Непролелият се от облака дъжд не разделя водата на чиста и мръсна. Само падналите в реките и локвите капки се превръщат в чиста или мръсна вода. Така и любовта, когато упада, дели всичко на добро и зло, и всичко мери с аршина на дълга. Св. Николай Велимирович

„Моето мъртво аз може да поучи целия свят”.

http://www.dveri.bg/content/view/10193/97/ „Моето мъртво аз може да поучи целия свят”. Това е парадоксът на Евангелието, силата на светостта и мощта на християнството.Днес то е немощно, защото нямаме силите да умъртвиме аза.

Поуките от "Пинокио"

 

Гладен, Пинокио моли въглищаря за едно петаче.
            „ - Не едно петаче – отвърна въглищарят, - а четири ще ти дам, при условие че ми помогнеш да завлека до дома тия две двуколки с въглища.
              - Чудно нещо? – отвърна Пинокио почти обиден. – Ако искаш да знаеш, ще ти кажа, че никога не съм изпълнявал службата на магаре – никога не съм теглил количка!
             - Толкова по-добре за теб! – отвърна въглищарят. – Тогава, момчето ми, ако чувстваш, наистина, че умираш от глад, изяж две филии от гордостта си и внимавай да не ти стане тежко.

СТРАХОТНИТЕ ХОРА

Преди време една майка ми написа следното писмо:Синът ми е едно много талантливо дете – страхотен математик. Според неговият учител, очаква  го блестящо бъдеще. И все пак аз се притеснявам, че той няма приятели, саможив е, понякога се държи доста агресивно и тиранично към нас, а най-вече към баба си, която е болна.

            Реших да споделя с вас моя отговор:

