петък, 23 декември 2011 г.
„Рязко се е увеличило числото на хората, които изпитват отвращение към всяко служение и считат за проклятие служението към когото и да било. Това са болни души - непонасящи както себе си ,така и другите, които са товар както за държавата, така и за човечеството. Техният недъг се състои в това, че са забравили, че земята е поприще на служението. Синът Божий не заяви Своите права, но уми нозете на Своите ученици, а съвременните пациенти страдат от треска за първенство.Синът Божий посочи не присъщното за Него достойнство, а показа единствено Своето служение; а те единственото, което знаят, е всячески да изтъкват правата си. Синът Божий не се стремеше към власт, но когато се опитаха да го издигнат за цар, Той се оттегли в пустинята, а всички останали омрачават и отегчават дните на земното си съществуване с неумерена власт към старшинство.Днес борба за превъзходство над другите водят не само великите, но и малките.Около правата за човека са се вкупчили не само разсъдителните, но и глупавите. Така и едните и другите се изравняват в безумието.”св. Николай Велимирович
„Рязко се е увеличило числото на хората, които изпитват отвращение към всяко служение и считат за проклятие служението към когото и да било. Това са болни души - непонасящи както себе си ,така и другите, които са товар както за държавата, така и за човечеството. Техният недъг се състои в това, че са забравили, че земята е поприще на служението. Синът Божий не заяви Своите права, но уми нозете на Своите ученици, а съвременните пациенти страдат от треска за първенство.Синът Божий посочи не присъщното за Него достойнство, а показа единствено Своето служение; а те единственото, което знаят, е всячески да изтъкват правата си. Синът Божий не се стремеше към власт, но когато се опитаха да го издигнат за цар, Той се оттегли в пустинята, а всички останали омрачават и отегчават дните на земното си съществуване с неумерена власт към старшинство.Днес борба за превъзходство над другите водят не само великите, но и малките.Около правата за човека са се вкупчили не само разсъдителните, но и глупавите. Така и едните и другите се изравняват в безумието.”св. Николай Велимирович
Проста алюзия към отминали скандали, към объркани души и духовна подмяна
Тези дни си пуснах края на филма „Списъкът на Шиндлер”, когато спасените му подаряваха пръстен, на който е инкрустиран стих от Талмуда:”Този, който спаси един живот, спасява целия свят.” Те му благодаряха за спасените 1100 души, но той плачеше неутешимо. Обърна се и видя колата, която ако е продал е могъл да спаси още 10 души. После извади златната игла от ревера си и каза:”Можех да спася още един човек, но не го направих...”, и плачеше още по-неутешимо. Кой тича по-бързо? Нека молим Христа със сълзи на очи да ни даде отсрочка!
„Малко са в нашето общество млади хора, които биха могли дори един единствен ден да преживеят без низки и отвратителни помисли.Малко са и старците, чиито ежедневни думи са напълнени с мъдрост. Малко са жените, чиито мисли са изцяло насочени да бъдат верни на мъжа си и да се грижат за децата.Малко са благотворителите, чиито намерения са чужди на тщеславието. Малко са писателите и хората на изкуството, чиито душевни пориви не са отровени от мания за величие.
Една от главните причини за бедите и смутовете на този малък европейски континент се явява двойния морал: един за частния, а друг за обществения живот. „ св. Николай Велимирович
„Не убивай обезоръжения враг. Нахрани и облечи пленените, не отмъщавай на децата за греховете на родителите, не допускай с принуда някой да си смени вярата, пусни на свобода нестроеваците, не посягай на честта на жената – това е военният морал на истинските хора и на великите християнски пълководци.” Св. Николай Велимирович
Сръбски войници се хранят заедно с пленени български войници на Солунския фронт, Първа световна война (1914-1918) |
За връзкарството
Из житието на свети Йоан Милостиви
Дивният патриарх Йоан имаше племенник на име Георги. Веднъж в града един кръчмар го оскърби. Момъкът страдаше тежко и чувството му бе двояко – общественото различие между него и оскърбителя беше твърде голямо, - той бе близък роднина на патриарха, а онзи - от ниско потекло.Затова Георги отиде на среща при Светейшия, със сълзи на очи му разкри смущението на сърцето си и се оплака от оскърбителя.
Като видя душевните терзания на момъка, патриархът, желайки да го утеши и подкрепи, възкликна:
- Но как е посмял да си отвори устата и да оскърби любимия ми племеник? Благословен Господ! Ще го науча аз него! Така ще му дам да разбере, че цяла Александрия ще се разтърси!
Племеникът се смая от тези думи и се успокои.
- Възлюбено мое чедо – продължи патриархът – ако наистина искаш да бъдеш и да се наричаш мой племеник, готви се не само за оскърбления, но и, ще ти кажа нещо повече, за бичуване.Истинското благородство не се състои в плът и кръв, а в душевна добродетел.
После повика началника на всички градски питейни заведения и му заповяда занапред при събиране на данъци да не взема нито пари, нито пожертвувания за Църквата от кръчмаря, който е оскърбил племенника му. Всички се удивиха на невижданото и нечувано беззлобие на мъжа и посрещнаха с удивления вестта за въздаянието, което наистина разтърси цяла Александрия.
„ Защо мъдрите деца на тоя век не тръбят за своите богатства? По две причини: за да не повикат мошениците и грабителите, и за да не предизвикат завистта на жлъчните хора.»
Виждали сме как християни искат да имат богатство , лукс, слава, власт, и как известни хора дори не забелязват своята известност, слава и богатство. По този повод св. Николай Сръбски казва:” Опитът свидетелства, че някои първи по чест, на земята, хора остават първи по чест и пред Бога.Имало е царе, които са угодили на Бога от своя престол, и такива - лишени от всяка власт, които до края на живота си са прогневявали Бога. Имало е богати, които със своята благотворителност и вяра са се спасили, и бедни, които заради своята злоба и неверие са били осъдени.Имало и образовани хора, които са пазили вярата и добродетелите, и неграмотни, които са отхвърлили и едното и другото.
The Eyes of a Man Who Met God Face to Face
от Nataliy Borislavova на 1 декември 2011 г. в 11:07
by Milica Zernov
The following story was taken from the book: “Treasures New and Old – Writings by and about St. Nikolai Velimirovich,” with the permission of His Eminence Bishop Maxim (Vasiljevic).
On one occasion shortly after the end of World War II, my American friends invited me for a visit. In the meantime I had found out that Bishop Nikolai was living in Chicago, so I decided to call on him, although this was by no means a simple or inexpensive venture. I telephoned the Serbian Church in order to get his address, and to my great surprise I was informed that the Bishop had just arrived in New York for a three day visit. This was a gift from heaven!
We met. He had aged and had become frail but the gaze of his black eyes was still very penetrating, just as when he used to speak to someone and his eyes penetrated their heart. We began to speak about life in the world, about the Church, Russia… “Your Grace,” I asked him, “do the sufferings and the deprivations of the concentration camps kill one spiritually or do they revive people? For example, I have known people, devoted people, who could not muster enough strength to pray. All of their strength had been focused on a piece of bread, on one onion, on a cup of warm water …”
The Bishop answered: “It was like this in the camp: you sat in a corner and repeated to yourself, I am dust and ashes. Lord, take my soul! Suddenly your soul ascended to the Heavens and you saw God face to face. However, you could not bear it and so you said to Him: I am not ready, I cannot, take me back! Then you sat for hours on end and repeated to yourself: I am dust and ashes. Lord, take my soul! And, once again the Lord took your soul … In short, if it were possible, I would give the remainder of my life for one hour in Dachau.”
The Bishop lifted his head and looked straight into my eyes. I could not endure that look; the eyes of a man who met God face to face were looking at me …
He told me this, too: “The prison guards approached me, and mockingly asked me, ‘Do you believe that Jesus Christ was God?”“No,” I answered them.They would start to laugh and then question me again, “That means that you no longer believe?”“I do not believe; instead, I know,” was my answer.“They became irritated and left immediately.“After some time, they forced a conversation again and asked, `Was your Jesus the son of a Jewess?’“No,” I answered.“Well, whose son was He then?“The Son of Man,” I said and they did not know what to retort…”
Bishop Nikolai was a pillar of the Serbian Church. Now, after his death, he is constantly beholding God, face to face …
Milica Zernov (1975)
/Владимир Джамбов ми предложи този превод/
Очите на човек, срещнал Бога лице в лице
(от Милица Зернов)
Следната история е взета от книгата: „Съкровища Нови и Стари - Писания от и за Св. Николай Велимирович", с разрешението на Негово Високопреосвещенство епископ Максим (Василевич).
По един повод наскоро след края на Втората световна война, моите американски приятели ме поканиха на посещение. Междувременно бях установила, че епископ Николай живееше в Чикаго, тъй че реших да му се обадя, въпреки че това по никакъв начин не беше просто или евтино начинание. Обадих се по телефона на Сръбската църква, за да получа адреса му, и за моя голяма изненада, бях информирана, че епископът току-що е пристигнал в Ню Йорк за тридневно посещение. Това бе дар от Небето!
Срещнахме се. Той беше остарял и бе станал крехък, но взорът на черните му очи бе все така силно проникващ, точно както преди време – когато говореше с някого и очите му проникваха в сърцата им. Започнахме да си говорим за живота в света, за Църквата, Русия... „Ваша светлост”, попитах го, „дали страданията и лишенията в концентрационните лагери убиват човека духовно или съживят хората? Например, познавах хора, хора предани, които не можеха да наберат достатъчно сили да се молят. Цялата им сила бе фокусирана върху парченце хляб, главичка лук, чаша топла вода..."
Владиката отговори: „В лагера беше така: седиш си в ъгъла и си повтаряш „аз съм прах и пепел. Господи, вземи душата ми! Изведнъж душата ти се възнася на небето и виждаш Бога лице в лице. Все пак, не можеш да го понесеш и Му каза: не съм готов, не мога, върни ме обратно! Сетне си седиш часове наред и повтаряш сам на себе си: Аз съм прах и пепел. Господи, вземи душата ми! И отново Господ взе душата ти... Накратко, да би било възможно, бих дал остатъка от живота си за един час в Дахау.”
Владиката повдигна глава и ме погледна право в очите. Не можах да понеса този поглед, гледаха ме очите на човек, който се е срещнал с Бог лице в лице...
Той ми каза и това: „Надзиратели се приближаваха към мен и подигравателно ме питаха: „Вярваш ли, че Иисус Христос е бил Бог”, „Не”, отговарях им. Те започваха да се смеят и след това отново ме питаха: „Това означава, че вече не вярваш”, „Не вярвам, вместо това, аз зная”, беше моят отговор.” Те се ядосваха и веднага си тръгваха. „След известно време те ме принудиха отново към разговор и попитаха: „Твоят Иисус беше ли син на еврейка?” „Не”, отговорих им. „Ами, чий син е бил Той тогава?” „Син Човешки”, казах аз и те не знаеха какво да отвърнат...”
Епископ Николай бе един от стълбовете на сръбската църква. Сега, след смъртта му, той постоянно съзерцава Бог, лице в лице...
Милица Зернов (1975 г.)
Днешният човек трудно съвместява Любовта в Истината. Той е заразен от хуманизма, който обича абстрактния Бог и и абстрактния човек. Той е в плен на всякаква толерантност, граничеща с безпринципност и здрав разум. Неговата абстрактна любов и толерантност към всичко и всички нямат нищо общо с истинската любов на светците.
Св. Филарет /Вознесенский/ разказва за наказващия св. Николай , който е известен като крайно милостив и състрадателен към бедните и изпаднали в беда, но също така знаем, че е и крайно справедлив / знаем от житието на св. Николай как той удря плесница на Арий/.
Действието се развива в Харбин.На железопътната гара в Харбин имало икона на св. Николай, пред която постоянно горяло кандило. На св. Николай се молели , и получавали помощ, и некръстените китайци. По това време в Харбин имало съветски красноармейци. Една красноармейска стража пристигнала на гарата. Както винаги хората се молели, горяло кандило, палели свещи. Един войник-красноармеец казва на своя приятел:”Сега ще си запаля цигарата от кандилото пред иконата!”Другите войници започнали да го ругаят и искали да го откажат от намерението му:”Не прави това!За какво ти е нужно?” Той им отговорил:”Ако има Бог, нека ме накаже!” Изкачил се по стъпалата до иконата и запалил цигарата си, обърнал се към приятелите си със самодоволна усмивка. Целият бил накичен с гранати.Тогава, без видима причина, внезапно всичките гранати се взривили - разкъсали го на множество парчета. Независимо, че силата на взрива била мощна, никой друг не загинал. Само той.
„Ако днес някой юноша ме попита, как да спаси душата си, бих му отговорил:”Вземи върху себе си грижа за някой друг!”Всяка човешка душа, непознаваща грижата за някой друг освен за себе си, или вече е погинала, или стои на ръба на пропастта.” Св. Николай Велимирович
В борбата с природата човек става по-умен, в борбата с хората – по-хуманен, в борбата със себе си – по-висш и благороден” св. Николай Велимирович
„Уважавайки родителите, вие почитате техния труд, техния век, техните съвременици.Бъдете уверени, че дните, дадени на ваше разположение, не са по-скъпи, нито по-мили на Бога от дните, дарувани на тези, които са живели преди вас.Мъдрият свято почита миналите времена и с благоговение се отнася към идещите времена...
· Пази се от родителско проклятие, защото то е страшно. Цени и измолвай родителско благословение,защото то ще те съпровожда през целия ти живот.”св. Николай Велимирович
К
петък, 16 декември 2011 г.
четвъртък, 1 декември 2011 г.
The Eyes of a Man Who Met God Face to Face
by Milica Zernov
The following story was taken from the book: “Treasures New and Old – Writings by and about St. Nikolai Velimirovich,” with the permission of His Eminence Bishop Maxim (Vasiljevic).
On one occasion shortly after the end of World War II, my American friends invited me for a visit. In the meantime I had found out that Bishop Nikolai was living in Chicago, so I decided to call on him, although this was by no means a simple or inexpensive venture. I telephoned the Serbian Church in order to get his address, and to my great surprise I was informed that the Bishop had just arrived in New York for a three day visit. This was a gift from heaven!
We met. He had aged and had become frail but the gaze of his black eyes was still very penetrating, just as when he used to speak to someone and his eyes penetrated their heart. We began to speak about life in the world, about the Church, Russia… “Your Grace,” I asked him, “do the sufferings and the deprivations of the concentration camps kill one spiritually or do they revive people? For example, I have known people, devoted people, who could not muster enough strength to pray. All of their strength had been focused on a piece of bread, on one onion, on a cup of warm water …”
The Bishop answered: “It was like this in the camp: you sat in a corner and repeated to yourself, I am dust and ashes. Lord, take my soul! Suddenly your soul ascended to the Heavens and you saw God face to face. However, you could not bear it and so you said to Him: I am not ready, I cannot, take me back! Then you sat for hours on end and repeated to yourself: I am dust and ashes. Lord, take my soul! And, once again the Lord took your soul … In short, if it were possible, I would give the remainder of my life for one hour in Dachau.”
The Bishop lifted his head and looked straight into my eyes. I could not endure that look; the eyes of a man who met God face to face were looking at me …
He told me this, too: “The prison guards approached me, and mockingly asked me, ‘Do you believe that Jesus Christ was God?”“No,” I answered them.They would start to laugh and then question me again, “That means that you no longer believe?”“I do not believe; instead, I know,” was my answer.“They became irritated and left immediately.“After some time, they forced a conversation again and asked, `Was your Jesus the son of a Jewess?’“No,” I answered.“Well, whose son was He then?“The Son of Man,” I said and they did not know what to retort…”
Bishop Nikolai was a pillar of the Serbian Church. Now, after his death, he is constantly beholding God, face to face …
Milica Zernov (1975)
On one occasion shortly after the end of World War II, my American friends invited me for a visit. In the meantime I had found out that Bishop Nikolai was living in Chicago, so I decided to call on him, although this was by no means a simple or inexpensive venture. I telephoned the Serbian Church in order to get his address, and to my great surprise I was informed that the Bishop had just arrived in New York for a three day visit. This was a gift from heaven!
