Архимандрит Юстин Попович
За тях подобно нахлуване на вечното в живота им е равносилно на атака и затова отвръщат с враждебно противопоставяне. Като имаме предвид факта, че времето ражда пороците в живота на човека, последният не гледа със симпатия на това вмешателство в живота му от страна на вечното и се адаптира бавно към него. Нерядко дори е склонен да приема „вмешателството” като принуждение, или дори като непростима наглост. Той гледа от клетката на своята твърде човешка, твърде земна, твърде светска позиция и това го кара да се чувства крайно нищожен, а понякога събужда даже и чувство на дива омраза у него, кара го да реагира с остри бунтовнически реакции. Потънал с тялото си в света на материалното, привързан към времето и пространството със силата на неудържима тежест, на човека не му се нравят мъчителните усилия за достигане на онова, което е вечно. Бездната, зееща между времето и вечността, е непреодолима в неговите очи, защото се чувства лишен от нужните сили и способности, за да я надмогне. Заобиколен от смърт, човекът във времето и пространството приема с насмешка всеки, който му казва, че „човекът е безсмъртен и вечен”. Безсмъртен с какво? Със смъртното си тяло? Вечен по отношение на какво? По отношение на своя неустойчив дух?
За да се чувства безсмъртен, човек иска да усеща тежестта на собственото си „аз” в центъра на своето съзнание; за да се чувства вечен, той иска да вижда и вечността на собственото си „аз” в центъра на своето съзнание. Без наличието на тези условия, за него и безсмъртието, и вечността се явяват натрапени отвън състояния. И даже в определен период от своето минало човекът да е притежавал съзнание и за вечността, и за безсмъртието, това е било в толкова далечното минало, че под тежестта и бремето на смъртта цялото негово съзнание за вечност и за безсмъртие вече е сведено до състояние на буквална заличеност. Именно такъв тип явление наблюдаваме в цялата тази загадъчна направа на съществото, наречено човек. Пред нас стои проблемът как да съживим изгубеното му съзнание за това и как да укрепим угасналото му усещане.
Хората нито са в състояние сами да го постигнат, нито са някакви „трансцендентни богове” на философията. То е по силите само и единствено на Бога: Този, Който въплъти Своята безсмъртна и вечна същност в рамките на човешкото съзнание. Именно това извърши Христос, когато прие човешката природа и стана Богочовек. Само в Христа, само и единствено в Него, човекът успя да почувства себе си безсмъртен и да се види като вечен.
Със Своята Личност Христос Богочовекът поставя мост над бездната между времето и вечността, възобновявайки съществуващата помежду им връзка. Именно заради това само човек, органично съединен с Христос Богочовека, с Неговото тяло (което е Църквата), може реално да получи усещането за безсмъртие и да види себе си като вечен. Ето защо за човека и за човечеството като цяло Христос представлява единственият възможен път за преминаване от времето към вечността. И тъкмо затова в Църквата, Православната Църква, Христос Богочовекът е бил и си остава единственият възможен път и единственият възможен водач от времето към вечността, от интуитивното възприятие за смъртност към живото усещане за безсмъртност, от присъщото ни съзнание за тленност и преходност към съзнанието за безпределност и вечност.
А вечно живата Личност на Христос Богочовека е именно Църквата. По своята същност Църквата винаги е била и си остава една личност, и по-конкретно – богочовешка личност, богочовешки дух и тяло. В удивителната Личност на Христос Богочовека намираме и определението за Църква, и нейния живот, и нейния дух, и нейните цели, програма и система. Затова мисията на Църквата е да осигурява на всички свои членове възможността за органично и персонално съединяване с Личността на Христос: да превръща усещането, което носят за себе си, в усещане за Христа; съзнанието, което имат за себе си – в съзнание за Христа. И при това да го прави така, че животът им да стане живот в Христа и чрез Христа; душата им – душа, живееща в Христа и чрез Христа; личността им – личност в Христа и чрез Христа; за да не живеят със своя собствен вътрешен човек, а „Христос да живее в тях” (Гал. 2:20). Мисията на Църквата е да осигури за своите членове безсмъртие и вечен живот, да ги превърне в съобщници на божественото естество (2 Петр. 1:4). И отново мисия на Църквата е у всеки свой член да изгради убеждението, че естественото състояние на човешката личност е заложено в безсмъртието и вечния живот, а не в съществуванието, подчинено на времето и тленността. Човекът е пътник, крачещ през тленността – той трябва да премине през живот във времето, за да достигне безсмъртието и вечния живот.
Църквата е Богочовешка вечност, въплътена в рамките на времето и пространството. Тя е в този свят, но не е от този свят (срв. Иоан. 18:36). Тя е в този свят, за да го въздигне до най-висшите небесни селения, откъдето сама води своето начало. Църквата е вселенска, съборна, богочовешка, вечна: дадена на цялото човечество. На нея й е отредено да обединява всички хора, без значение от тяхната национална, расова или социална принадлежност. Ето защо е хула, непростима хула срещу Христа и Светия Дух да свеждаме Църквата до национална институция (institutio), да я притискаме под преградите на национални стремежи и амбиции – така жалки, временни и преходни.
Пътищата за постигане на това вселенско и богочовешко единение на всички хора в Христа са ни дадени от Църквата в светите тайнства и богочовешките подвизи (добродетели). Тайнството на Светата Евхаристия всъщност е това, което представлява и определя Христовия път и похват за единението на всички хора. Чрез него човекът получава органично съединяване с Христа и с всички членове на Църквата, а чрез личното практикуване на богочовешките добродетели на вярата, молитвата, поста, любовта, кротостта, милосърдието и състраданието, човекът укрепва своето място в това единение, съхранява себе си в светостта на тайнството и преживява Христос както като единство на своята собствена личност, така и като същностна основа на единството си с другите членове на Светото Тяло Христово – Църквата.
превод: Анжела Лазарова
Списание Мирна, бр. 19
Няма коментари:
Публикуване на коментар