            Най-искрено ви поздравявам за вашата  усетливост и трезвост. Считам, че ако един родител носи тези качества, той би могъл да бъде много позитивен при възпитанието на своето талантливо дете и вероятността детето да пропилее или загуби своя талант е много по-малка.
             В предаването на Гала, не много отдавна, беше поканено едно 10 годишно  гениално момче, със свръхдарба  в областта на физиката. В студиото беше поканена и една известна физичка, професор, за да може чрез дискусията с нея, зрителите да се убедят, че наистина става дума за свръхталант. Суперлативите и адмирациите по отношение на това дете, и най-вече в негово присъствие, бяха толкова големи, че някак смущаваха. За съжаление, асоциативно  си спомних за един много популярен филм  - “Красив ум”, който е направен по действителен случай. Главният герой е професор в Принстън, който полудява. Той става жертва на своя горд ум, на своето презрение към околните, и  гоненето на слава. Той премина през ада на болестта, за да открие,че най-великите неща са всъщност най-простите; че любовта е единственото нещо, което ни изцелява от нашето  самозабравило се его; че борбата срещу невидимите врагове – нашите мисли, които ни превъзнасят и самовъзхваляват, а всъщност искат да ни погубят и обезсилят, е жестока и  продължава  до края на живота ни.
            На мен ми беше жал за Тихомир /така се казваше момчето от предаването на Гала /, докато мои колеги му се възхищаваха. Независимо, че беше изработило доста защити срещу неприемането на неговите съученици и връстници, т.е  той считаше, че те му завиждат и поради тази причина  го отхвърлят, всъщност прозираше детската болка, че той  не е обичан и харесван. Но  момчето не получи от възрастните и специалистите коректива за  трудната  си адаптация, когато той наричаше своите връстници, които не разбират неговите занимания,  “маса”. Той каза:”Само един процент от масата ме разбира!”  Гала просто и естествено призна, че не разбира това, с което той се занимава, но с това не му помогна. Когато той разговаряше с жената – професор, той, за съжаление, имаше самочувствието на дете, на което всички са в краката.  Прозираше и  презрението му към всички, които се занимават с изкуство.  В практиката си имах едно подобно дете, за съжаление  вече с психиатрични проблеми, което ми каза:”Аз съм бог на самия себе си”.
            Всяко талантливо дете е на прага на патологията, ако ние не му помогнем да  не стане “бог на самия себе си”,т.е да му помогнем да разбере, че всеки талант ни се дава, за да го използваме за другите, още по-малко да се гордеем с него, именно защото той е дар свише.Ние нямаме никакви заслуги за това, ние просто се раждаме с този дар.
            А кои са всъщност  са  истински страхотните хора? Те не винаги  са лидери, още по-малко те се афишират като такива. Огледайте се и ще видите, че поне един такъв човек познавате. Те са хората, които никога не гонят пари и слава, но  парите и славата най-често ги застигат, както мъдро са знаели древните. Те не се натрапват, не говорят за себе си. Никога не се оплакват, винаги са в добро разположение на духа, умеят да разграждат напрежението с хумор. Те никога не влизат във вашите граници, никога не натрапват своето мнение, те ви приемат открито, с доверие. Не искат да ви променят, не ви съдят, не ви унижават или презират. Готови са посред нощ да тръгнат, за да ви помогнат и не  нужно дълго да   ги молите или да настоявате. Не се стремят да властват. Те  умеят да правят  не формални подаръци, а желани. Те са мислили предварително как да ви зарадват, направили са план, но много често и импровизират. Инертност няма да забележите в тях, защото те имат много малко страхове и комплекси.  За тях парите нямат особено значение, без задължително да ги имат в излишък. Те умеят да се радват на живота и да забелязват и най-дребните неща Може да имат някакъв  изключителен талант, но при всички случаи те са минали през големи изпитания, в които не талантът им е помагал, а невероятните  усилия на волята и мъжество. И най-великото е, че те никога не се гордеят с тези свои подвизи. И както казва един автор, те приемат живота като една река и единственото, за което бдят е да няма пробиви  по лодката, т.е много внимателно бдят  дали сърцето не е завладяно от гордост, завист, алчност, високомерие. Ето в това е парадокса:човекът с талант се гордее с нещо ,което му е дадено свише, а онзи който е завоювал върхове смята това за нещо просто и естествено.
 Има една банална приказка:”Най-страшното е когато се вземеш на сериозно!”,т.е когато се възгордееш  и самозабравиш, ти загубваш всичко.
            Научете вашето дете да се радва не от това, че има талант, а да умее да  използва този талант за другите. Помислете колко родители не могат да плащат частни уроци на своите деца.  Поощрете го да дава  уроци на свои приятели, без да се възгордява от това или да счита, че с това си губи времето, или да ги поставя в зависимост. Така ще му помогнете да излезе от егото си, а  твърде възможно е да намери  верен приятел. В приятелството всеки дава това, което има. В истинското приятелство няма  нито излишък, нито недостиг - всеки има свой талант, който може би дори не съзнава. За съжаление ниe  се научихме да се възхищаваме само на видимите таланти, а истински безценните таланти   са невидимите, тези, които  притежават страхотните хора. От вас зависи дали ще възпитате талант – висок, непристъпен и леден връх, до който дори някой да се добере, най-често умира или ще възпитате страхотния човек, който е  до вас като  лека прохлада при залез слънце.

Чудото на св. Николай

http://bnt.bg/bg/productions/120/edition/17303/malki_istorii_24_oktomvri_istorijata_na_desetchlennija_ekipaj_na_koraba_vanesa

ЖАН ВАЛЖАН И СИЛАТА НА ПРИЕМАЩАТА ЛЮБОВ

Една година затвор за ученика, опитал да откраде Ауди-то на Пловдивския митрополит

http://www.dveri.bg/content/view/14012/29/

 