We met. He had aged and had become frail but the gaze of his black eyes was still very penetrating, just as when he used to speak to someone and his eyes penetrated their heart. We began to speak about life in the world, about the Church, Russia… “Your Grace,” I asked him, “do the sufferings and the deprivations of the concentration camps kill one spiritually or do they revive people? For example, I have known people, devoted people, who could not muster enough strength to pray. All of their strength had been focused on a piece of bread, on one onion, on a cup of warm water …”
The Bishop answered: “It was like this in the camp: you sat in a corner and repeated to yourself, I am dust and ashes. Lord, take my soul! Suddenly your soul ascended to the Heavens and you saw God face to face. However, you could not bear it and so you said to Him: I am not ready, I cannot, take me back! Then you sat for hours on end and repeated to yourself: I am dust and ashes. Lord, take my soul! And, once again the Lord took your soul … In short, if it were possible, I would give the remainder of my life for one hour in Dachau.”
The Bishop lifted his head and looked straight into my eyes. I could not endure that look; the eyes of a man who met God face to face were looking at me …
He told me this, too: “The prison guards approached me, and mockingly asked me, ‘Do you believe that Jesus Christ was God?”“No,” I answered them.They would start to laugh and then question me again, “That means that you no longer believe?”“I do not believe; instead, I know,” was my answer.“They became irritated and left immediately.“After some time, they forced a conversation again and asked, `Was your Jesus the son of a Jewess?’“No,” I answered.“Well, whose son was He then?“The Son of Man,” I said and they did not know what to retort…”
Bishop Nikolai was a pillar of the Serbian Church. Now, after his death, he is constantly beholding God, face to face …
Milica Zernov (1975)
- Nataliy Borislavova "In short, if it were possible, I would give the remainder of my life for one hour in Dachau.” И това е човек живел преди не повече от 60-70 години. А нас ни мъчат страховете от икономическа криза и какво ли не още...
We commemorate also today St. Eucherius, the distinguished Bishop of Lyons
FrJames Thornton
We commemorate also today St. Eucherius, the distinguished Bishop of Lyons
Johannes Quasten, the famed patrologist, quotes a contemporary of St. Eucherius in his introduction to this Saint:"He was undoubtedly the greatest of the great bishops of his time."
Letter to Veranus
Written in the early V CenturyTranslated by Karen Rae Keck, 1996
Formulas of Spiritual IntelligencePreface
Eucherius to his son in Christ, Veranus, greetings.
"...We remind ourselves and others that, in the future, the whole of scripture will be our [mental] dress; the old, as well as the new, will be the means to allegorical understanding, because as we read in the Old Testament: I will open my mouth in parables; I will speak in old mysteries [Ps. 77(78):2], or again, as it is written in the New Testament, Jesus spoke all these things in parables to the crowds and without parables he would not speak to them [Matt. 13:34]. The heavenly talk of the prophets and the apostles is not to be wondered at; it is brought forth by prayer, not by the usual way that men write. Much will vanish easily if it is gotten readily; great things, which are the true thing, held in the interior, will be brought together, that the blessed sayings of God will be separated from other writings by their worth and type."
Nataliy Borislavova
We commemorate also today St. Eucherius, the distinguished Bishop of Lyons
Johannes Quasten, the famed patrologist, quotes a contemporary of St. Eucherius in his introduction to this Saint:"He was undoubtedly the greatest of the great bishops of his time."
Letter to Veranus
Written in the early V CenturyTranslated by Karen Rae Keck, 1996
Formulas of Spiritual IntelligencePreface
Eucherius to his son in Christ, Veranus, greetings.
"...We remind ourselves and others that, in the future, the whole of scripture will be our [mental] dress; the old, as well as the new, will be the means to allegorical understanding, because as we read in the Old Testament: I will open my mouth in parables; I will speak in old mysteries [Ps. 77(78):2], or again, as it is written in the New Testament, Jesus spoke all these things in parables to the crowds and without parables he would not speak to them [Matt. 13:34]. The heavenly talk of the prophets and the apostles is not to be wondered at; it is brought forth by prayer, not by the usual way that men write. Much will vanish easily if it is gotten readily; great things, which are the true thing, held in the interior, will be brought together, that the blessed sayings of God will be separated from other writings by their worth and type."
Nataliy Borislavova
Какво би ни казало кучето от собствения си опит/съвети от неизвестен автор/
- Никога не пропускай удобен случай да излезете на разходка.
- Почувствайте как свежият въздух и вятърът докосват лицето ви, ей така, просто за удоволствие.
- Ако към вас се приближава някой, когото обичате, изтичайте да го поздравите.
- Бъдете послушен.
- Когато другите навлизат в територията ви, покажете им, че забелязвате това.
- Винаги, когато имате възможност, изкарайте една следобедна дрямка .
- Скачайте и играйте всеки ден.
- Тичайте с желание и ентусиазъм и спрете, когато вече сте доволен.
- Бъдете предан винаги.
- Никога не се опитвайте да бъдете това, което не сте.
- Ако това, което искате е заровено в земята, копайте, докато го намерите.
- Когато някой има лош ден, седнете тихо до него и мило се опитайте да го зарадвате.
- Оставете някой да ви погали.
- Недейте да хапете, когато дори едно изръмжаване може да разреши проблемите.
- Когато времето е хубаво, лягайте по гръб в тревата.
- Независимо колко пъти ви смъмрят, недейте да се чувствате зле.Веднага изтичайте обратно при приятелите си.
- Моят глад е нищо в сравнение с очакването на моя господар.
- Радвайте се на обикновеното удоволствие от една разходка.
- И накрая, наслаждавайте се на своя кучешки живот.
Nataliy Borislavova Всеки един от нас, поне веднъж в живота си, е бил пред изкушението в желанието да свети с чужда светлина. Но най-подлото е когато кръщаваме децата си на светци, а сме толкова далеч от този езичник Александър!
СМИРЕНИЯТ ВИТЛЕЕМ
Сред всички монументални архитектурни шедьоври, построени от Ирод Велики в течение на неговото 30-годишно управление в Израил, никой не внушава толкова страхопочитание, както величественият дворец-крепост, издигнат на границата на Юдейската пустиня и назован в негова чест Иродион.
Крепостта Иродион се намира на самия връх на хълм, чийто връх е с височина 759 м. над морското равнище. Оттук се разкривал панорамен изглед към всички владения на царя, в това число и към Йеруалим, намиращ се на 15 км на север. Безжалостният управник, сдобил се със властта след политически измами и брачни връзки със семейството на Хасмонеите, бил главният строител на царството, макар и доста “проблемен” монарх.
Яростта и параноята на Ирод нямали граници, което го довежда дори до убийството на собствените му деца и любимата съпруга. Така че било сложно да бъде обуздано прекаленото му увлечение по огромни и скъпоструващи строителни начинания.
Най-известният проект на Ирод било неимоверното разширяване на йерусалимския храм на Храмовия хълм. Впоследствие освен пристанището в Кесария и Масада Ирод построил множество крепости. Но Иродион заемал особено място в сърцето му. Крепостта не само се отличавала по своя удивителен дизайн, но се явявала и най-големият дворцов комплекс в римския свят по онова време. В дизайна на този дворец присъствал всевъзможен разкош, какъвто въображението може да пожелае, включително басейни, бани, градини и театър със 700 места.
Ирод желаел да бъде погребан тук. Неотдавна археолозите разкриха в детайли проектирания мавзолей с формата на двуетажно здание с купол на върха, който служил за място за завършващите земния си път покойници. Намирал се на север, на половината разстояние от фасадната страна на Иродион. Сред разкритите артефакти археолозите откриха богато украсен саркофаг, в който по всяка вероятност някога са били положени тленните останки на царя.
Недалеч от Иродион се намирало малко еврейско селце Бет-Лехем (Витлеем, в превод от еврейски означаващо “Домът на хляба”). Независимо, че Витлеем отстоял само на 5 километра северозападно от Иродион, ги разделяла истинска имуществена пропаст. От една страна – богатството и помпозността на Ирод, от друга – простотата и бедността на Витлеем. В това прекрасно място живеели представители на най-маргинализираните слоеве на тогавашното общество, сред които пастири и ония, които живеели от плодовете на земята. В онази епоха населението на Витлеем наброявало не повече от 200-300 души.
---
Ирод умрял и бил погребан в Иродион през 4 г. пр. Хр. Около две години по-рано, по есенно време, когато пастирите оставали да нощуват по полето, за да пазят оягнилите се овце, у благочестивите еврейски родители се родил удивителен и необикновен Младенец. Те намерили подслон в пещера, служеща за обор. Родителите положили Новороденото в яслите, в които се хранели животните. Макар Детето да било наистина потомък на царски род, първи дошли да го приветстват домашните добичета и пастирите. Помещението не благоухаело на ароматен тимиан, а на оборски тор.
Само да погледнат на юго-изток, родителите на Иисус виждали отдалеч огромния Иродион, извисяващ се високо над земята. Какъв контраст! От една страна – възвеличаващия човека монумент, а от друга – свидетелство за снизхождането на любящия Бог, Който изпратил Сина Си да излекува намиращите се в плачевно състояние, поразени от болест човеци, които наследили греховното си положение от Адам.
Макар Иисус да бил “сияние на славата и образ на Неговата ипостас” (Евр. 1:3), Той не възвеличил Себе Си до положението на Бог, но се смирил и станал раб, слуга (Филип. 2:7-8) най-напред за евреите, “за да утвърди обещанията, дадени на отците” (Рим. 15:8), но също така и за езичниците, които “да прославят Бога, заради милосърдието Му" (Рим. 15:9).
Ирод се самообявил за “велик”... Иисус провъзгласил: “и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29). Царството на Ирод било построено на могъществото и силата и той въздигнал на себе си паметник. Иисус провъзгласил Божието царство и прекарал живота Си, повеждайки по пътя на ученичеството множество други.
Детето от Витлеем напълно олицетворило характера на Бога на Авраам – великия и високо превъзнесен Бог, но “виждащ смирения” (Пс. 137:6). Духът на живия Бог като вода, намираща низините, потича по него. Той е “снизходилият” Бог, живият Бог, Който ревностно търси людете, за да понесат Неговото име и да се трудят заедно с Него, изпълнявайки изкупителния план за цялата земя.
И ето, когато този Бог изпратил своя Помазаник с добра вест за смирените (Ис. 61:1), Той дошъл не при Ирод, а във Витлеем. Контрастът се усилва в реченото от Матей: “А когато се роди Иисус във Витлеем Юдейски в дните на цар Ирод...” (Мат. 2:1).
/Dveri.bg/
Крепостта Иродион се намира на самия връх на хълм, чийто връх е с височина 759 м. над морското равнище. Оттук се разкривал панорамен изглед към всички владения на царя, в това число и към Йеруалим, намиращ се на 15 км на север. Безжалостният управник, сдобил се със властта след политически измами и брачни връзки със семейството на Хасмонеите, бил главният строител на царството, макар и доста “проблемен” монарх.
Яростта и параноята на Ирод нямали граници, което го довежда дори до убийството на собствените му деца и любимата съпруга. Така че било сложно да бъде обуздано прекаленото му увлечение по огромни и скъпоструващи строителни начинания.
Най-известният проект на Ирод било неимоверното разширяване на йерусалимския храм на Храмовия хълм. Впоследствие освен пристанището в Кесария и Масада Ирод построил множество крепости. Но Иродион заемал особено място в сърцето му. Крепостта не само се отличавала по своя удивителен дизайн, но се явявала и най-големият дворцов комплекс в римския свят по онова време. В дизайна на този дворец присъствал всевъзможен разкош, какъвто въображението може да пожелае, включително басейни, бани, градини и театър със 700 места.
Ирод желаел да бъде погребан тук. Неотдавна археолозите разкриха в детайли проектирания мавзолей с формата на двуетажно здание с купол на върха, който служил за място за завършващите земния си път покойници. Намирал се на север, на половината разстояние от фасадната страна на Иродион. Сред разкритите артефакти археолозите откриха богато украсен саркофаг, в който по всяка вероятност някога са били положени тленните останки на царя.
Недалеч от Иродион се намирало малко еврейско селце Бет-Лехем (Витлеем, в превод от еврейски означаващо “Домът на хляба”). Независимо, че Витлеем отстоял само на 5 километра северозападно от Иродион, ги разделяла истинска имуществена пропаст. От една страна – богатството и помпозността на Ирод, от друга – простотата и бедността на Витлеем. В това прекрасно място живеели представители на най-маргинализираните слоеве на тогавашното общество, сред които пастири и ония, които живеели от плодовете на земята. В онази епоха населението на Витлеем наброявало не повече от 200-300 души.
---
Ирод умрял и бил погребан в Иродион през 4 г. пр. Хр. Около две години по-рано, по есенно време, когато пастирите оставали да нощуват по полето, за да пазят оягнилите се овце, у благочестивите еврейски родители се родил удивителен и необикновен Младенец. Те намерили подслон в пещера, служеща за обор. Родителите положили Новороденото в яслите, в които се хранели животните. Макар Детето да било наистина потомък на царски род, първи дошли да го приветстват домашните добичета и пастирите. Помещението не благоухаело на ароматен тимиан, а на оборски тор.
Само да погледнат на юго-изток, родителите на Иисус виждали отдалеч огромния Иродион, извисяващ се високо над земята. Какъв контраст! От една страна – възвеличаващия човека монумент, а от друга – свидетелство за снизхождането на любящия Бог, Който изпратил Сина Си да излекува намиращите се в плачевно състояние, поразени от болест човеци, които наследили греховното си положение от Адам.
Макар Иисус да бил “сияние на славата и образ на Неговата ипостас” (Евр. 1:3), Той не възвеличил Себе Си до положението на Бог, но се смирил и станал раб, слуга (Филип. 2:7-8) най-напред за евреите, “за да утвърди обещанията, дадени на отците” (Рим. 15:8), но също така и за езичниците, които “да прославят Бога, заради милосърдието Му" (Рим. 15:9).
Ирод се самообявил за “велик”... Иисус провъзгласил: “и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29). Царството на Ирод било построено на могъществото и силата и той въздигнал на себе си паметник. Иисус провъзгласил Божието царство и прекарал живота Си, повеждайки по пътя на ученичеството множество други.
Детето от Витлеем напълно олицетворило характера на Бога на Авраам – великия и високо превъзнесен Бог, но “виждащ смирения” (Пс. 137:6). Духът на живия Бог като вода, намираща низините, потича по него. Той е “снизходилият” Бог, живият Бог, Който ревностно търси людете, за да понесат Неговото име и да се трудят заедно с Него, изпълнявайки изкупителния план за цялата земя.
И ето, когато този Бог изпратил своя Помазаник с добра вест за смирените (Ис. 61:1), Той дошъл не при Ирод, а във Витлеем. Контрастът се усилва в реченото от Матей: “А когато се роди Иисус във Витлеем Юдейски в дните на цар Ирод...” (Мат. 2:1).
/Dveri.bg/
Да обичаш, означава да си уязвим
Много хора, за да не бъдат разочаровани, са твърде предпазливи в приятелството или съзират в приближаването на другия някаква корист или изгода, или просто се държат дистанцирано, за да не бъдат наранени. И ако случайно между двама души възникне конфликт или недоразумение, то най-често единият/ а понякога и двамата/ стигат до разумния и логичен извод:” Видя ли, че сбърка като се довери! Никога повече не се доверявай!”
Ето част от разсъжденията на К. Луис ,авторът на „Нарния”, върху тази тема:”
„Няма човек на земята, който е по-склонен да откликне на тази предпазлива максима от мен.Аз съм същество, което поставя безопастността на първо място. От всички аргументи срещу любовта никой не допада на моята натура повече от:” Внимавай! Това може да ти причини страдание.”
