения воды на чистую и грязную. Только падающие в реки и лужи капли становятся чистой или грязной водой. Так и любовь, когда упадет, делит все на доброе и злое и все меряет аршином долга.

За славата и славолюбието

Св. Иоан Златоуст, из "Тълкувание на Евангелието от Матея"
(…) Ако станеш и хиляди пъти по-знатен, с нищо няма да бъдеш по-добър от неизвестните човеци. Напротив, със самото това ще станеш даже по-безчестен. Когато тези, които те представят и прославят като знаменитост, се смеят на тебе за същото това, че ти търсиш от тях слава, усърдието ти не произвежда ли нещо, противно на твоето желание?Тези човеци се явяват като изобличители. Който хвали предалия се на блудство и безпътен живот и го ласкае, със самото това той повече изобличава, отколкото хвали славолюбеца. И тъй, защо се грижиш много за едно такова дело, последиците от което са винаги противни на твоята цел? Ако искаш да се прославиш, презирай славата и ще станеш по-славен от всички! Какъв смисъл има да се подхвърляш на същото, което се е случило с Навуходоносор? Той издигнал статуя, като мислел да получи още по-голяма слава чрез дървото и безчувствения образ; този, който имал цял живот, искал да се прослави чрез това, което няма живот. Виждаш ли, крайно безумие! Като мислел да си създаде чест, той повече се унизил, като показал, че повече се надява на неодушевена вещ, отколкото на самия себе си и на живата своя душа, поради което въздал такова предпочитание на дървото. Не е ли достоен той за присмех поради това, че търси похвала не в себе си и в своя добродетелен живот, а в дъските? Това е все същото, както, ако някой би помислил да се хвали с пода на къщата си и с красивата си стълба, отколкото с това, че е човек. Но мнозина от нас сега подражават на Навуходоносор. Както той със своята статуя, така едни от нас мислят да извикат учудване с дрехите си, други с къщата си, с мулетата, колесниците, колоните, които се намират в техните къщи. Като са погубили в себе си достойнството на човека, те търсят напълно смешна слава за себе си в другите предмети.
Знаменитите и велики служители на Бога се прославяли не с това, но с потребното. Те били и пленници, и роби, и юноши, и чужденци, те нямали нищо собствено, но се оказали по-почтени от тези, които имали в изобилие всичко. Нито огромната статуя, нито велможите, нито вождовете, нито безчислените войски, нито многото злато, нито големият разкош не могли да удовлетворят страстта на Навуходоносор да се покаже велик. А за служителите на Бога, лишени от всичко, била достатъчна едната мъдрост. Като нямали нищо, те се оказали толкова по-бляскави от носещия диадема и багреница и от притежаващия всичко, колкото слънцето е по-бляскаво от диаманта. Щом те се появили, очите на царя заблестели като огън, заобиколили ги вождове, управители, чиновници и цялото демонско събрание; звукове на флейти, тръби и разни музикални инструменти, като се разнасяли до небето, навсякъде огласяли слуха им. Пещта горяла извънмерно силно и нейният пламък се докосвал до самите облаци; всичко било изпълнено със страх и ужас. Но юношите нищо не ги плашело. Напротив, те се надсмивали над околните като над играещи деца, проявили мъжество и кротост и по-гръмогласно от тръбите извикали: "Нека ти е известно, царю!" (Дан. 3:18).