ЖАН ВАЛЖАН И СИЛАТА НА ПРИЕМАЩАТА ЛЮБОВ

Калин Михайлов

web

“...и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия” (Еф. 3: 19)Макар мнозина от читателите да познават историята на главния герой от романа “Клетниците” на В. Юго, струва ми се, че недостатъчно е говорено за нейното начало и за онова, което то може да ни каже за нашия живот и за нашата идентичност.
Ще се опитам да резюмирам накратко събитията, определящи първия основен момент от пътя на Жан Валжан - момента на обръщането му към Бога, на покаянието и духовното му възраждане или “раждането му свише”, ако използвам терминологията от Евангелието на св. Иоан Богослов.
Ж. Валжан е бивш каторжник, прекарал 19 години в каторгата заради счупването на едно стъкло и открадването на един хляб (действието на романа се развива в края на XVIII и първите десетилетия на XIX век). Макар първоначалното му наказание да е било по-кратко - 5 години, постепенно се натрупват още 14 години поради неколкократни опити за бягство. По време на този дълъг престой в каторгата в сърцето на героя се натрупва цялата възможна тъмнина на света, състояща се от озлобление към същия този “свят”, който го е осъдил не толкова да бъде изхвърлен от него, колкото да бъде завинаги на дъното на социалната пирамида. Излязъл от каторгата в Тулон и на път към мястото, където трябва да бъде въдворен за местожителство, Ж. Валжан не намира прием никъде, дори в една кучешка колиба - макар да има пари, с които да си плати - при положение че е вървял четири дена пеш, през последния е минал 12 мили и умира от глад. Жълтият му паспорт го издава навсякъде като бивш каторжник (той е длъжен да го показва навсякъде) и това затваря всички врати пред него. С изключение на една врата - вратата на епископа на Дин - градче, през което му се налага да премине. Значещият прякор на епископа Монсеньор Биенвьоню (букв. Монсеньор Добредошъл) подчертава факта, че в негово лице читателят може да види истински архиерей, чиято основна характеристика е единството между думи и дела, обичта към Бога и ближния, съединени неразривно: “Тази смирена душа обичаше и с това се изчерпваше всичко”¹. Ж. Валжан, озлобеният вътрешно човек, когото никой не приема и от когото всеки се страхува (понеже в “досието” му, т.е. в паспорта му е вписано, че е “много опасен”) е приет от епископ Мириел с евангелска сърдечност и простота. Епископът се обръща към него като към равен; назовава го “господине” и “братко мой”; оставя своя дом на негово разположение. В този дом, чиято врата не се заключва и в който има само най-необходимото, единственият лукс - който е едновременно и единствена слабост на стопанина - са шест сребърни прибора за хранене (които домакинът нарежда да извадят, когато има гости) и два свещника, също от сребро. През нощта, след радушния прием, бившият каторжник е нападнат от изкушението да открадне приборите за хранене, които стоят в ракла близо до главата на спокойно спящия епископ. През ума му минава и мисълта да убие своя благодетел, за да може да го ограби по-спокойно. В крайна сметка само го ограбва и избягва. Хващат го много бързо, още на сутринта, и го довеждат при Мириел, който със същото спокойствие и евангелска простота казва, че му е подарил въпросните шест прибора, като към тях прибавя и свещниците. (Едва ли би било уместно да търсим в думите на епископа “благородна лъжа”, тъй като в сърцето си той наистина е готов да се раздели с тези “реликви” от предишния му живот; освен това е казал на Ж. Валжан, че всичко в неговия дом му принадлежи, принадлежат му следователно и приборите, и свещниците.) Жестът на епископа, съпроводен от малко, но силно отекващи в душата на бившия каторжник слова, бележи повратната точка в неговата история. Макар да има още един, последен рецидив на престъпно поведение (ограбването на едно ратайче), който ще му коства страшно много по-сетне в романа, героят стига до покаянието и започва нов живот - и в духовен, и в социален план. Ще си позволя само един кратък цитат, показателен за извършващото се в неговата душа духовно-нравствено преображение: “Жан Валжан плака дълго. Плака с горещи сълзи, плака неудържимо, по-слаб от жена, по-безпомощен от дете. (...) Жан Валжан се вгледа в живота си и той му се стори грозен. Вгледа се в душата си и тя му се стори чудовищна. Но въпреки това някаква чудна, мека светлина заливаше и живота, и душата му.”