На натурата и на темперамента ми – да , но не и на съвестта ми. Когато откликвам на този апел, сякаш съм на хиляди километри от Христос. Ако изобщо съм сигурен в нещо, то е, че Неговото учение няма за цел да затвърди вроденото ми предпочитание към сигурни инвестиции и ограничена отговорност. Съмнявам се дали има нещо в мен, което по-малко да Му харесва. Пък и кой ли би могъл да обича Бога с това „благоразумно” основание - че при Него, така да се каже, сигурността е по-голяма. И изобщо кой би посочил това като една от причините за своята обич? Бихте ли си избрали жена или приятел в този дух?Ако щете , бихте ли си избрали така дори куче?За да си прави такива сметки, човек трябва да обитава някакъв свят напълно чужд на любовта/ на всеки вид любов/...
Дори ако беше сигурно, че застраховането срещу разбити сърца е най-висшата ни мъдрост, Самият Бог показва ли ни нещо подобно? Очевидно не. Христос стигна дотам, че накрая извика :”Защо Си Ме оставил?”...
Сигурни инвестиции няма. Да обичаш, означава да си уязвим...Единственото място освен Рая, където можем да сме напълно защитени от смутовете и заплахите на любовта, е Ада.”
Из Патерика
Разказваха за Иоан, ученик на авва Павел, че имал голямо послушание. На едно място имало гробище и там живеела хиена.Старецът знаел ,че там расте див лук, и казал на Иоан да отиде и да донесе.
- А какво да правя с хиената, авва? - попитал го Иоан.
Старецът казал на шега:
- Ако те нападне, вържи я и я донеси тук.
Вечерта братът отишъл на гробището. И хиената го нападнала. Той се хвърлил да я хване, както му бил казал старецът. Хиената побягнала, а Йоан тичал след нея и викал:
- Моят авва ми нареди да те вържа!
Накрая я хванал и я вързал. Междувременно старецът започнал да се безпокои,седял край килията и чакал Иоан. Изведнъж вижда: Иоан иде и влачи вързаната хиена. Старецът се смаял, но за да смири ученика, и го ударил и рекъл:
- Не стига, че сам си лош, ами си ми довлякъл тук това лошо псе!
И с тези думи отвързал хиената и я пуснал.
- А какво да правя с хиената, авва? - попитал го Иоан.
Старецът казал на шега:
- Ако те нападне, вържи я и я донеси тук.
Вечерта братът отишъл на гробището. И хиената го нападнала. Той се хвърлил да я хване, както му бил казал старецът. Хиената побягнала, а Йоан тичал след нея и викал:
- Моят авва ми нареди да те вържа!
Накрая я хванал и я вързал. Междувременно старецът започнал да се безпокои,седял край килията и чакал Иоан. Изведнъж вижда: Иоан иде и влачи вързаната хиена. Старецът се смаял, но за да смири ученика, и го ударил и рекъл:
- Не стига, че сам си лош, ами си ми довлякъл тук това лошо псе!
И с тези думи отвързал хиената и я пуснал.
ЗЛАТОСТРУЙ
От извора на цар Симеоновия
"Златоструй" - Златоустови мисли
Изворът на Цар Симеоновия, 3латоструй е литературното творчество на св. Йоан Златоуст. Този светец чиито св. мощи почиват във Ватиканския събор е Рим е признат от целия християнски свят на Запад и на Изток за светило на света, учител на Вселената, вдъхновител на пълководците, стълб и опора на Християнството. Писанията му са заели хиляди страници в прочутата многотомна Патрология на Мин. Мислите на св. Йоан Златоуст се цитират от почти всички известни философи, живели след него до ден днешен.
Св. Йоан е роден около 347 год. в гр. Антиохия. Баща му, Секунд заема висока длъжност в императорската войска. Това обяснява войнския дух, с който са обвеяни писанията на сина му. И неслучайно Юстиниан Велики залага в темелите на своето управление и победи мислите на св. Йоан. На него подражава и славният между царете Симеон I, цар на българите. Той лично съставя в началото на Х в. сборника Златоструй, който съдържа подбрани Златоустови мисли. На тези златни мисли Великият Симеон основал силата, властта и победите си, поради което времето му е наречено Златният век на Симеон. До нас е достигнало само предисловието към Златоструя, написано от самия Симеон:
Откакто благоверният цар Симеон изучи всички стари и нови книги, вътрешния и външния смисъл на Свещеното писание, нравите и обичаите на всички учители и мъдростта на целия разум на блажения Йоан Златоуст, той се учуди на ораторското му изкуство и от благодатта на Светия Дух. И понеже бе навикнал да чете всичките му книги, той избра от произведенията му всички слова и ги нареди в една книга, която нарече Златоструй.
1. Тъй като ние всякога желаем да бъдем в радост, мислим си, че всякога се намираме в печал. Всъщност, ако се утвърдим в добродетелите, то нищо вече не ще ни опечалява и непрестанно ще имаме неизказана утеха. Вярно е, че много труд се изисква, за да се утвърдим в добродетелността, но затова пък това произвежда толкова много вътрешни удоволствия, че с никакви думи не може да бъде изразено.
Удоволствията от здравето, богатството и славата ще се окажат нищожни, ако ги сравним с тези вътрешни удоволствия, които са най-приятни. А тези удоволствия са безукорността на съвестта и добрата надежда. За да се уверим в това достатъчно е да попитаме престарял човек, като му припомним за разкошните пирове и славата, от които се е услаждал и в същото време му припомним и добрите дела, които е вършил и
върши и ще видим, че като му напомняме първите той се срамува, а като му напомняме последните той се възхищава и ликува.
2. Най-почитаното и славно нещо в една армия е знамето него целуват, пред него благоговеят и под него умират. Знамето на ония, които се сражават в редиците на добродетелта е Кръстът. Той е в основата на всички блага и само чрез него се извършва всичко, което ни е нужно. Както в една армия знамето се носи най-напред, така и в нашия живот Кръстът трябва да предшествува всичките ни дела, за да се увенчаят те с победа. Ако винаги помниш за Кръста, никога не ще бъдеш роб на нито един човек. Това ще е още
повече така, ако външното изобразяване на Кръста бъде предшествувано от сърдечно разположение и пълна вяра. Тогава нито едно зло не ще може да се приближи до теб, като вижда този меч, от който е било уязвено и получило смъртоносна рана. Ако ние с трепет гледаме на местата, където наказват престъпниците, то представи си как се ужасява дяволът като вижда оръжието, с което Христос му е нанесъл смъртоносна рана и е разрушил цялата му сила. Кръстът е лекувал смъртоносно болни, обезвреждал е отровата и е побеждавал всяко зло.
3. Който принуждава и заплашва отвращава. А който предоставя свобода на слушателя, по-бързо привлича. Ако свойството на самото благо не те подбужда да се стремиш към него, то ти не си достоен и да го получиш, тъй като не ще знаеш цената му.
"Златоструй" - Златоустови мисли
Изворът на Цар Симеоновия, 3латоструй е литературното творчество на св. Йоан Златоуст. Този светец чиито св. мощи почиват във Ватиканския събор е Рим е признат от целия християнски свят на Запад и на Изток за светило на света, учител на Вселената, вдъхновител на пълководците, стълб и опора на Християнството. Писанията му са заели хиляди страници в прочутата многотомна Патрология на Мин. Мислите на св. Йоан Златоуст се цитират от почти всички известни философи, живели след него до ден днешен.
Св. Йоан е роден около 347 год. в гр. Антиохия. Баща му, Секунд заема висока длъжност в императорската войска. Това обяснява войнския дух, с който са обвеяни писанията на сина му. И неслучайно Юстиниан Велики залага в темелите на своето управление и победи мислите на св. Йоан. На него подражава и славният между царете Симеон I, цар на българите. Той лично съставя в началото на Х в. сборника Златоструй, който съдържа подбрани Златоустови мисли. На тези златни мисли Великият Симеон основал силата, властта и победите си, поради което времето му е наречено Златният век на Симеон. До нас е достигнало само предисловието към Златоструя, написано от самия Симеон:
Откакто благоверният цар Симеон изучи всички стари и нови книги, вътрешния и външния смисъл на Свещеното писание, нравите и обичаите на всички учители и мъдростта на целия разум на блажения Йоан Златоуст, той се учуди на ораторското му изкуство и от благодатта на Светия Дух. И понеже бе навикнал да чете всичките му книги, той избра от произведенията му всички слова и ги нареди в една книга, която нарече Златоструй.
1. Тъй като ние всякога желаем да бъдем в радост, мислим си, че всякога се намираме в печал. Всъщност, ако се утвърдим в добродетелите, то нищо вече не ще ни опечалява и непрестанно ще имаме неизказана утеха. Вярно е, че много труд се изисква, за да се утвърдим в добродетелността, но затова пък това произвежда толкова много вътрешни удоволствия, че с никакви думи не може да бъде изразено.
Удоволствията от здравето, богатството и славата ще се окажат нищожни, ако ги сравним с тези вътрешни удоволствия, които са най-приятни. А тези удоволствия са безукорността на съвестта и добрата надежда. За да се уверим в това достатъчно е да попитаме престарял човек, като му припомним за разкошните пирове и славата, от които се е услаждал и в същото време му припомним и добрите дела, които е вършил и
върши и ще видим, че като му напомняме първите той се срамува, а като му напомняме последните той се възхищава и ликува.
2. Най-почитаното и славно нещо в една армия е знамето него целуват, пред него благоговеят и под него умират. Знамето на ония, които се сражават в редиците на добродетелта е Кръстът. Той е в основата на всички блага и само чрез него се извършва всичко, което ни е нужно. Както в една армия знамето се носи най-напред, така и в нашия живот Кръстът трябва да предшествува всичките ни дела, за да се увенчаят те с победа. Ако винаги помниш за Кръста, никога не ще бъдеш роб на нито един човек. Това ще е още
повече така, ако външното изобразяване на Кръста бъде предшествувано от сърдечно разположение и пълна вяра. Тогава нито едно зло не ще може да се приближи до теб, като вижда този меч, от който е било уязвено и получило смъртоносна рана. Ако ние с трепет гледаме на местата, където наказват престъпниците, то представи си как се ужасява дяволът като вижда оръжието, с което Христос му е нанесъл смъртоносна рана и е разрушил цялата му сила. Кръстът е лекувал смъртоносно болни, обезвреждал е отровата и е побеждавал всяко зло.
3. Който принуждава и заплашва отвращава. А който предоставя свобода на слушателя, по-бързо привлича. Ако свойството на самото благо не те подбужда да се стремиш към него, то ти не си достоен и да го получиш, тъй като не ще знаеш цената му.
Григорий Цамблак - Пространно житие на Стефан Дечански
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=450&WorkID=15756&Level=1
Коментар:
Житието е малко дълго, но който има възможност да го прочете. Прекрасно е! Това е синът на св. крал Стефан Милутин, чиито моши се намират в храма "Св. Неделя". Това е уникална история за това как се понася клевета, безчестие, несправедлив...ост, как Божията благодат всичко възпълва, заради търпението и смирението. Защо това житие не се учи в училишата? Може би всеки родител трябва в съкратен вариант да го преразкаже на децата си. Аз познавам една майка, която води детето си при св. Крал, когато то е огорчено от несправедливото поведение на баща си. И той винаги помирява!Вижте повече
вторник, 29 ноември 2011 г.
ТРАХ ОТ БЕСОВЕТЕ И ИГРА С БЕСОВЕТЕ.Св. Николай Велимирович
Изтокът се страхува от демоните; Западът си играе с демоните.
Милиарди човешки същества на Изток се пазят на всяка крачка, да не би да се натъкнат на някой бяс. Никой там не е открил демоните — за демони там се е знаело и демони там се усещат всеки ден и всеки час още от първото човешко поколение.
Западът е земята на откритията. Подир много открития, носещи смърт или търговски печалби, Западът е открил и това, че съществуват демони. И това той е разгласил гръмко тъкмо в нашето столетие (ХХ в., бел. прев.). На Запад не съществува нищо, което всички биха приели за истина. Всичко там се дели „на специалности“, на партии и секти. Така и откритието, че съществуват безтелесни духовни същества не се признава от цялото западно човечество и му е отредено място само в една западна секта от хора, които се наричат спиритисти. Спиритистите се гордеят, че им е дадено да разговарят с духове. Те се радват, че поддържат връзка с духовния свят. Те скачат от радост, без да знаят, че тяхното хоро го води сатаната.
Изтокът не чувствува ангелите, добрите Божии духове, пазителите и покровителите на човеците. Той отдавна е престанал да ги усеща. Останал е само със злите духове, които му правят зло и които трябва да умилостивява с жертви — всеки ден, да, всеки ден.
Има вече няколко стотин години, откак Западът е престанал да усеща, да съзнава и ангелите, и демоните. Затова пък е приел спиритическото евангелие с удивлението на човек, който е знаел нещо, пък го е забравил, а после пак се е сетил за него. Някога Западът е вярвал и в ангелите, и в демоните. Ала едновременно той е разпилял тези два свои имота. Сега бесовете му се явяват чрез спиритистите и той се досеща за тяхното битие в полусън. Досеща се, ала не различава духовете. Радостно приветствува всички духове, които му се явяват като добри духове. Затъпял му е усетът за различаване и разпознаване.
Изтокът няма усет за добрите духове. Западът няма усет за различаване на добрите духове от злите. Изтокът се брани от злите духове чрез жертви — непрестанни жертви пред каменни и дървени идоли. Западът, т.е. спиритическият Запад, се отдава на всички духове, които му се явяват било чрез медиум, било чрез гадалец. И на всички тях отдава пълна вяра.
Изтокът е дълбинно песимистичен. Защо? Затова, че знае за злите духове, ала не знае за благия Бог. Познава и усеща върху кожата и душата си присъствието и действието на злите демони, ала не усеща присъствието на благия Бог, който може да прогони злите демони и да защити човеците.
Спиритическият Запад е повърхностно оптимистичен. Съвсем повърхностно и съвсем глупаво. Спиритистите достигат до познание за Бога посредством демоните; не посредством въплътения Син Божий Христа, но с помощта на демоните, които им се явяват чрез медиуми, гадалци и тем подобни. И тутакси бившите безбожници, спиритистите, узнават от дявола, че съществува Бог и душа. И това познание твърде много ги изненадва и те ненаситно призовават духове да им рекат и предрекат какво-годе. Ето на такъв плъзгав пясък е основана вярата им. Те обаче виждат в това нещо модерно, някакво съвременно откритие. А да бяха чели Свещеното Божие Писание, щяха да знаят, че Всевишният още чрез Моисея е предупредил човечеството да се пози от спиритизма (Втор. 18:11).
Великият Изток е под властта на демоните, а и спиритическият Запад е под властта на демоните. И тъй — демонокрацията властвува и в двете земни полукълба, които заедно се изправят срещу Православието и поотделно — срещу Балканите.
Идва ни наум такъв въпрос: искаме ли да бъдем между две разновидности на демонокрацията? Не, в никакъв случай. Не Между, но Над.
Ние знаем, че съществува духовен свят. Знаем, че има зли духове, но има и добри. Съществува благ Бог, Който е по-могъщ от всички духове, взети заедно. С името на Христа, на Богородица и с кръстния знак ние прогонваме злите духове, а чрез молитва привличаме към себе си добрите духове, ангелите на светлината, които ни пазят и помагат. По такъв начин ние се въздигаме над езическия и песимистичен Изток.
От друга страна ние не се радваме на всяко явяване на духове от отвъдния свят, понеже знаем, че това може да са зли духове, които ни изкушават и отклоняват от спасителния път. Още по-малко пък призоваваме духове от отвъдния свят и търсим от тях съвети и пророчества за бъдещи събития; защото който върши това, неугоден е Богу. Но ние се надяваме на Царя на духовете, на Господа Всевишния, нашия Творец и небесен Отец, а не общуваме крадешком от Него с духовния свят. По тоя начин ние, балканските жители, се издигаме и над спиритическия Запад.