Изучаване историята на монашеството

 
Изучаването историята на монашеството показва, че е имало периоди, когато то е навлизало в упадък, но после, по Божия промисъл, е преживявало възраждане и разцвет. Книгата на Божиите съдби е закрита от нас, смъртните, с непроницаем мрак, но причините за това явление Господ е открил на основателя на общежителното монашество преп. Пахомий Велики (IV в.) в следното видение: „Видял той множество монаси, които вървели по много дълбок и стръмен ров. Едни от тях, искайки да излязат оттам, срещали прегради и стояли в нерешителност; други, блуждаейки натам-насам, се удряли един в друг с челата си, защото мястото е било покрито с пълен мрак; трети, останали без сили, падали в изнемога; четвърти, не знаейки как да постъпят, само издавали плачевни вопли; и само малцина успявали да излязат на Божията светлина от тази мрачна бездна, като изразявали голямата си радост с живо чувство на благодарност към Бога“.
В същото време му е било дадено и да разбере значението на всичко видяно. Той разбрал, че броят на монасите, които се придържат до неговия устав, ще се увеличи твърде много, но заедно с това вътрешният живот сред тях ще отслабне до крайност; че нехайните ще надделеят над ревностните и ще започнат да ги притесняват; че невежеството, безчувствието и ленивостта ще дойдат на мястото на духовните съвършенства, с които сега са украсени всички иноци; че по-голямата част от злото ще произлезе от липсата на добри настоятели, чиито места ще бъдат заемани от честолюбиви люде, неспособни да водят другите до съвършенство поради недостатъчен опит и нежелание сами да минат по пътя, който следва да посочват на другите, че те ще се домогват до тези места по неправи пътища, спорейки един с друг и внасяйки смутове в обителта, в тази борба на честолюбци злите ще преследват добрите, за които ще им стане почти невъзможно да живеят в монастира и те ще бъдат принудени да замълчат.
Когато преподобният Пахомий узнал, какво нехайство, леност, помрачение и падения ще има сред иноците от последните дни и че само външността им ще бъде монашеска, ридал горчиво за това. Тогава той се обърнал към Господа: „Уви, Господи! Ако такава ще е съдбата на устроения от мен иночески чин, то защо Си ми наредил да го устроя? Ако настоятелите ще бъдат толкова лоши, какви ли ще бъдат онези, които ще са под тяхното ръководство? Когато слепец води слепеца, няма ли и двамата да паднат в ямата? Излиза, че аз съм се трудил напразно. Спомни си, Господи, трудовете ми и трудовете на братята ми, които с такова усърдие и вярност живеят по моя устав. Спомни си, Господи, Твоето обетование, с което обеща да съхраниш духовното ми потомство до края на вековете. Ти знаеш, Боже мой, че откак се облякох в иноческия образ, никога не съм си позволявал до насита нито хляб, нито вода, нито сън“.
Чул той глас, който му казал: „Пахомий! Ти твърде много се хвалиш, когато и ти си същият, както и всеки друг човек. Моли за милост за самия себе си и не забравяй, че ако нещо се случва, то става по Моята милост“. Тогава Пахомий, паднал на земята и възкликнал: „Праведен си, Господи! Умолявам смирено Твоята благост да ме помилва и никога да не отвръщаш Твоето лице от мене! Вярвам, че никой не може да устои, ако Ти не благоволиш да го поддържаш“.
Явил му се Господ Иисус Христос и казал: „Дерзай, Пахомий и се дръж, защото духовното ти семе няма да оскъднее до края на вековете и мнозина от ония, които ще дойдат след тебе ще се спасят с Моята помощ от дъното на оня мрачен ров и ще бъдат по-високо от сегашните добродетелни монаси. Защото сегашните се наставляват от примера на твоя живот и се просвещават от добродетелите, а онези, които ще дойдат след тебе, които ти видя в мрачния ров, лишени от наставници, способни да ги изведат из мрака, със собственото си произволение ще се изтласкат от тъмнината, ще вървят усърдно по пътя на Моите заповеди и ще Ми благоугодят. Други пък ще се спасят чрез беди и скърби, и ще бъдат сравнени с великите светци. Истина ти казвам: те ще получат същото спасение, както и сегашните иноци, които живеят съвършено и непорочно“. Господ му обещал, че въпреки нравствения упадък сред иноците на Пахомий, който му е бил даден да предвиди, Той ще запази за винаги светия род на истинските му духовни чеда; това обещание се е изпълнявало в общежителните монастири, чийто родоначалник е бил
Пахомий, изпълнява се и досега“ („Древние иноческие уставы“, М. 1994; Житие преп. Пахомия на славянский язык)./по pravoslavie.domainbg.com/