*

Ще ми се да откроя две линии в картината, която очертах бегло дотук, две линии, които са важни и по-натам в историята на Ж. Валжан: линията на преображението, която започва с “раждането свише” на бившия каторжник и при която отключващ фактор се явява приемащата, безусловна любов на епископа и линията, свързана със социалната “маска”, с истинското и фалшиво аз на романния персонаж, но и на човека изобщо. Нека да поразсъждаваме последователно върху тези две, така тясно преплитащи се в романа на Юго линии.
Може би няма друг роман в световната литература, който да разкрива по такъв нагледен и художествено убедителен начин истината, че всички ние имаме нужда от приемаща любов, че се нуждаем отчайващо от нея. Когато получим тази любов, в контраст с отхвърлящото отношение на света (когото и ние отхвърляме, често заедно с Твореца на всичко видимо и невидимо, “осъждаме” го на своята омраза - така, както героят на Юго го е осъдил), може да се случи духовните сили на злото да се нахвърлят още по-яростно върху нас, защото знаят, че ни губят като своя “плячка”. Тогава ние изпадаме в изкушение, типологически сходно с изкушението на Ж. Валжан, изправен пред леглото на спящия епископ с престъпни намерения в сърцето и в ума. Докосната от самия източник на божествена светлина и любов, на божествен мир и покой, нашата съвест вече е пробудена и започва остро да ни изобличава за грях - не само за непосредствения грях, който евентуално се готвим да извършим, но и за цялата тъмнина, на която сме дали място в нашите души. Струва ми се, че в подобна ситуация имаме три варианта на реагиране. Първият от тях предполага да кажем на Бога като ап. Петър след чудесния риболов: “Иди си от мене, Господи, понеже съм грешен човек”, и аз съм убеден, че - ако сме го казали от все сърце - ще чуем думите на Иисус: “Не бой се!” или техен смислов еквивалент (срвн. Лука 5: 8-10). Съществува обаче и друг вариант - ние да си отидем, да “избягаме” от Бога, да отложим решителната среща с Него и със себе си - такава е реакцията на онези с камъните, дето са довели при Иисус една жена, хваната в прелюбодейство. Такава е и обичайната реакция на всеки от нас в различни житейски ситуации. В споменатата случка от евангелския разказ при Иисус остава само обвинената прелюбодейка, на която Той е простил и само тя е приета същински от Христос. Срещата на тази жена с Човешкия Син е решаваща и повратна, докато онези с камъните си отиват просто с изобличена съвест, без да са направили следващата крачка, крачката на приемането на Иисус като Христос (вж. Йоан 8: 3-11). Третата и последна реакция, която имам предвид, би могла да бъде определена по следния начин: да ожесточим сърцата си - в Стария Завет това е реакцията на фараона, който не пуска еврейския народ да излезе от Египет, а в Новия Завет - реакцията на онези “благочестиви” иудеи, които убиват архидякон Стефан с камъни (Деян., 6 и 7 гл.). При Ж. Валжан и среднощната сцена в дома на епископа е налице комбинация между втората и третата възможност за реагиране - понеже мракът на озлоблението и недоверието в него нуди героя, той първо тръгва по “магистрала” номер 3, по широкия друм на ожесточаването и закоравяването, но сетне трябва да спре, защото не издържа гледката на спокойно спящия епископ. Омърсената му съвест не понася гледката на чистата съвест, спяща със спокойния сън на невинността. Наблюдавайки лицето на спящия Мириел, бившия каторжник констатира следното: “Челото му сякаш беше прозрачно. Впрочем небето бе в него самия - то бе неговата съвест.” Затова престъпната (все още) ръка се отпуска - макар и не дотам, че да не извърши кражба - и решителната среща с Бога е отложена чрез бягство.