И както нашият Спасител е стоял над Изтока и Запада, тъй и ние се стараем да не бъдем притиснати между тях, а с Христовата помощ всякога да се извисяваме и над единия и над другия. Над Изтока и Над Запада.
Милиарди човешки същества на Изток се пазят на всяка крачка, да не би да се натъкнат на някой бяс. Никой там не е открил демоните — за демони там се е знаело и демони там се усещат всеки ден и всеки час още от първото човешко поколение.
Западът е земята на откритията. Подир много открития, носещи смърт или търговски печалби, Западът е открил и това, че съществуват демони. И това той е разгласил гръмко тъкмо в нашето столетие (ХХ в., бел. прев.). На Запад не съществува нищо, което всички биха приели за истина. Всичко там се дели „на специалности“, на партии и секти. Така и откритието, че съществуват безтелесни духовни същества не се признава от цялото западно човечество и му е отредено място само в една западна секта от хора, които се наричат спиритисти. Спиритистите се гордеят, че им е дадено да разговарят с духове. Те се радват, че поддържат връзка с духовния свят. Те скачат от радост, без да знаят, че тяхното хоро го води сатаната.
Изтокът не чувствува ангелите, добрите Божии духове, пазителите и покровителите на човеците. Той отдавна е престанал да ги усеща. Останал е само със злите духове, които му правят зло и които трябва да умилостивява с жертви — всеки ден, да, всеки ден.
Има вече няколко стотин години, откак Западът е престанал да усеща, да съзнава и ангелите, и демоните. Затова пък е приел спиритическото евангелие с удивлението на човек, който е знаел нещо, пък го е забравил, а после пак се е сетил за него. Някога Западът е вярвал и в ангелите, и в демоните. Ала едновременно той е разпилял тези два свои имота. Сега бесовете му се явяват чрез спиритистите и той се досеща за тяхното битие в полусън. Досеща се, ала не различава духовете. Радостно приветствува всички духове, които му се явяват като добри духове. Затъпял му е усетът за различаване и разпознаване.
Изтокът няма усет за добрите духове. Западът няма усет за различаване на добрите духове от злите. Изтокът се брани от злите духове чрез жертви — непрестанни жертви пред каменни и дървени идоли. Западът, т.е. спиритическият Запад, се отдава на всички духове, които му се явяват било чрез медиум, било чрез гадалец. И на всички тях отдава пълна вяра.
Изтокът е дълбинно песимистичен. Защо? Затова, че знае за злите духове, ала не знае за благия Бог. Познава и усеща върху кожата и душата си присъствието и действието на злите демони, ала не усеща присъствието на благия Бог, който може да прогони злите демони и да защити човеците.
Спиритическият Запад е повърхностно оптимистичен. Съвсем повърхностно и съвсем глупаво. Спиритистите достигат до познание за Бога посредством демоните; не посредством въплътения Син Божий Христа, но с помощта на демоните, които им се явяват чрез медиуми, гадалци и тем подобни. И тутакси бившите безбожници, спиритистите, узнават от дявола, че съществува Бог и душа. И това познание твърде много ги изненадва и те ненаситно призовават духове да им рекат и предрекат какво-годе. Ето на такъв плъзгав пясък е основана вярата им. Те обаче виждат в това нещо модерно, някакво съвременно откритие. А да бяха чели Свещеното Божие Писание, щяха да знаят, че Всевишният още чрез Моисея е предупредил човечеството да се пози от спиритизма (Втор. 18:11).
Великият Изток е под властта на демоните, а и спиритическият Запад е под властта на демоните. И тъй — демонокрацията властвува и в двете земни полукълба, които заедно се изправят срещу Православието и поотделно — срещу Балканите.
Идва ни наум такъв въпрос: искаме ли да бъдем между две разновидности на демонокрацията? Не, в никакъв случай. Не Между, но Над.
Ние знаем, че съществува духовен свят. Знаем, че има зли духове, но има и добри. Съществува благ Бог, Който е по-могъщ от всички духове, взети заедно. С името на Христа, на Богородица и с кръстния знак ние прогонваме злите духове, а чрез молитва привличаме към себе си добрите духове, ангелите на светлината, които ни пазят и помагат. По такъв начин ние се въздигаме над езическия и песимистичен Изток.
От друга страна ние не се радваме на всяко явяване на духове от отвъдния свят, понеже знаем, че това може да са зли духове, които ни изкушават и отклоняват от спасителния път. Още по-малко пък призоваваме духове от отвъдния свят и търсим от тях съвети и пророчества за бъдещи събития; защото който върши това, неугоден е Богу. Но ние се надяваме на Царя на духовете, на Господа Всевишния, нашия Творец и небесен Отец, а не общуваме крадешком от Него с духовния свят. По тоя начин ние, балканските жители, се издигаме и над спиритическия Запад.
И както нашият Спасител е стоял над Изтока и Запада, тъй и ние се стараем да не бъдем притиснати между тях, а с Христовата помощ всякога да се извисяваме и над единия и над другия. Над Изтока и Над Запада.
Тревогата на светите отци
Дали поради краткия земен живот или по човешка слабост ние, хората, още от древни времена сме склонни да идеализираме събития и личности от миналото. Същевременно на настоящето гледаме скептично, а от бъдещето направо се ужасяваме. По силата на този факт и погледът върху историята - както в ретропспективен план, така и в прогнозите за бъдещето - често пъти се оказва пресилено драматичен.
Колкото до църковната реалност днес обаче, и най-оптимистичният взор би се помрачил от бушуващите разколи и ереси, от нападащия атеизъм, от охладняването на вярата и упадъка на добродетелността.
И ето, търсейки за какво да се хванем, издирвайки спасително пристанище за изнурения от мъчително плаване църковен кораб, почти инстинктивно насочваме надеждите си назад в църковната история. Разгръщаме жадно творенията на светите отци и се изпълваме с очакване за утеха поне като прочетем за някогашната святост, за подвизите на първите християни, за извисената духовност на вярващите в онези дни.
Но какво да видим?!
И там раздори, ереси, разколи, метежи, неуредици - с тревога описани не от други, а от златоустия Иоан, от великия Василий, от божествения Атанасий...
Какво говориш, богоглаголиви Иоане? Защо си огорчен, светилниче на Църквата Василие? Нима и по ваше време е било така, както се случва с нас днес, ако не и по-лошо?! Нима и вие сте се огорчавали от отстъплението, от лукавството, от неверието на ваши съвременници?!...
Но когато четем тези тревожни свидетелства от древността, след безпокойството неочаквано ни осенява блага мисъл: ако векове е било така, ако Христовата църква отдавна е познала злините, за които мислим, че са само наши, то значи, че няма страшно, че не сме изоставени, но само сме подложени на изпитание, че и днешните бури ще се укротят, както толкова други преди. Спомняме си, че и вратите адови няма да надделеят над Църквата. И още, че там, където е благодатта, са и набезите на поднебесните сили на злото. Та нали Сам Христос ни е дал странно, но велико утешение: "Мене гониха, и вас ще гонят".
Прочее, не за смущение, а за кураж и насърчение предлагаме на вниманието на читателите следните светоотечески свидетелства:
III век
"В свещениците не се забелязва искрено благочестие, в служителите - чиста вяра, в делата - милосърдие, в нравите - благонамереност" (св. Киприян Картагенски).
IV век
"А Църквата е почти в такова положение, в каквото е и моето тяло: не се вижда никаква добра надежда; нещата непрекъснато клонят към по-лошо" (св. Василий Велики).
"Питаш как вървят делата ни? Много зле. Църквите са без пастири; доброто загива, злото процъфтява; трябва да се плува нощем, а никъде не светят пътеводни звезди. Христос спи" (Лука 8:23) (св. Григорий Богослов).
"Християните преследват принадлежащите на Христа повече от враговете и душманите" (св. Йоан Златоуст (357).
"Епископите, с които съм в общение, дали поради леност, дали поради подозрителност или от неискреност към мен, не искат да съдействат. Не ми помагат за нищо от най-важното" (св. Василий Велики).
VI век
Север Антиохийски свидетелства за благочестието на своето време: "Има дни, на чиито служби би трябвало да присъстват всички, но на които, да си кажем право, не виждаме нито един вярващ. Само ние си присъстваме на богослужението и трябва едновременно и да произнасяме молитви, и да им отговаряме").
VII век
"Погледнете, светът е пълен със свещеници, но рядко ще срещнеш работник на Божията нива, защото ние искаме да се кичим с епископския сан, но без да изпълняваме задълженията, свързани с него. В живота на епископите има, любими братя, голямо зло, което ме съкрушава. За да не помисли някой, че аз искам да обидя някого, ще изоблича първо самия себе си: въпреки своята воля, аз се поддавам на законите на варварската епоха. Това зло се изразява в това, че ние сме се отдали на делата на този век и нашите действия не съответстват на достойнството на сана ни. Ние изоставяме делото на проповедта. Ако сме призвани за епископи, това е вероятно за наказание, защото ние носим само името на епископа, но не и достойнствата. Тези, които са ни поверени, оставят Бога, а ние мълчим; те загиват в злини, а ние не им протягаме ръка, за да ги изтеглим. Заети с мирски дела, ние сме безразлични към съдбата на душите" (св. Григорий Двоеслов, папа Римски).
През ХVIII век църковният живот в Новгород е описан така: "От презвитерската небрежност вече много от нашия руски народ се отклони в гибелни ереси. Във Велики Новгород до днешната 1723 г. църквите бяха толкова празни, че в неделен ден и двама-трима истински енориаши не можеха да се видят. А сега, слава Богу, след архиерейския указ малко по малко започват да ходят в светата църква. Преди имаше по двама-трима в църква, а сега и по двадесет-тридесет се събират в неделните дни, а на големите празници идват и повече, но от страх, а не от истинско обръщане").
През ХIХ век св. Игнатий Брянчанинов описва картината на духовната разруха така: "Оскъдността на духовни познания, която видях във вашата обител, ме порази. Но в кой ли манастир не ме е поразявала тя? Светските хора, които се подхранват духовно в Сергиевата Пустиня, имат несравнимо повече и по-определени знания, отколкото тези жители на манастирите. Живеем в трудно време. "Намаляха преподобните на земята." Настана глад за Божиите слова! Ключовете на познанието са у книжниците и фарисеите. Сами не влизат и на другите пречат да влязат. Християнството и монашеството едва дишат. Благочестието се поддържа някак си, най-вече лицемерно, а хората са се отвърнали от силата му. Трябва да плачем и да мълчим")...
pravoslavieto.com
Св. крал Стефан Милутин
Из Охридски пролог - 30 октомври. Св. Николай Вилимирович
Великият син на православната църква крал Милутин спасил Балканите от униатството. В момента, когато се притъпила съвестта на взантийския цар, този рицар и богоносен славянски крал въстанал решително и с Божията помощ спасил православието не само в своята страна, а и във всички балкански страни. Ако някой отблизо разгледа живота на светия крал Милутин, ще разбере защо Бог му е давал успех след успех през целия му живот и във всичките му дела.
Когато Милутин стъпил на престола, веднага дал обет на Бога да построи толкова църкви, колкото години ще бъде крал. Четиридесет и две години "кралувал" и построил четиридесет и две църкви. При някои от църквите, като в Солун и в Цариград, построил и болници за бедните, където те получавали всичко безплатно. Освен това особено много обичал да раздава огромното си богатство на бедняците. Този мощен и богат крал често нощем се преобличал в одежди на бедняк и с двама-трима свои слуги ходел сред народа, разпитвал за нещастията на хората и щедро помагал на бедните. Въпреки голямото си богатство, живеел съвсем скромно и патриархално, но не се показвал такъв пред чужденците. На скромен живот привикнал още в дома на баща си, крал Урош. Говори се, че когато цар Михаил Палеолог изпратил заедно с посланици дъщеря си Анна в двора на крал Урош, той предложил дъщеря си (за жена – бел. ред.) на Милутин, само и само за да привлече сръбския крал за унията с Рим. А крал Урош, като видял този безумен византийски разкош на принцесата и посланиците, казал: "Какво е това и за какво е? Ние не сме свикнали на такъв живот”. И като посочил с ръката си една сръбска принцеса с хурка в ръцете, казал: "Ето, в такова одеяние ние вземаме снахите си!"
Първоначално светите му мощи били пазени в Банския манастир "Св. Стефан" в Косово, а след Косовската битка през 1389 г. били отнесени в близкото село Тренча. Около 1460 г. митрополит Стефан ги отнесъл заради проблеми с турците в манастира в Горна Баня край София. По-късно светите му мощи са пренесени в София, в митрополитския храм "Св. Неделя", наричан също "Свети Крал", където до днес са предмет на благоговейна почит.
Великият син на православната църква крал Милутин спасил Балканите от униатството. В момента, когато се притъпила съвестта на взантийския цар, този рицар и богоносен славянски крал въстанал решително и с Божията помощ спасил православието не само в своята страна, а и във всички балкански страни. Ако някой отблизо разгледа живота на светия крал Милутин, ще разбере защо Бог му е давал успех след успех през целия му живот и във всичките му дела.
Когато Милутин стъпил на престола, веднага дал обет на Бога да построи толкова църкви, колкото години ще бъде крал. Четиридесет и две години "кралувал" и построил четиридесет и две църкви. При някои от църквите, като в Солун и в Цариград, построил и болници за бедните, където те получавали всичко безплатно. Освен това особено много обичал да раздава огромното си богатство на бедняците. Този мощен и богат крал често нощем се преобличал в одежди на бедняк и с двама-трима свои слуги ходел сред народа, разпитвал за нещастията на хората и щедро помагал на бедните. Въпреки голямото си богатство, живеел съвсем скромно и патриархално, но не се показвал такъв пред чужденците. На скромен живот привикнал още в дома на баща си, крал Урош. Говори се, че когато цар Михаил Палеолог изпратил заедно с посланици дъщеря си Анна в двора на крал Урош, той предложил дъщеря си (за жена – бел. ред.) на Милутин, само и само за да привлече сръбския крал за унията с Рим. А крал Урош, като видял този безумен византийски разкош на принцесата и посланиците, казал: "Какво е това и за какво е? Ние не сме свикнали на такъв живот”. И като посочил с ръката си една сръбска принцеса с хурка в ръцете, казал: "Ето, в такова одеяние ние вземаме снахите си!"
Първоначално светите му мощи били пазени в Банския манастир "Св. Стефан" в Косово, а след Косовската битка през 1389 г. били отнесени в близкото село Тренча. Около 1460 г. митрополит Стефан ги отнесъл заради проблеми с турците в манастира в Горна Баня край София. По-късно светите му мощи са пренесени в София, в митрополитския храм "Св. Неделя", наричан също "Свети Крал", където до днес са предмет на благоговейна почит.
Аврамий Затворник и на блажената Мария, негова племенница
Аврамий Затворник и на блажената Мария, негова племенница
(от Чети-Минеи на Св. Димитрий Ростовски)
Блаженият Аврамий се роди от благочестиви родители. Още от ранна възраст той обичаше да ходи в църква, с радост слушаше Божествените Писания и се поучаваше в тях. Родителите му много го обичаха, макар и по своему, и затова настояваха да се свърже в брак, но той не искаше. Те често пъти се опитваха да го принудят да се ожени и най-накрая той, макар и против волята си, им се подчини.
На седмия ден след сватбата Аврамий седеше в брачния чертог заедно с невестата и изведнъж в сърцето му възсия светлината на Божията благодат: той стана и излезе от дома без да се обади на никого. Наставляван от Бога, отиде извън града и на около 3 км видя една празна колиба. В нея той остана да живее, радостен, че е намерил такова тихо и усамотено кътче, в което да спасява душата си; трудеше се в духовни подвизи и прославяше Бога.
