“Не обичайте света, нито което е в света”/ 1 Иоан. 2:!5 / Трудно могат да бъдат разбрани тези думи, особено от онзи, който все още очаква, че светът ще му предложи непознати утехи. Но и онзи, който е разбал, че истинските утехи са само духовни, може да продължи да се самозаблуждава, мятайки се от едната до другата крайност.
Едната крайност е т.нар. позитивно мислене, което за съжаление дори е повлияло световната икономическа криза/ по мнението на изтъкнати специалисти/, а другата е презрението към света, убеждението, че всичко в света е от дявола, и затваряването в своеобразни „амиши” общности.
Първата крайност е родена и отглеждана в лоното на западното християнство, и по пътя на всякакви икуменически връзки постепенно прилепва и към Православието: да изгубиш едно от най-важните достижения на исихаската традиция – „трезвението”, което ни дава възможност да виждаме ясно /„просветлени” /както вътре в нас, така и извън нас, и да започнеме да виждаме света единствено и само през нашите желания и мечти. Анализирайси световната икономическа криза един известен икономист именно поради това критикува позитивното мислене, как отделните хора все повече и повече за затъвали в заеми, преследвайки мечтите си, а банките, от стремеж към все по-голяма и по-голяма печалба, са поощрямали тяхната алчност.
Другата крайност е мисленето на всякакви фанатици, без разлика от религия, националност – светът у устроен от дявола. И за да предпазиш себе си и близките си от този свят, ти би желал да го разрушиш, дори с цената на собствения си живот, но дори да не го разрушиш физически, доста често си го разрушавал във фантазиите си. И тъй като не искаш да живееш в този свят, изолираш се в някаква среда или се опитваш чрез „машината на времето” да се върнеш назад.
Нищо подобно не ни е завещал Христос , нито апостолите след Него и светите отци. Той ни е казал да скъсаме с греховния свят и да влезем в новия живот. Останалото е въпрос на психология – как това да се случи. Нужно е да познаваме вярно грехопадналата човешка припода и да знаем, че има правила и принципи, по които протича лечението. Затова не можем да мислим, че след като сме повярвали, значи сме спасени.Само лекарите знаят какво означава битката за тежкоболен, за човек, който е на ръба на смъртта. А всеки един от нас е на тази граница.
Господ ни е завещал да вървим по Царския път.Кой е този Царски път? Той е нито на ляво – към либерализма, към позитивното мислене, към „уж” бягство от фарисийството, нито на дясно – към фанатизма, сектанството; чувството, че пътя, по който вървиш, е единствено правилен, че светът=дяволът.
Когато излезем от света ние тръгваме по семейните, обществени и общежителни дела чисто, в съответствие с Божията воля, а не както преди – според своите желания, според очакванията на другите, според целите , които преследваме. Но понеже светът ще ни дърпа, ето какво казва за Царският път св. Теофан Затворник в „Пътят към спасението”:
„Само едно нещо може все още да го разсейва/ човека – бел./ – това е непрестанното виждане и слушане на неща - ту светски, ту обикновени, които само поради това, че въздействат на душата, я отвличат чрез вниманието към себе си навън и я разграбват. Ако запушим и тези пролуки мирът вътре в теб би бил ненарушим. Очевидно най-надежното и най-сигурно средство за това е заграждането на сетивата, но това не за всеки е възможно и нужно. Затова светите отци са изобретили спасително средство, при което човек е подложен на впечатления от външни неща, но не разсейва, а съзижда духа. То се състои в това – да дадеш духовно значение на всяко нещо, на всичко виждано и чувано и до такава степен да укрепнеш в мисленето за това духовно значение, че щом погледнеш към нещо, не то , а неговото символично значение да докосва съзнанието ти. Който направи това за всичко срещано той постоянно ще ходи сякаш в училище...И светлината и тъмнината, и човекът и звярът, и камъкът и растението, и къщата и полето, и всичко – всичко, до най-малкото ще му бъде като урок; трябва само да си го изтълкува и да укрепне в това. И колко е спасително това!...”Защо плачеш?” – попитали ученици стареца си, който видял една красива, издокарана жена.- „Плача – отговорил той – за гибелта на разумната Божия твар и за това, че нямам такова усърдие за спасението на душата си, каквото има тя за гибелта на тялото си”...Друг като чул плач на жена над гроб казал:” Така трябва да плаче християнинът за греховете си!”
Дано думите на св. Теофан Затворник бъдат за нас едно постоянно мерило, когато виждаме и чуваме навън ужасни неща, когато се страхуваме за децата си, когато искаме да ги предпазим от лоши другари, от телевизора, от порочни занимания. Много майки, в страховете си да предпазят децата си от света, ги въоръжават с мнителност, подозрителност, осъждане. В децата ,обаче, стои предизвикателството сами да опитат дали този свят горчи. От друга страна, много често, по Божий промисъл, те стават пациенти, за да доведат и родителите си на терапия, напр. влизат в някакво девиантно, протестно поведение, което често руши общоприети норми, и учители и възпитатели препоръчват детето да бъде заведено на психолог или психиатър. Но всъщност, то иска да отвори вратата на света за своите родители, иска да им каже да не се страхуват, но да вземат за себе си, а и на него да дадат инструментариум, сечива ,с които да оцелява, без да загине.
Това бих казала, че е предизвикателството на нашето хилядолетие към родители и деца. Във века на почти светкавични технологични промени, природни бедствия и катастрофи, всякакнво заучено и готово знание може да се окаже излишно или непотребно, ако не познаваш себе си и света , в който живееш трезво – Евангелски трезво, без улюзии за себе си, виртуалност, себенадценяване. „Егото”, на което до този момент си угаждал, изведнъж те предава, защото в далечената се задава цунами.
Помня една майка какво ми беше споделила за нейния син. Когато бил на 16-17 години искал да види как изглежда един публичен дом. Дали наистина е искал да го стори или просто я провокирал, за да види нейната реакция, тя самата не можеше да прецени, но по-интересно беше какво му бе казала :”Аз не мога да те спра, но знай, че по-голяма част от тези момичета са доста нещастни същества, те са най-вече нещастни ,защото вътрешно се бунтуват срещу принудата. Някои от св. отци са влизали в тези домове, за да извадят от там тези нещастни същества, а ти макар и с капка ще притуриш към нейния грях.” Това момче израстна сериозен мъж.
За съжаление най - често срещам контролиращи и упрекващи родители и духовни лица. Свободата в Христа в най-пълна мяра е имал един наш съвременик - св. Николай Велимирович. Когато е бил в Дахау, един надзирател го пита: „Вие вярвате ли в Бога?”, той отговорил „Не, не вярвам!”. Надзирателят учудено го погледнал: „Как е възможно, та вие сте духовно лице?”, св. Николай Велимирович отговорил:”Аз не вярвам в Бога, аз познавам Бога.”Повечето от нас, за съжаление, все още единствено и само вярваме в Бога. Ние не можем да си представим това тайнстно:как Неизразимият с човешки слова , Най-Чистият слиза в нашата нечистота. Ако познавахме Бога не щяхме да се боим от света.
Няма коментари:
Публикуване на коментар