Първото нещо, което ми изглежда забележително по другата линия, която споменах - за истинското и фалшивото аз на човека - е, че епископът се обръща към Ж. Валжан още преди духовното му преображение-възкресение, като към личност, която носи Божия образ в себе си, личност, чието християнско достойнство, в пълния смисъл на думата (достойнството му на Божие дете) е потенциално налично. Колкото и автентично човешкото у Ж. Валжан да е закърняло и изкривено, Мириел не го пренебрегва или подценява, а напротив - цени го и го подчертава: “Епископът, когото той [Жан Валжан] взема за беден свещеник, не само го поканва на своята трапеза - но го нарича “братко мой” - обръщение, което може би събужда нещо у него от някогашния християнин; нарича го и “господине” - обръщение, което му връща човешкото достойнство.” (Белесорт 1951: 253). Макар Ж. Валжан още да не е възроден духовно, епископът се обръща към истинското аз на бившия каторжник, което той, Божият служител, в единство с Бога, “извиква” за живот - така, както, струва ми се, трябва да постъпва всеки душегрижител, всеки истински носител на благата вест за приближилото се до нас Царство Божие.
Както можем да се убедим от по-нататъшната история на Ж. Валжан, а и от нашия богат в това отношение личен опит, дори когато Бог ни е възродил духовно, животът ще ни изправя пред избори, които възкресяват “призраците” от миналото. В романа на Юго и за Ж. Валжан това минало е въплътено от неуморния полицай - инспектор Жавер, който винаги е по следите на бившия каторжник, заплашен отново да попадне в “ада”, от който е излязъл, поради последното му престъпно деяние - ограбването на ратайчето. В по-общ смисъл, съотносим към всяка човешка история, “призраците” от миналото ни пречат да живеем тук и сега, да бъдем онези хора, които Бог е замислил да бъдем. Когато живеем с миналото, ние ставаме негови пленници - отдаваме се на съжаления и самосъжаления, на спомени и сантименти и така пропускаме настоящето. Когато сме пленници на миналото, погледът ни към бъдещето също е болен, защото е заразен с очаквания, които са плод на някогашна неудовлетвореност.
Тогава обикновено се изправяме пред въпроса как да победим нашите призраци от миналото? Героят на Юго се справя с този “казус” чрез твърдото решение да следва духовния “завет” на епископа, каквото и да му струва това. Не са ли нерядко и нашите дилеми сходни с дилемите на Жан Валжан? Не ни ли се налага често да препотвърждаваме нашия избор да следваме Христа, каквото и да ни струва това? Каквото и да струва това на нашата стара природа, на нашето наранено, комплексирано, отхвърлено (от света или от някой човек) аз, на нашето честолюбиво и амбициозно, жадно за признание и утеха аз?
Мисля си, че каквото и да ни струва подобно препотвърждаване в социален план (т.е. по отношение на имиджа и положението ни), ние трябва да го сторим, но не сами, а заедно с Иисус Христос. В крайна сметка Господ не ни е “закотвил” вечно на едно място, ние сме на това място по благодат, не сме венчани за своята социална или професионална позиция и не е изключено някога да се наложи да я напуснем.
Но онова, което е сигурно и непреходно, е, че имаме утеха при кръста на Христос. Че ние можем да “занесем” нашите болки, страдания, разочарования, нашата нужда от любов и утвърждаване при Него, при “великия Мъченик”, при източника на приемащата любов, който не пресъхва и не се изчерпва.


БЕЛЕЖКИ
1. Всички цитати от книгата са по изданието: Юго (1965). [обратно

Тщеславният е колкото раболепен пред по-висшите от себе си, толкова и нагъл, дързък, безчовечен към по-нискостоящите от него. Ще познаеш тщеславния по специфичната му склонност към лъстивост, към услужливост, към лъжа, към всичко подло и низко” Св. Игнатий Брянчанинов