Родителите му и сродниците му много се разтревожиха задето така неочаквано изчезна - тръгнаха и навсякъде го търсеха. След 17 дни го намериха в колибата да се моли на Бога, и щом го видяха, стояха в почуда. А блаженият им рече:
- Не се удивявайте, но прославяйте човеколюбивия Бог, Който ме избави от суетния свят. Молете Господа за мен: да ми даде докрай да понеса Неговото благо иго, което ме удостои да приема. Оставете ме да живея тук в безмълвие заради любовта към Бога и да свикна да върша Неговата света воля.
Тогава те видяха твърдото му намерение и казаха:
- Амин.
Блаженият ги помоли да не го притесняват с посещенията си. После затвори вратите и остави само едно малко прозорче, през което му донасяха храна, и така живееше и служеше на Бога.
Скоро Божията благодат се всели в душата му, мисълта му се просвети и започна да разбира духовните неща. Всеки ден той все повече преуспяваше в добродетелен живот, в изключително въздържание, смирение, целомъдрие и любов. Навсякъде в околността се носеше славата за светостта му. Много хора идваха да го видят и получаваха от него полза за душите си. Бог му даде духовен разум и премъдрост, и той по чуден начин предаваше на околните мира, който сам имаше в сърцето си.
Десет години след като блаженият Аврамий напусна родителите си, те си отидоха от този свят и му оставиха много имот. Но той не поиска да прекъсне молитвата си и безмълвието си - затова помоли един свой добър познат да раздаде всичко на бедните, и когато стори това, живееше без суетни грижи.
Преподобният отец полагаше всяко старание да не се привърже умът му към земни неща, и затова не притежаваше никакви вещи, освен една дреха, власеница, съд, от който се хранеше и пиеше вода, и рогозка, на която почиваше. Оттогава, и през целия си по-нататъшен иночески живот той не измени възприетото правило, а живя в монашество 50 години с велико усърдие и любов към Бога.
В околността на града имаше едно многолюдно село и всичките му жители - от малък до голям - бяха елини, езичници, и не можеше да се намери никой, който да ги обърне към Бога. Епископът на тази област изпращаше в селото презвитери и дякони, но те не успяха да ги отвърнат от идолопоклонството, защото не можеха да понесат скърбите, причинявани им от тях. Също и много монаси неведнъж се опитваха да сторят това, но претърпяваха несполука и се отказваха.
Един ден епископът седеше заедно със своите клирици, спомни си за блажения Аврамий и каза:
- Не съм виждал през целия си живот такъв мъж - съвършен във всяко добро и богоугодно дело, като господин Аврамий.
- Да, владико - отвърнаха му клириците, - той е Божий раб и съвършен монах.
Епископът продължи:
- Искам да го поставя за свещеник в онова елинско село - със своето търпение и любов той ще може да привлече сърцата им към себе си и да ги обърне към Бога.
Като каза това, веднага стана заедно с клира си и отиде при светия затворник. Скоро пристигнаха до килията му и взаимно се поздравиха. Епископът започна да му говори за елинското село и го молеше да отиде там. Но св. Аврамий се натъжи и му каза:
- Прости ме, отче светий, и ме остави да плача за греховете си! Аз съм немощен и негоден за това нещо.
- По благодатта на Бога за теб е възможно да го сториш - отвърна му епископът. - Недей да се лениш за доброто послушание!
- Моля твоя светиня - пак му каза той, - остави мен, недостойния, да оплаквам своите зли дела!
Тогава епископът му рече:
- Ето, ти си оставил света и си презрял всичко, което е в него, разпнал си се и си преуспял в добродетелта, но все още нямаш послушание.
От тези думи св. Аврамий силно се просълзи и каза:
- Кой съм аз, мъртвото псе, и какво е моят живот, че си помислил за мен такива високи неща?
- Тук като седиш - отвърна му епископът, - спасяваш само себе си. А там, с помощта на Божията благодат, ще помогнеш за спасението на мнозина и ще ги обърнеш към Бога. Затова разсъди в кой случай ще имаш по-голяма награда: ако спасиш само себе си, или ако се погрижиш за спасението на мнозина?
Блаженият през сълзи му рече:
- Нека да бъде волята Божия: заради послушанието ще отида!
Тогава епископът го изведе от килията, върнаха се в града и там го ръкоположи, а после с радост го изпрати заедно с клира си в споменатото голямо село. По пътя блаженият се молеше на Бога и казваше:
- Благий и човеколюбиви Господи, виж моята немощ и изпрати Твоята благодат да ми помогне - за да се прослави Твоето пресвето име!
Щом пристигна в селото и видя как хората, обхванати от идолопоклонническо умопомрачение, служат на бесовете, той простена и се разплака, издигна поглед към небето и рече:
- Боже, Който единствен си без грях, не презирай делата на Твоите ръце!
После изпрати в града при своя близък приятел, на когото беше поверил наследения от родителите си имот да го раздаде на бедните, и го помоли да му отдели той толкова от останалото имущество, колкото да му стигне за да построи църква. Приятелят му незабавно изпълни неговото искане и му изпрати потребното. Тогава блаженият с усърдие се зае да построи Божий храм и не след дълго издигна прекрасна църква и я украси с изключително благолепие. Докато тя се строеше, св. Аврамий отиваше сред идолите и се молеше на Бога без да каже дума на когото и да било, а след като завърши строежа на църквата, продължи в нея своя молитвен подвиг. С много сълзи той се молеше и казваше:
- Събери, Господи, разпръснатите хора, въведи ги в тази църква и просвети техните духовни очи за да познаят Теб - благия и човеколюбив Бог!
Щом свърши молитвата, излезе от църквата, отиде и събори езическия жертвеник, а идолите им разби. Виждайки това, езичниците се нахвърлиха върху него като диви зверове, биха го и го изгониха вън от селото. Но той през нощта пак се върна, влезе в църквата, и с плач и стенание молеше Бога да спаси погиналите хора. На сутринта селяните го намериха в църквата да се моли, и стояха ужасени. Всеки ден те идваха там, но не за молитва, а за да видят прекрасното здание и неговото благолепие. Св. Аврамий ги молеше да познаят Бога. Тогава те грабнаха колове и го биеха, сякаш е някакъв бездушен камък, повалиха го на земята, вързаха го за шията и го влачеха из селото. После го помислиха за умрял, сложиха върху му един камък, оставиха го така и си отидоха.
Св. Аврамий едва остана жив. В полунощ той дойде на себе си, започна силно да плаче и казваше към Бога:
- Защо, Владико, презря моите сълзи и смирението ми? Защо отвърна лицето Си от мен и презря делата на Твоите ръце? Господи, погледни сега на Твоя раб и чуй моята молитва! Укрепи ме и освободи Твоите раби от дяволските вериги. Дай им да познаят Теб - Единия истински Бог, и да разберат, че няма друг Бог, освен Тебе.
После отново влезе в селото и отиде в църквата. Стоеше там, пееше и се молеше.
На сутринта дойдоха хората и като го видяха жив, стояха изумени. Но те бяха жестоки и безмилостни, и пак започнаха да го измъчват: събориха го на земята, вързаха го с въже за врата и отново го извлякоха вън от селото.
Три години блаженият страдаше така и търпеше с вяра, твърд като камък. Непрестанно понасяше побои - гонен, влачен и замерян с камъни; търпеше глад и жажда. И след всичко това той не се разгневи против тях, не възропта, нито пък изпадна в малодушие или униние, но все повече ги обикваше и желаеше тяхното спасение. Молеше ги и ги поучаваше: увещаваше старците като да са му бащи, юношите - като братя, а децата - като свои чеда, непрестанно обиждан и поругаван от тях.
Един ден всички жители на селото - от малък до голям - се събраха заедно. Те бяха ужасени от постъпките на св. Аврамий и казваха помежду си:
- Видяхте ли великото търпение на този мъж? Видяхте ли неговата неизказана любов към нас? Толкова много злини му причиняваме, а той не си отива оттук, на никого не каза лоша дума, нито се отвърна от нас, но с голяма радост търпи всичко това. Наистина, той е изпратен от Бога да дари на душите ни живот, за който винаги ни говори. Той ни казва, че има Небесно Царство, рай, вечен живот - и ето, виждаме, че думите му са истински: ако не беше така, той не би търпял толкова много злини от нас. Но и немощта на нашите богове се откри, защото никакво зло не можаха да му сторят когато ги разбиваше. Наистина, той е раб на Живия Бог и всичко, което ни казва, е истина. Елате сега, за да повярваме в Бога, Когото той проповядва!
След тези думи всички единодушно се устремиха към църквата, влязоха вътре и викаха:
- Слава на Небесния Бог, Който изпрати Своя раб за да ни спаси от дяволската измама!
А блаженият, щом ги видя, изпълни се с неизречена радост и лицето му стана светло като утринна зора. Обърна се към тях и им каза:
- Отци мои, братя мои и чеда! Елате да прославим Бога, Който просвети вашите сърдечни очи за да Го познаете и да се очистите от идолската нечистота. Затова вярвайте в Живия Бог от цялата си душа - Той е Творец на небето и земята, и на всичко, което е на тях, Той е безначален и неизказан, непостижим, Подател на светлината, човеколюбив, велик и страшен, но и благ Господ. Вярвайте и в Неговия Единороден Син, Който е Негова премъдрост, сила и воля. Вярвайте и в Пресветия Негов Дух, Който оживотворява всичко - и чрез тази вяра станете причастници на небесния живот!
- Отче и наставниче на нашия живот - отвърнаха му те, - както казваш и както ни учиш, така вярваме! Готови сме да направим всичко, което ни заповядаш.
Тогава блаженият ги кръсти в името на Отца и Сина и Светия Дух всички - от малък до голям - около 1000 души. Всеки ден им четеше от Божествените книги, поучаваше ги и им говореше за Небесното Царство, за рая, а също за геената огнена; утвърждаваше ги в правдата, във вярата и любовта. Техните души бяха истинска доброплодна земя - с усърдие приемаха доброто семе и принасяха плод: едни - сто, други - шестдесет, други - тридесет. С голямо прилежание слушаха поученията му и изпълняваха думите му. Те всички имаха блажения в своите очи като Ангел Божий, привързаха се към него с неразрушимите връзки на любовта в Христа и внимаваха в спасителните му наставления.
След обръщането на селяните към светата Вяра, блаженият Аврамий живя с тях една година и непрестанно денем и нощем ги поучаваше от Божието слово. После, като се увери в усърдието им към Бога и в твърдата им вяра, поиска да ги напусне, защото виждаше себе си твърде обичан от тях и твърде уважаван - страхуваше се да не би умът му да се привърже към някакви земни грижи и да се наруши духът на неговия монашески живот. Затова една нощ стана, помоли се на Бога и каза:
- Владико Господи, Който един си без грях, Който един си свят и почиваш сред Светиите, Който един си човеколюбив и милосърден! Ти просвети духовните очи на тези хора, освободи ги от идолската прелест и им даде да разберат Твоята Божествена истина. Ти, Владико, и до край ги запази и бъди застъпник на това добро Твое стадо, което си придобил заради неизказаното Си човеколюбие. Запази ги с оградата на Твоята благодат и винаги просветявай сърцата им, за да постъпват така, както е угодно на Тебе и да се удостоят с Твоето Небесно Царство! Защити и мен, недостойния и немощния, и не ми вменявай това за грях! Ти знаеш всичко - знаеш, че Теб възлюбих и за Теб копнея.
Когато свърши молитвата, огради се с кръстното знамение, а после тайно отиде в друго някое място и се скри от тях.
На сутринта, по обичая си новопокръстените хора отидоха в църквата, но не намериха там блажения Аврамий и бяха в недоумение. Стояха като изгубени овци, викаха със сълзи на очи своя пастир и го търсеха. Дълго време гледаха навсякъде, но не можаха да го намерят; объркани и натъжени, те незабавно отидоха при епископа и му разказаха за случилото се. Той също се изпълни със скръб, взе присърце болката им и изпрати много хора навред да търсят блажения - най-вече заради сълзите и молбите на неговото паство. Търсеха го като безценно съкровище, но не го намериха. Тогава епископът заедно със своя клир отиде в селото и щом видя всички утвърдени в светата Вяра и в Христовата любов, избра от тях достойни мъже, постави ги презвитери и дякони, благослови ги и се върна в града. Когато блаженият Аврамий научи за това, много се зарадва и прослави Бога.
- Какво да Ти въздам, Владико мой преблагий - казваше, - за всичко, което си ми дал? Покланям се на Теб и прославям Твоя промисъл.
После радостен отиде в своята килия, където се подвизаваше първоначално. Построи и друга по-малка килия от външната страна на първата. Затвори се вътре и се радваше в Бога, своя Спасител.
А дяволът виждаше дивния богоугоден живот на св. Аврамий, разкъсваше се от завист и всячески се опитваше да препъне добрия Христов воин. Поиска да го подтикне към гордост и дойде при него с похвални думи - ето как стана това.
Веднъж преподобният стоеше в полунощ и се молеше. По едно време в килията му изведнъж засия светлина като слънчева и се чу глас сякаш от Бога, който му казваше:
- Блажен си, блажен си, Аврамий! Твърде много си блажен, защото никой сред хората не изпълни моята воля както ти, и затова си блажен!
Светецът веднага разбра, че го напада бесовско коварство, издигна глас и рече:
- Твоята тъма с теб да бъде в пагуба, дяволе, изпълнен с лъжа и погибел! Защото аз съм грешен човек, но имам упование на благодатта и помощта на моя Бог, и не се боя от теб, нито ме плашат твоите привидения! Името на моя Спасител Иисус Христос, Когото възлюбих, е за мен непобедима стена, и в Негово име ти запрещавам, нечисто псе!
При тези думи дяволът веднага изчезна като дим.
Няколко дни по-късно блаженият пак стоеше през нощта на молитва. В това време неочаквано дойде сатаната, държеше секира и започна да сече и да разрушава килията му. Когато изглеждаше сякаш в стената вече се е отворил процеп, бесът извика със силен глас към останалите бесове:
- Побързайте, другари мои! По-скоро елате да влезем и да го удушим!
Св. Аврамий казваше:
- "Всички народи ме бяха обградили и с името Господне ги победих" (Пс.117:10).
При това сатаната веднага изчезна, а килията се оказа цяла. Не след дълго св. Аврамий пак се молеше в полунощ и видя своята рогозка, на която стоеше, сякаш гори с голям пламък. Тогава стъпи върху пламъка и каза: "Върху аспид и василиск ще настъпя и ще потъпча лъва и змията" (Пс.90:13) , и цялата вражеска сила - в името на моя Бог Иисус Христос, Който ми помага!
Сатаната незабавно избяга и викаше гръмогласно:
- Ах, отвратителен човек! Аз ще те победя! Намерил съм коварство против теб.
Един ден, когато блаженият се хранеше, дяволът във вид на юноша пак влезе в килията му, приближи се и искаше да събори на земята съда, от който ядеше. Но той разбра, взе съда, държеше го и се хранеше от него без да се бои от нищо, а дяволът стоеше пред него. След това дяволът взе един свещник, постави на него горяща свещ и започна с висок глас да казва:
- Блажени са непорочните в своя път, които ходят в закона Господен...
И изпя този псалом докрай.
Светецът нищо не му отвърна додето се хранеше. Когато свърши, осени се с кръстното знамение и рече:
- Нечист пес, окаян и немощен страхливец! Щом знаеш, че са блажени непорочните, защо тогава ги притесняваш? Да, блажени и преблажени са всички, които се надяват на Бога и Го обичат от цялото си сърце.
- Притеснявам ги - отвърна му дяволът - за да ги победя, за да ги вкарам в съблазън и да ги отвърна от всяко добро дело.
Блаженият му рече:
- Да не видиш добро, проклетнико, и да не победиш нито един от онези, които се боят от Бога, нито пък да съблазниш някого от тях! Ти побеждаваш подобните на теб, които са отстъпили от Бога по собствената си воля - тях прелъстяваш и побеждаваш, защото те нямат Бога. А от любещите Бога така изчезваш, както димът от вятъра. Една тяхна молитва със сълзи така те прогонва, както вятърът отвява праха. Благословен во веки да бъде моят Бог, моята слава и похвала, задето не се страхувам от теб, та ако и да стоиш тук цяла година или повече. Нито пък ще върша волята ти, нечисто псе! И тъй, не ме е грижа за теб, както човек не го е грижа за някое пребито куче!
Щом блаженият каза това, бесът веднага изчезна.
Пет дни по-късно когато св. Аврамий свършваше полунощната си молитва, дойде при него древният враг и му представи в привидение голямо множество народ. Те сякаш подигнаха килията му и на блажения му се струваше, като че я завличат на някъде. При това викаха:
- Да я хвърлим в ямата!
Но той не се уплаши, а им отвърна с псаломските думи:
- "Обградиха ме като стотици пчели и се разгоряха като огън в тръни, но с името Господне им се противих" (Пс.117:12).
Тогава сатаната закрещя:
- Ах! Не зная повече какво да ти сторя - ето, вече всякак си ме победил и си съборил моята сила. Ти не се страхуваш от мен, но аз няма да те оставя докато не те победя и не те унижа.
- Проклет бъди ти, нечист бяс - отвърна му блаженият, - и всички твои дела! А аз въздавам слава и поклонение на нашия Владика - Единия свет Бог - Който те прави да си поруган от нас, любещите Го. Разбери сега, окаян безсрамнико, че ние не се боим от теб, нито от твоите привидения!
Дълго време дяволът се бореше така с Божия угодник, искаше да го уплаши с различни привидения и страхования, но не можа да победи неговата непоколебима мисъл; напротив - сам от него биваше победен. А преподобният отец все повече се подвизаваше и преуспяваше в любов към Бога - той обикна Господа от цялата си душа и водеше такъв висок духовен живот, че се удостои с Божията благодат и затова дяволът не успя да го победи. През всички години на своя иночески живот нямаше ден, в който той да не плаче, а устните му не знаеха какво е смях, нито пък вкусваше елей; но дори и лицето си не умиваше, а пребъдваше така и се готвеше за смъртта - всеки ден той живо си представяше, че може да е последният от живота му.
Родният брат (по плът) на св. Аврамий имаше единствена дъщеря. Но след известно време той умря и момичето остана сираче. Тогава тя беше на 7 години. Някои от познатите и я взеха и я доведоха при чичо и - св. Аврамий. Той и заповяда да живее във външната килия, а сам остана затворен във вътрешната. Между тях имаше малка вратичка, през която той я учеше на Псалтир и на останалите свещени книги.
Така момичето започна да води подобно на него монашески живот в пост и молитва, и във всички иночески подвизи и добродетели. Много пъти блаженият със сълзи се молеше на Бога за нея - да бъде мисълта и винаги насочена към Него и да не привързва себе си към земната суета. Нейният баща и бе оставил в наследство много имот, но св. Аврамий незабавно и заповяда да го раздаде на бедните.
Често пъти тя казваше на своя чичо:
- Моли Бога за мен, отче, за да се избавя от всичките многоразлични дяволски мрежи!
Тя усърдно се стараеше в своя живот да подражава на блажения си чичо, и той много се радваше, виждайки добродетелите и, духовните и подвизи, сълзите и смиреномъдрието и, безмълвието и кротостта и, а също и любовта и към Бога.
Така тя живя при него в монашество 20 години - чиста като гълъбица и непорочна като агне. Но в края на 20-тата година от живота и при стареца дяволът я препъна със своето коварство за да я улови и поне така да оскърби блажения Аврамий и да откъсне ума му от Бога.
Някакъв монах, който всъщност само носеше монашеско име, а на дело съвсем не беше такъв, идваше от време на време при светия старец уж за да се ползва от душеспасителните му наставления. Веднъж той видя през вратичката блажената девойка, пожела я и искаше да разговаря с нея, а в сърцето му пламна геенският огън на нечистата плътска "любов", т.е. похот, към девойката. Дълго време, около една година, той беше обладан от такива скверни пожелания, докато веднъж с помощта на сатаната успя да отвори вратичката на килията и, влезе при нея, прелъсти я и я оскверни.
След извършването на греха девойката се ужаси в мисълта си, разкъса дрехите си и се удряше по лицето; дори искаше да се обеси от скръб. Казваше си:
- Аз умрях по душа, погубих живота си, иноческия си труд и въздържанието си... И сега вече няма никаква полза от сълзите, които проливах! Аз прогневих Бога, сама себе си погубих и хвърлих в горчива печал преподобния старец, моя чичо. А сега съм поругана от дявола, и за какво повече да живея аз, окаяната?... Горко ми! Какво направих? Горко ми! В какво паднах? Как се помрачи мисълта ми? Как погинах и не разбрах? Какво тъмно омрачение покри сърцето ми, и не зная какво да правя или къде да се скрия? Къде ли да отида и в коя ли яма да се хвърля? Къде са поученията на моя преподобен чичо и къде са наставленията на неговия приятел Ефрем? Те ми казваха: "Внимавай върху себе си и запази душата си нескверна за безсмъртния Жених, защото твоят Жених е свет и е ревнител". Отсега нататък повече няма да смея да погледна към небето, защото умрях за Бога и за хората. Но и тук вече не мога да стоя - как аз, грешницата, изпълнена с нечистота, ще започна да говоря с тези свети отци? Ако дръзна да сторя това, огън ще излезе от неговата врата и ще ме изгори! По-добре да отида в друга страна, където никой няма да ме знае, понеже веднъж умрях и вече няма за мен надежда за спасение...
След тези думи веднага излезе и отиде в някакъв друг град, измени вида си и остана в един хотел.
Когато с нея се случи това, на блажения Аврамий се яви следното видение. Той видя огромна страшна змия, отвратителна на вид и гърмяща от силата си. Тази змия стигна до килията му, намери една гълъбица, погълна я и отново се върна на своето място. Щом се събуди от сън, блаженият силно се опечали, плачеше горчиво и казваше:
- Нима сатаната ще подигне гонение срещу светата Църква и ще откъсне мнозина от вярата? Или пък в Църквата ще настане раздор?
Помоли се на Господа и рече:
- Човеколюбиви Господи, Ти знаеш всичко, Ти единствен знаеш какво означава това видение.
Два дни по-късно той видя същата змия да излиза от своето място. Тя дойде в килията му, постави главата си под нозете му и се пукна. А в стомаха и бе намерена онази гълъбица - блаженият простря ръката си, взе я жива и без да има нечистота.
Веднага щом се събуди той извика веднъж и два пъти към девойката, която живееше в монашество до неговата килия, и и казваше:
- Защо се лениш вече втори ден и не отваряш устата си за славословие на Бога?
Но отговор не последва. Той отвори вратичката и не намери девойката във външната килия - тогава разбра, че видението, което му се яви, се отнасяше за нея. Заплака и рече:
- Ох, горко ми! Вълк грабна моята овца, и моето чедо е отведено в плен!
Издигна глас и със сълзи казваше:
- Спасителю на целия свят, върни твоята агница Мария в оградата на живота и не допускай моята старост да слезе със скръб в ада! Не презирай, Господи, моето моление, но скоро изпрати Твоята благодат за да я избави от устата на змията!
Две години Мария живееше далеч от своя чичо, а той денем и нощем се молеше на Бога за нея. Когато изминаха тези две години, някои хора му разказаха къде са я видели и как живее. А той помоли един от познатите си да отиде там и достоверно да узнае какво прави тя. След известно време човекът се върна и му разказа как я е видял и какво е разбрал за нея. Св. Аврамий го изслуша и му нареди да донесе воински дрехи и да доведе един кон. Когато това бе сторено, той отвори вратичката и излезе от килията си. Преоблече се като войник, сложи на главата си голяма и твърде висока шапка, така че да закрива лицето му, взе със себе си една златна монета, седна на коня и тръгна.
След някое време пристигна в хотела и се оглеждаше тук и там за да види Мария. Отиде при съдържателя, усмихна се и му каза:
- Приятелю, чух, че имаш една много красива девойка. Покажи ми я, за да и се нагледам и да и се насладя!
А той, като видя побелелите му коси, надсмя му се в ума си - помисли, че иска да блудства с нея - и му отвърна:
- Да, имам такава девойка и тя е много красива.
Наистина, Мария беше необикновено красива по лице. Тогава старецът с радостен поглед му каза:
- Извикай ми я, за да се повеселя днес!
Скоро я повикаха и тя влезе. А светецът щом я видя облечена и нагиздена като блудница, без малко цял щеше да се залее в сълзи, но се сдържа, за да не би тя да го познае и като разбере, да избяга от него. Двамата седнаха и започнаха да пият. След малко сам дивният божествен мъж започна да се весели с нея. Тя стана, прегърна го и взе да го целува по шията. Докато го целуваше, усети необикновено благоухание, което излизаше от неговото чисто тяло, умъртвено за греха чрез много постнически подвизи. Тогава си спомни за предишния си живот и за своето въздържание, въздъхна, просълзи се и рече:
- Ох, горко на мен, нещастната!
Съдържателят на хотела я попита:
- Госпожо Мария, ето, вече втора година живееш при нас и никога не чух от теб такива думи и такива въздишки. А сега какво ти стана?
Тя му отвърна:
- Ако бях умряла преди тези две години, щях да бъда блажена.
Тогава св. Аврамий, за да не би Мария да го познае, обърна се към нея и и каза сякаш грубо:
- Сега ли си спомни за твоите грехове, когато си дошла при мен?
После извади златната монета, даде я на съдържателя и му каза:
- Приятелю, направи за нас хубава вечеря, за да се повеселим тази вечер с девойката, защото отдалеч дойдох заради нея!
О, каква велика премъдрост заради Бога, в душата на божествения мъж! Какъв висок духовен разум и разсъждение! Каква вяра и решимост да стори онова, което е нужно! Той, който през всичките 50 години на монашеския си живот не вкуси хляб до ситост, нито пи доволно вода, сега яде месо и пие вино, за да спаси погиналата душа! Ангелските чинове на Небесата се удивиха на такава постъпка на блажения отец, на неговото мъжество и богомъдро решение! Ядеше месо и пиеше вино, за да извади потъналата душа от смрадното и скверно блато на греха. О, премъдрост на премъдрите! О, разум на разумните!
След вечерята и увеселението им, девойката му каза:
- Господине, да станем и да отидем на леглото, и да поспим там!
- Добре, нека да отидем - отвърна и той.
Щом влязоха в стаята, той видя голямо легло, застлано с меки завивки, седна на него и и каза:
- Затвори вратата, ела и ми събуй обувките!
Когато тя затвори вратата и дойде при него, той пак и рече:
- Госпожо Мария, приближи се тук до мен!
Тя се приближи. Тогава той я хвана, държеше я здраво за да не избяга и веднага я целуна. После свали воинската шапка от главата си, заплака и и каза:
- Чедо мое Мария, не ме ли познаваш? Не съм ли аз този, който те възпита? Какво стана с теб, мое чедо? Кой те погуби? Къде е твоят ангелски образ, който имаше, чедо мое? Къде е твоето въздържание, твоят плач и сълзи, къде е твоето бдение и духовен подвиг? От каква небесна висота в каква пропаст си отишла? О, чедо мое, защо не ми каза когато си съгрешила, та аз да принеса покаяние заради теб, заедно с моя възлюбен Ефрем? Защо така постъпи? Защо ме наскърби и ме хвърли в такава страшна печал? Кой е безгрешен, освен единствено Бог?
Тя го слушаше като поразена и стоеше в ръцете му като някакъв бездушен камък - страхуваше се, а заедно с това се и срамуваше. Блаженият пак и каза:
- Няма ли да ми отговориш, чедо мое Мария? Няма ли да ми отговориш, сърце мое? Не заради теб ли дойдох аз тук, чедо мое? Аз ще отговарям пред Бога за теб в Съдния ден, аз ще взема покаяние върху себе си за твоите грехове.
Така до полунощ той плачеше, молеше я и я увещаваше. Накрая тя придоби малко дръзновение и му отвърна през сълзи:
- Не мога да погледна към теб заради срама на моето лице. И как бих могла да се помоля на Бога, като съм толкова омърсена с нечистота и скверноти!?
А той и казваше:
- Върху мен да бъде твоят грях, чедо! От моите ръце Бог да потърси сметка за твоя грях! А ти само ме послушай и ела да отидем на своето място! Също и Ефрем моли Бога за теб. Ах, чедо мое, смили се над моята старост, моля те, сърце мое! Стани, чедо мое, и върви с мен!
- Ако знаеш - отвърна му тя, - че мога да се покая и че Бог ще приеме молитвата ми, тогава ще дойда, ще падна пред твоята святост и ще целувам твоите свети нозе, задето тъй милосърдно се отнесе към мен и дойде тук да ме изведеш от тази нечиста сквернота!
После преклони глава до нозете му, цяла нощ плачеше и казваше:
- Как да ти се отплатя за всичко, господарю мой?...
На сутринта той и рече:
- Чедо, стани, да тръгваме!
- Имам - каза му тя - тук малко злато и дрехи. Какво ще заповядаш да направя с тях?
Св. Аврамий и отвърна:
- Всичко остави тук, защото това е част на лукавия!
После станаха и веднага тръгнаха. Той я постави на коня и я водеше, а сам вървеше отпред, радостен като пастир, който е намерил изгубената овца и с радост я е взел на раменете си - така и блаженият вървеше и прославяше Бога в душата си.
Скоро пристигнаха на своето място. Там св. Аврамий веднага затвори девойката във вътрешната килия, където по-рано пребиваваше той, а сам остана във външната. Мария се облече в груба власеница и прекарваше дните си в смирение и покаен плач, във въздържание и кротост. Призоваваше на помощ Бога и с голямо усърдие се каеше за греховете си. Покаянието и бе толкова голямо и молитвата - толкова силна, че в сравнение с тях нашето покаяние е като сянка и молитвата ни - нищожна.
Милосърдният Бог, Който не иска нито един човек да погине, но всички грешници да се обърнат към покаяние, помилва и Своята рабиня, която истински се каеше, и и прости греховете. В знак, че греховете и са простени, Бог и даде благодатния дар да лекува болестите на хората, идващи при нея.
Блаженият Аврамий живя още 10 години. С утеха в душата си гледаше нейното велико покаяние, сълзи и пост, трудове и усърдни молитви към Бога - и прославяше всемилостивия Господ. После с мир завърши временния си живот и почина на 70-годишна възраст. В часа на смъртта му около него се събра едва ли не целият град - всеки от хората искаше да се приближи до неговото свето тяло и мнозина болни получиха изцеление.
Христовата рабиня Мария живя след блажената кончина на своя чичо още 5 години - във велико въздържание тя денем и нощем със сълзи се молеше на Бога. Хората, живеещи наблизо, понякога минаваха нощем край килията и и чуваха гласа на нейния плач и безкрайни ридания, стояха удивени и прославяха Бога.
Така блажената Мария напълно се покая, благоугоди на Бога и почина с мир. А сега, след умилителния си плач, тя радостно, заедно със Светиите, се весели в Господа, на Когото подобава слава во веки, амин.
Препечатано от: http://manastir.narod.ru
Блаженият Аврамий се роди от благочестиви родители. Още от ранна възраст той обичаше да ходи в църква, с радост слушаше Божествените Писания и се поучаваше в тях. Родителите му много го обичаха, макар и по своему, и затова настояваха да се свърже в брак, но той не искаше. Те често пъти се опитваха да го принудят да се ожени и най-накрая той, макар и против волята си, им се подчини.
На седмия ден след сватбата Аврамий седеше в брачния чертог заедно с невестата и изведнъж в сърцето му възсия светлината на Божията благодат: той стана и излезе от дома без да се обади на никого. Наставляван от Бога, отиде извън града и на около 3 км видя една празна колиба. В нея той остана да живее, радостен, че е намерил такова тихо и усамотено кътче, в което да спасява душата си; трудеше се в духовни подвизи и прославяше Бога.
Родителите му и сродниците му много се разтревожиха задето така неочаквано изчезна - тръгнаха и навсякъде го търсеха. След 17 дни го намериха в колибата да се моли на Бога, и щом го видяха, стояха в почуда. А блаженият им рече:
- Не се удивявайте, но прославяйте човеколюбивия Бог, Който ме избави от суетния свят. Молете Господа за мен: да ми даде докрай да понеса Неговото благо иго, което ме удостои да приема. Оставете ме да живея тук в безмълвие заради любовта към Бога и да свикна да върша Неговата света воля.
Тогава те видяха твърдото му намерение и казаха:
- Амин.
Блаженият ги помоли да не го притесняват с посещенията си. После затвори вратите и остави само едно малко прозорче, през което му донасяха храна, и така живееше и служеше на Бога.
Скоро Божията благодат се всели в душата му, мисълта му се просвети и започна да разбира духовните неща. Всеки ден той все повече преуспяваше в добродетелен живот, в изключително въздържание, смирение, целомъдрие и любов. Навсякъде в околността се носеше славата за светостта му. Много хора идваха да го видят и получаваха от него полза за душите си. Бог му даде духовен разум и премъдрост, и той по чуден начин предаваше на околните мира, който сам имаше в сърцето си.
Десет години след като блаженият Аврамий напусна родителите си, те си отидоха от този свят и му оставиха много имот. Но той не поиска да прекъсне молитвата си и безмълвието си - затова помоли един свой добър познат да раздаде всичко на бедните, и когато стори това, живееше без суетни грижи.
Преподобният отец полагаше всяко старание да не се привърже умът му към земни неща, и затова не притежаваше никакви вещи, освен една дреха, власеница, съд, от който се хранеше и пиеше вода, и рогозка, на която почиваше. Оттогава, и през целия си по-нататъшен иночески живот той не измени възприетото правило, а живя в монашество 50 години с велико усърдие и любов към Бога.
В околността на града имаше едно многолюдно село и всичките му жители - от малък до голям - бяха елини, езичници, и не можеше да се намери никой, който да ги обърне към Бога. Епископът на тази област изпращаше в селото презвитери и дякони, но те не успяха да ги отвърнат от идолопоклонството, защото не можеха да понесат скърбите, причинявани им от тях. Също и много монаси неведнъж се опитваха да сторят това, но претърпяваха несполука и се отказваха.
Един ден епископът седеше заедно със своите клирици, спомни си за блажения Аврамий и каза:
- Не съм виждал през целия си живот такъв мъж - съвършен във всяко добро и богоугодно дело, като господин Аврамий.
- Да, владико - отвърнаха му клириците, - той е Божий раб и съвършен монах.
Епископът продължи:
- Искам да го поставя за свещеник в онова елинско село - със своето търпение и любов той ще може да привлече сърцата им към себе си и да ги обърне към Бога.
Като каза това, веднага стана заедно с клира си и отиде при светия затворник. Скоро пристигнаха до килията му и взаимно се поздравиха. Епископът започна да му говори за елинското село и го молеше да отиде там. Но св. Аврамий се натъжи и му каза:
- Прости ме, отче светий, и ме остави да плача за греховете си! Аз съм немощен и негоден за това нещо.
- По благодатта на Бога за теб е възможно да го сториш - отвърна му епископът. - Недей да се лениш за доброто послушание!
- Моля твоя светиня - пак му каза той, - остави мен, недостойния, да оплаквам своите зли дела!
Тогава епископът му рече:
- Ето, ти си оставил света и си презрял всичко, което е в него, разпнал си се и си преуспял в добродетелта, но все още нямаш послушание.
От тези думи св. Аврамий силно се просълзи и каза:
- Кой съм аз, мъртвото псе, и какво е моят живот, че си помислил за мен такива високи неща?
- Тук като седиш - отвърна му епископът, - спасяваш само себе си. А там, с помощта на Божията благодат, ще помогнеш за спасението на мнозина и ще ги обърнеш към Бога. Затова разсъди в кой случай ще имаш по-голяма награда: ако спасиш само себе си, или ако се погрижиш за спасението на мнозина?
Блаженият през сълзи му рече:
- Нека да бъде волята Божия: заради послушанието ще отида!
Тогава епископът го изведе от килията, върнаха се в града и там го ръкоположи, а после с радост го изпрати заедно с клира си в споменатото голямо село. По пътя блаженият се молеше на Бога и казваше:
- Благий и човеколюбиви Господи, виж моята немощ и изпрати Твоята благодат да ми помогне - за да се прослави Твоето пресвето име!
Щом пристигна в селото и видя как хората, обхванати от идолопоклонническо умопомрачение, служат на бесовете, той простена и се разплака, издигна поглед към небето и рече:
- Боже, Който единствен си без грях, не презирай делата на Твоите ръце!
После изпрати в града при своя близък приятел, на когото беше поверил наследения от родителите си имот да го раздаде на бедните, и го помоли да му отдели той толкова от останалото имущество, колкото да му стигне за да построи църква. Приятелят му незабавно изпълни неговото искане и му изпрати потребното. Тогава блаженият с усърдие се зае да построи Божий храм и не след дълго издигна прекрасна църква и я украси с изключително благолепие. Докато тя се строеше, св. Аврамий отиваше сред идолите и се молеше на Бога без да каже дума на когото и да било, а след като завърши строежа на църквата, продължи в нея своя молитвен подвиг. С много сълзи той се молеше и казваше:
- Събери, Господи, разпръснатите хора, въведи ги в тази църква и просвети техните духовни очи за да познаят Теб - благия и човеколюбив Бог!
Щом свърши молитвата, излезе от църквата, отиде и събори езическия жертвеник, а идолите им разби. Виждайки това, езичниците се нахвърлиха върху него като диви зверове, биха го и го изгониха вън от селото. Но той през нощта пак се върна, влезе в църквата, и с плач и стенание молеше Бога да спаси погиналите хора. На сутринта селяните го намериха в църквата да се моли, и стояха ужасени. Всеки ден те идваха там, но не за молитва, а за да видят прекрасното здание и неговото благолепие. Св. Аврамий ги молеше да познаят Бога. Тогава те грабнаха колове и го биеха, сякаш е някакъв бездушен камък, повалиха го на земята, вързаха го за шията и го влачеха из селото. После го помислиха за умрял, сложиха върху му един камък, оставиха го така и си отидоха.
Св. Аврамий едва остана жив. В полунощ той дойде на себе си, започна силно да плаче и казваше към Бога:
- Защо, Владико, презря моите сълзи и смирението ми? Защо отвърна лицето Си от мен и презря делата на Твоите ръце? Господи, погледни сега на Твоя раб и чуй моята молитва! Укрепи ме и освободи Твоите раби от дяволските вериги. Дай им да познаят Теб - Единия истински Бог, и да разберат, че няма друг Бог, освен Тебе.
После отново влезе в селото и отиде в църквата. Стоеше там, пееше и се молеше.
На сутринта дойдоха хората и като го видяха жив, стояха изумени. Но те бяха жестоки и безмилостни, и пак започнаха да го измъчват: събориха го на земята, вързаха го с въже за врата и отново го извлякоха вън от селото.
Три години блаженият страдаше така и търпеше с вяра, твърд като камък. Непрестанно понасяше побои - гонен, влачен и замерян с камъни; търпеше глад и жажда. И след всичко това той не се разгневи против тях, не възропта, нито пък изпадна в малодушие или униние, но все повече ги обикваше и желаеше тяхното спасение. Молеше ги и ги поучаваше: увещаваше старците като да са му бащи, юношите - като братя, а децата - като свои чеда, непрестанно обиждан и поругаван от тях.
Един ден всички жители на селото - от малък до голям - се събраха заедно. Те бяха ужасени от постъпките на св. Аврамий и казваха помежду си:
- Видяхте ли великото търпение на този мъж? Видяхте ли неговата неизказана любов към нас? Толкова много злини му причиняваме, а той не си отива оттук, на никого не каза лоша дума, нито се отвърна от нас, но с голяма радост търпи всичко това. Наистина, той е изпратен от Бога да дари на душите ни живот, за който винаги ни говори. Той ни казва, че има Небесно Царство, рай, вечен живот - и ето, виждаме, че думите му са истински: ако не беше така, той не би търпял толкова много злини от нас. Но и немощта на нашите богове се откри, защото никакво зло не можаха да му сторят когато ги разбиваше. Наистина, той е раб на Живия Бог и всичко, което ни казва, е истина. Елате сега, за да повярваме в Бога, Когото той проповядва!
След тези думи всички единодушно се устремиха към църквата, влязоха вътре и викаха:
- Слава на Небесния Бог, Който изпрати Своя раб за да ни спаси от дяволската измама!
А блаженият, щом ги видя, изпълни се с неизречена радост и лицето му стана светло като утринна зора. Обърна се към тях и им каза:
- Отци мои, братя мои и чеда! Елате да прославим Бога, Който просвети вашите сърдечни очи за да Го познаете и да се очистите от идолската нечистота. Затова вярвайте в Живия Бог от цялата си душа - Той е Творец на небето и земята, и на всичко, което е на тях, Той е безначален и неизказан, непостижим, Подател на светлината, човеколюбив, велик и страшен, но и благ Господ. Вярвайте и в Неговия Единороден Син, Който е Негова премъдрост, сила и воля. Вярвайте и в Пресветия Негов Дух, Който оживотворява всичко - и чрез тази вяра станете причастници на небесния живот!
- Отче и наставниче на нашия живот - отвърнаха му те, - както казваш и както ни учиш, така вярваме! Готови сме да направим всичко, което ни заповядаш.
Тогава блаженият ги кръсти в името на Отца и Сина и Светия Дух всички - от малък до голям - около 1000 души. Всеки ден им четеше от Божествените книги, поучаваше ги и им говореше за Небесното Царство, за рая, а също за геената огнена; утвърждаваше ги в правдата, във вярата и любовта. Техните души бяха истинска доброплодна земя - с усърдие приемаха доброто семе и принасяха плод: едни - сто, други - шестдесет, други - тридесет. С голямо прилежание слушаха поученията му и изпълняваха думите му. Те всички имаха блажения в своите очи като Ангел Божий, привързаха се към него с неразрушимите връзки на любовта в Христа и внимаваха в спасителните му наставления.
След обръщането на селяните към светата Вяра, блаженият Аврамий живя с тях една година и непрестанно денем и нощем ги поучаваше от Божието слово. После, като се увери в усърдието им към Бога и в твърдата им вяра, поиска да ги напусне, защото виждаше себе си твърде обичан от тях и твърде уважаван - страхуваше се да не би умът му да се привърже към някакви земни грижи и да се наруши духът на неговия монашески живот. Затова една нощ стана, помоли се на Бога и каза:
- Владико Господи, Който един си без грях, Който един си свят и почиваш сред Светиите, Който един си човеколюбив и милосърден! Ти просвети духовните очи на тези хора, освободи ги от идолската прелест и им даде да разберат Твоята Божествена истина. Ти, Владико, и до край ги запази и бъди застъпник на това добро Твое стадо, което си придобил заради неизказаното Си човеколюбие. Запази ги с оградата на Твоята благодат и винаги просветявай сърцата им, за да постъпват така, както е угодно на Тебе и да се удостоят с Твоето Небесно Царство! Защити и мен, недостойния и немощния, и не ми вменявай това за грях! Ти знаеш всичко - знаеш, че Теб възлюбих и за Теб копнея.
Когато свърши молитвата, огради се с кръстното знамение, а после тайно отиде в друго някое място и се скри от тях.
На сутринта, по обичая си новопокръстените хора отидоха в църквата, но не намериха там блажения Аврамий и бяха в недоумение. Стояха като изгубени овци, викаха със сълзи на очи своя пастир и го търсеха. Дълго време гледаха навсякъде, но не можаха да го намерят; объркани и натъжени, те незабавно отидоха при епископа и му разказаха за случилото се. Той също се изпълни със скръб, взе присърце болката им и изпрати много хора навред да търсят блажения - най-вече заради сълзите и молбите на неговото паство. Търсеха го като безценно съкровище, но не го намериха. Тогава епископът заедно със своя клир отиде в селото и щом видя всички утвърдени в светата Вяра и в Христовата любов, избра от тях достойни мъже, постави ги презвитери и дякони, благослови ги и се върна в града. Когато блаженият Аврамий научи за това, много се зарадва и прослави Бога.
- Какво да Ти въздам, Владико мой преблагий - казваше, - за всичко, което си ми дал? Покланям се на Теб и прославям Твоя промисъл.
После радостен отиде в своята килия, където се подвизаваше първоначално. Построи и друга по-малка килия от външната страна на първата. Затвори се вътре и се радваше в Бога, своя Спасител.
А дяволът виждаше дивния богоугоден живот на св. Аврамий, разкъсваше се от завист и всячески се опитваше да препъне добрия Христов воин. Поиска да го подтикне към гордост и дойде при него с похвални думи - ето как стана това.
Веднъж преподобният стоеше в полунощ и се молеше. По едно време в килията му изведнъж засия светлина като слънчева и се чу глас сякаш от Бога, който му казваше:
- Блажен си, блажен си, Аврамий! Твърде много си блажен, защото никой сред хората не изпълни моята воля както ти, и затова си блажен!
Светецът веднага разбра, че го напада бесовско коварство, издигна глас и рече:
- Твоята тъма с теб да бъде в пагуба, дяволе, изпълнен с лъжа и погибел! Защото аз съм грешен човек, но имам упование на благодатта и помощта на моя Бог, и не се боя от теб, нито ме плашат твоите привидения! Името на моя Спасител Иисус Христос, Когото възлюбих, е за мен непобедима стена, и в Негово име ти запрещавам, нечисто псе!
При тези думи дяволът веднага изчезна като дим.
Няколко дни по-късно блаженият пак стоеше през нощта на молитва. В това време неочаквано дойде сатаната, държеше секира и започна да сече и да разрушава килията му. Когато изглеждаше сякаш в стената вече се е отворил процеп, бесът извика със силен глас към останалите бесове:
- Побързайте, другари мои! По-скоро елате да влезем и да го удушим!
Св. Аврамий казваше:
- "Всички народи ме бяха обградили и с името Господне ги победих" (Пс.117:10).
При това сатаната веднага изчезна, а килията се оказа цяла. Не след дълго св. Аврамий пак се молеше в полунощ и видя своята рогозка, на която стоеше, сякаш гори с голям пламък. Тогава стъпи върху пламъка и каза: "Върху аспид и василиск ще настъпя и ще потъпча лъва и змията" (Пс.90:13) , и цялата вражеска сила - в името на моя Бог Иисус Христос, Който ми помага!
Сатаната незабавно избяга и викаше гръмогласно:
- Ах, отвратителен човек! Аз ще те победя! Намерил съм коварство против теб.
Един ден, когато блаженият се хранеше, дяволът във вид на юноша пак влезе в килията му, приближи се и искаше да събори на земята съда, от който ядеше. Но той разбра, взе съда, държеше го и се хранеше от него без да се бои от нищо, а дяволът стоеше пред него. След това дяволът взе един свещник, постави на него горяща свещ и започна с висок глас да казва:
- Блажени са непорочните в своя път, които ходят в закона Господен...
И изпя този псалом докрай.
Светецът нищо не му отвърна додето се хранеше. Когато свърши, осени се с кръстното знамение и рече:
- Нечист пес, окаян и немощен страхливец! Щом знаеш, че са блажени непорочните, защо тогава ги притесняваш? Да, блажени и преблажени са всички, които се надяват на Бога и Го обичат от цялото си сърце.
- Притеснявам ги - отвърна му дяволът - за да ги победя, за да ги вкарам в съблазън и да ги отвърна от всяко добро дело.
Блаженият му рече:
- Да не видиш добро, проклетнико, и да не победиш нито един от онези, които се боят от Бога, нито пък да съблазниш някого от тях! Ти побеждаваш подобните на теб, които са отстъпили от Бога по собствената си воля - тях прелъстяваш и побеждаваш, защото те нямат Бога. А от любещите Бога така изчезваш, както димът от вятъра. Една тяхна молитва със сълзи така те прогонва, както вятърът отвява праха. Благословен во веки да бъде моят Бог, моята слава и похвала, задето не се страхувам от теб, та ако и да стоиш тук цяла година или повече. Нито пък ще върша волята ти, нечисто псе! И тъй, не ме е грижа за теб, както човек не го е грижа за някое пребито куче!
Щом блаженият каза това, бесът веднага изчезна.
Пет дни по-късно когато св. Аврамий свършваше полунощната си молитва, дойде при него древният враг и му представи в привидение голямо множество народ. Те сякаш подигнаха килията му и на блажения му се струваше, като че я завличат на някъде. При това викаха:
- Да я хвърлим в ямата!
Но той не се уплаши, а им отвърна с псаломските думи:
- "Обградиха ме като стотици пчели и се разгоряха като огън в тръни, но с името Господне им се противих" (Пс.117:12).
Тогава сатаната закрещя:
- Ах! Не зная повече какво да ти сторя - ето, вече всякак си ме победил и си съборил моята сила. Ти не се страхуваш от мен, но аз няма да те оставя докато не те победя и не те унижа.
- Проклет бъди ти, нечист бяс - отвърна му блаженият, - и всички твои дела! А аз въздавам слава и поклонение на нашия Владика - Единия свет Бог - Който те прави да си поруган от нас, любещите Го. Разбери сега, окаян безсрамнико, че ние не се боим от теб, нито от твоите привидения!
Дълго време дяволът се бореше така с Божия угодник, искаше да го уплаши с различни привидения и страхования, но не можа да победи неговата непоколебима мисъл; напротив - сам от него биваше победен. А преподобният отец все повече се подвизаваше и преуспяваше в любов към Бога - той обикна Господа от цялата си душа и водеше такъв висок духовен живот, че се удостои с Божията благодат и затова дяволът не успя да го победи. През всички години на своя иночески живот нямаше ден, в който той да не плаче, а устните му не знаеха какво е смях, нито пък вкусваше елей; но дори и лицето си не умиваше, а пребъдваше така и се готвеше за смъртта - всеки ден той живо си представяше, че може да е последният от живота му.
Родният брат (по плът) на св. Аврамий имаше единствена дъщеря. Но след известно време той умря и момичето остана сираче. Тогава тя беше на 7 години. Някои от познатите и я взеха и я доведоха при чичо и - св. Аврамий. Той и заповяда да живее във външната килия, а сам остана затворен във вътрешната. Между тях имаше малка вратичка, през която той я учеше на Псалтир и на останалите свещени книги.
Така момичето започна да води подобно на него монашески живот в пост и молитва, и във всички иночески подвизи и добродетели. Много пъти блаженият със сълзи се молеше на Бога за нея - да бъде мисълта и винаги насочена към Него и да не привързва себе си към земната суета. Нейният баща и бе оставил в наследство много имот, но св. Аврамий незабавно и заповяда да го раздаде на бедните.
Често пъти тя казваше на своя чичо:
- Моли Бога за мен, отче, за да се избавя от всичките многоразлични дяволски мрежи!
Тя усърдно се стараеше в своя живот да подражава на блажения си чичо, и той много се радваше, виждайки добродетелите и, духовните и подвизи, сълзите и смиреномъдрието и, безмълвието и кротостта и, а също и любовта и към Бога.
Така тя живя при него в монашество 20 години - чиста като гълъбица и непорочна като агне. Но в края на 20-тата година от живота и при стареца дяволът я препъна със своето коварство за да я улови и поне така да оскърби блажения Аврамий и да откъсне ума му от Бога.
Някакъв монах, който всъщност само носеше монашеско име, а на дело съвсем не беше такъв, идваше от време на време при светия старец уж за да се ползва от душеспасителните му наставления. Веднъж той видя през вратичката блажената девойка, пожела я и искаше да разговаря с нея, а в сърцето му пламна геенският огън на нечистата плътска "любов", т.е. похот, към девойката. Дълго време, около една година, той беше обладан от такива скверни пожелания, докато веднъж с помощта на сатаната успя да отвори вратичката на килията и, влезе при нея, прелъсти я и я оскверни.
След извършването на греха девойката се ужаси в мисълта си, разкъса дрехите си и се удряше по лицето; дори искаше да се обеси от скръб. Казваше си:
- Аз умрях по душа, погубих живота си, иноческия си труд и въздържанието си... И сега вече няма никаква полза от сълзите, които проливах! Аз прогневих Бога, сама себе си погубих и хвърлих в горчива печал преподобния старец, моя чичо. А сега съм поругана от дявола, и за какво повече да живея аз, окаяната?... Горко ми! Какво направих? Горко ми! В какво паднах? Как се помрачи мисълта ми? Как погинах и не разбрах? Какво тъмно омрачение покри сърцето ми, и не зная какво да правя или къде да се скрия? Къде ли да отида и в коя ли яма да се хвърля? Къде са поученията на моя преподобен чичо и къде са наставленията на неговия приятел Ефрем? Те ми казваха: "Внимавай върху себе си и запази душата си нескверна за безсмъртния Жених, защото твоят Жених е свет и е ревнител". Отсега нататък повече няма да смея да погледна към небето, защото умрях за Бога и за хората. Но и тук вече не мога да стоя - как аз, грешницата, изпълнена с нечистота, ще започна да говоря с тези свети отци? Ако дръзна да сторя това, огън ще излезе от неговата врата и ще ме изгори! По-добре да отида в друга страна, където никой няма да ме знае, понеже веднъж умрях и вече няма за мен надежда за спасение...
След тези думи веднага излезе и отиде в някакъв друг град, измени вида си и остана в един хотел.
Когато с нея се случи това, на блажения Аврамий се яви следното видение. Той видя огромна страшна змия, отвратителна на вид и гърмяща от силата си. Тази змия стигна до килията му, намери една гълъбица, погълна я и отново се върна на своето място. Щом се събуди от сън, блаженият силно се опечали, плачеше горчиво и казваше:
- Нима сатаната ще подигне гонение срещу светата Църква и ще откъсне мнозина от вярата? Или пък в Църквата ще настане раздор?
Помоли се на Господа и рече:
- Човеколюбиви Господи, Ти знаеш всичко, Ти единствен знаеш какво означава това видение.
Два дни по-късно той видя същата змия да излиза от своето място. Тя дойде в килията му, постави главата си под нозете му и се пукна. А в стомаха и бе намерена онази гълъбица - блаженият простря ръката си, взе я жива и без да има нечистота.
Веднага щом се събуди той извика веднъж и два пъти към девойката, която живееше в монашество до неговата килия, и и казваше:
- Защо се лениш вече втори ден и не отваряш устата си за славословие на Бога?
Но отговор не последва. Той отвори вратичката и не намери девойката във външната килия - тогава разбра, че видението, което му се яви, се отнасяше за нея. Заплака и рече:
- Ох, горко ми! Вълк грабна моята овца, и моето чедо е отведено в плен!
Издигна глас и със сълзи казваше:
- Спасителю на целия свят, върни твоята агница Мария в оградата на живота и не допускай моята старост да слезе със скръб в ада! Не презирай, Господи, моето моление, но скоро изпрати Твоята благодат за да я избави от устата на змията!
Две години Мария живееше далеч от своя чичо, а той денем и нощем се молеше на Бога за нея. Когато изминаха тези две години, някои хора му разказаха къде са я видели и как живее. А той помоли един от познатите си да отиде там и достоверно да узнае какво прави тя. След известно време човекът се върна и му разказа как я е видял и какво е разбрал за нея. Св. Аврамий го изслуша и му нареди да донесе воински дрехи и да доведе един кон. Когато това бе сторено, той отвори вратичката и излезе от килията си. Преоблече се като войник, сложи на главата си голяма и твърде висока шапка, така че да закрива лицето му, взе със себе си една златна монета, седна на коня и тръгна.
След някое време пристигна в хотела и се оглеждаше тук и там за да види Мария. Отиде при съдържателя, усмихна се и му каза:
- Приятелю, чух, че имаш една много красива девойка. Покажи ми я, за да и се нагледам и да и се насладя!
А той, като видя побелелите му коси, надсмя му се в ума си - помисли, че иска да блудства с нея - и му отвърна:
- Да, имам такава девойка и тя е много красива.
Наистина, Мария беше необикновено красива по лице. Тогава старецът с радостен поглед му каза:
- Извикай ми я, за да се повеселя днес!
Скоро я повикаха и тя влезе. А светецът щом я видя облечена и нагиздена като блудница, без малко цял щеше да се залее в сълзи, но се сдържа, за да не би тя да го познае и като разбере, да избяга от него. Двамата седнаха и започнаха да пият. След малко сам дивният божествен мъж започна да се весели с нея. Тя стана, прегърна го и взе да го целува по шията. Докато го целуваше, усети необикновено благоухание, което излизаше от неговото чисто тяло, умъртвено за греха чрез много постнически подвизи. Тогава си спомни за предишния си живот и за своето въздържание, въздъхна, просълзи се и рече:
- Ох, горко на мен, нещастната!
Съдържателят на хотела я попита:
- Госпожо Мария, ето, вече втора година живееш при нас и никога не чух от теб такива думи и такива въздишки. А сега какво ти стана?
Тя му отвърна:
- Ако бях умряла преди тези две години, щях да бъда блажена.
Тогава св. Аврамий, за да не би Мария да го познае, обърна се към нея и и каза сякаш грубо:
- Сега ли си спомни за твоите грехове, когато си дошла при мен?
После извади златната монета, даде я на съдържателя и му каза:
- Приятелю, направи за нас хубава вечеря, за да се повеселим тази вечер с девойката, защото отдалеч дойдох заради нея!
О, каква велика премъдрост заради Бога, в душата на божествения мъж! Какъв висок духовен разум и разсъждение! Каква вяра и решимост да стори онова, което е нужно! Той, който през всичките 50 години на монашеския си живот не вкуси хляб до ситост, нито пи доволно вода, сега яде месо и пие вино, за да спаси погиналата душа! Ангелските чинове на Небесата се удивиха на такава постъпка на блажения отец, на неговото мъжество и богомъдро решение! Ядеше месо и пиеше вино, за да извади потъналата душа от смрадното и скверно блато на греха. О, премъдрост на премъдрите! О, разум на разумните!
След вечерята и увеселението им, девойката му каза:
- Господине, да станем и да отидем на леглото, и да поспим там!
- Добре, нека да отидем - отвърна и той.
Щом влязоха в стаята, той видя голямо легло, застлано с меки завивки, седна на него и и каза:
- Затвори вратата, ела и ми събуй обувките!
Когато тя затвори вратата и дойде при него, той пак и рече:
- Госпожо Мария, приближи се тук до мен!
Тя се приближи. Тогава той я хвана, държеше я здраво за да не избяга и веднага я целуна. После свали воинската шапка от главата си, заплака и и каза:
- Чедо мое Мария, не ме ли познаваш? Не съм ли аз този, който те възпита? Какво стана с теб, мое чедо? Кой те погуби? Къде е твоят ангелски образ, който имаше, чедо мое? Къде е твоето въздържание, твоят плач и сълзи, къде е твоето бдение и духовен подвиг? От каква небесна висота в каква пропаст си отишла? О, чедо мое, защо не ми каза когато си съгрешила, та аз да принеса покаяние заради теб, заедно с моя възлюбен Ефрем? Защо така постъпи? Защо ме наскърби и ме хвърли в такава страшна печал? Кой е безгрешен, освен единствено Бог?
Тя го слушаше като поразена и стоеше в ръцете му като някакъв бездушен камък - страхуваше се, а заедно с това се и срамуваше. Блаженият пак и каза:
- Няма ли да ми отговориш, чедо мое Мария? Няма ли да ми отговориш, сърце мое? Не заради теб ли дойдох аз тук, чедо мое? Аз ще отговарям пред Бога за теб в Съдния ден, аз ще взема покаяние върху себе си за твоите грехове.
Така до полунощ той плачеше, молеше я и я увещаваше. Накрая тя придоби малко дръзновение и му отвърна през сълзи:
- Не мога да погледна към теб заради срама на моето лице. И как бих могла да се помоля на Бога, като съм толкова омърсена с нечистота и скверноти!?
А той и казваше:
- Върху мен да бъде твоят грях, чедо! От моите ръце Бог да потърси сметка за твоя грях! А ти само ме послушай и ела да отидем на своето място! Също и Ефрем моли Бога за теб. Ах, чедо мое, смили се над моята старост, моля те, сърце мое! Стани, чедо мое, и върви с мен!
- Ако знаеш - отвърна му тя, - че мога да се покая и че Бог ще приеме молитвата ми, тогава ще дойда, ще падна пред твоята святост и ще целувам твоите свети нозе, задето тъй милосърдно се отнесе към мен и дойде тук да ме изведеш от тази нечиста сквернота!
После преклони глава до нозете му, цяла нощ плачеше и казваше:
- Как да ти се отплатя за всичко, господарю мой?...
На сутринта той и рече:
- Чедо, стани, да тръгваме!
- Имам - каза му тя - тук малко злато и дрехи. Какво ще заповядаш да направя с тях?
Св. Аврамий и отвърна:
- Всичко остави тук, защото това е част на лукавия!
После станаха и веднага тръгнаха. Той я постави на коня и я водеше, а сам вървеше отпред, радостен като пастир, който е намерил изгубената овца и с радост я е взел на раменете си - така и блаженият вървеше и прославяше Бога в душата си.
Скоро пристигнаха на своето място. Там св. Аврамий веднага затвори девойката във вътрешната килия, където по-рано пребиваваше той, а сам остана във външната. Мария се облече в груба власеница и прекарваше дните си в смирение и покаен плач, във въздържание и кротост. Призоваваше на помощ Бога и с голямо усърдие се каеше за греховете си. Покаянието и бе толкова голямо и молитвата - толкова силна, че в сравнение с тях нашето покаяние е като сянка и молитвата ни - нищожна.
Милосърдният Бог, Който не иска нито един човек да погине, но всички грешници да се обърнат към покаяние, помилва и Своята рабиня, която истински се каеше, и и прости греховете. В знак, че греховете и са простени, Бог и даде благодатния дар да лекува болестите на хората, идващи при нея.
Блаженият Аврамий живя още 10 години. С утеха в душата си гледаше нейното велико покаяние, сълзи и пост, трудове и усърдни молитви към Бога - и прославяше всемилостивия Господ. После с мир завърши временния си живот и почина на 70-годишна възраст. В часа на смъртта му около него се събра едва ли не целият град - всеки от хората искаше да се приближи до неговото свето тяло и мнозина болни получиха изцеление.
Христовата рабиня Мария живя след блажената кончина на своя чичо още 5 години - във велико въздържание тя денем и нощем със сълзи се молеше на Бога. Хората, живеещи наблизо, понякога минаваха нощем край килията и и чуваха гласа на нейния плач и безкрайни ридания, стояха удивени и прославяха Бога.
Така блажената Мария напълно се покая, благоугоди на Бога и почина с мир. А сега, след умилителния си плач, тя радостно, заедно със Светиите, се весели в Господа, на Когото подобава слава во веки, амин.
Препечатано от: http://manastir.narod.ru
Абонамент за:
Публикации (Atom)