Център по православна психотерапия

събота, 5 март 2011 г.

Постът - завръщането у дома

Постът е пътуване, завръщане в Бащиния дом. Трудно е да признаеш, че си блуден син, че си се окалял, че си далеч от истинския живот, че живееш сред илюзии, че постоянно гониш миражи, че са ти омръзнали рошковците. Но изведнъж осъзнаваш нещо, сякаш то самото не идва от теб, че този свят не може да ти предложи нищо истинско, че не можеш да продължиш повече така. Че умираш, или всъщност си умрял. „Rivers of Babylon”. Дали когато сме припявали тази песен сме разбирали този псалом на изгнаничеството. Може би не, но може би душата несъзнателно е чувствала изгнаничеството. Господ е намирал начини да ни призовава още докато живяхме сред блудници, и самите ние блудствахме. „При реките Вавилонски – там седяхме и плачехме, като си спомняхме за Сион...Как да пеем Господня песен на чужда земя? Ако те забравя, Иерусалиме, нека ме забрави десницана ми; нека прилепне езикът ми о небцето, ако те не помня, ако не поставя Иерусалим начело на моето веселие...” Тази тъжна песен са пели евреите по време на Вавилонския плен, спомняйки си за своя свят град Иерусалим. Да се завърнем! Но дали искрено можем да кажем с думите от стихирата „Възсия пролетта на Поста!”/ стихира на вечернята в сряда на Неделя сиропусна/ Защо постът често сякаш е бреме? Защото не съзнаваме, че сме съгрешили, че сме се отдалечили от дома на Отца; ние се чувстваме като „у дома си”,защото сме в самозаблудата на праведността си, защото сме приели желанията и потребностите на нашата грешна природа за нормални. Трудно е въздържанието.Защо? Защото нямам съзнанието, че съм изгубила Безценния. Ако една майка изгуби сина си нима мисли за ядене и удоволствия. Тя само плаче, плаче безутешно. А аз съм изгубила своя Създател и Утешител, но продължавам да мисля за себе си. Истински се връща само онзи, който от дълбочината на сърцето си може да каже „Не отвръщай лицето Си от Тво рабя, защото скърбя, скоро ме чуй, приближи се до душата ми и избави я.”/ Великия Прокимен / Неделята на всеопрощението ни донася великия дар на прошката – всеопрощението на Моя Бог към мене, блудния, ако аз мога да простя на моя враг. Ако простя, Бог ме дарява с онази радосто-печал, която светът не познава, и с която престои да премина четиридесетдневен път през пустинята на Поста . Печал, защото сме изгнаници , и радост, защото пред нас сияе светлината на Пасха. Христос е стъпкал, унищожил е смъртта чрез Своята собствена смърт – „смертию смерть поправ” След Неговата смърт в най-страшния ден за вселената – Велики Петък, идва Възкресението на Нашия Господ Иисус Христос, „Единствения Победител на всички смърти в цялата вселена”, по думите на о. Юстин Попович. Няма друг бог, който да е победил смъртта.”Вечен брат, твой безсмъртен събрат” е онзи, който не въвеждаш, от човекоугодие, в заблуда, че неговият лъжлив бог може да победи смъртта.”Внимавай как постъпваш с него! Внимавай какво мислиш за него! Внимавай какво говориш за него, внимавай какво му желаеш! Защото и във вечността ще ти се наложи да живееш с него!, предупреждава о. Юстин.

За истинския живот

До въплъщението на Бога животът на земята като че ли не съществувал. Дори и да го е имало, това бил някакъв изкривен живот, подправен и неистински - с други думи - псевдоживот, лъжеживот. Какъв живот ще да е тоя, в който съществува само смъртта и който завършва само със смърт. Това е едно непрекъснато и периодично усилващо се мъчение, което не престава до приближаването на смъртта. Само един живот е достоен за името си - този, който не бива прекъсван и не умира, но господствува над смъртта и чрез възкресението води към вечността. В същност животът е един - това е вечният живот. Този живот се е появил за първи път в човешкия свят с идването на Бог Слово, с Богочовека Христос. Затова и св. Йоан Богослов казва: "... и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който бе у Отца и се яви нам" (1 Иоан. 1:2)

Животът и вечният живот - това са синоними. Няма живот без вечния живот. С Богочовека Христа животът се яви в света, в света на смъртта и на лъжеживота. В Богочовека видяхме същинския живот, видяхме, че единствено вечният живот е истински. Това е очевидно само в Богочовека Христа. Целият Богочовек и всичко свързано с него е дихание и сияние на вечния живот. Няма такава Негова мисъл, която да не изхожда от вечния живот и да не завършва в Него, "в живот вечен". Всяко Негово чувство, слово и дело произтича от вечния живот.

Вечното неизменно присъствува у Богочовека Господ. Вълните на вечния живот ни обливат от всичко, що е у Него. Искаш ли да разбереш как да живееш вечно във времето? Моли за това Иисуса. Само у Богочовека Иисуса се съдържа всичко, което се отнася до вечния живот. "Защото както Отец има живот в Себе Си, тъй и даде и на Сина Си да има живот в Себе Си" (Иоан. 5:26). Това е най-очевидното доказателство и свидетелство. Всичко това е показано с безкрайна точност в стиха "... и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който бе у Отца и се яви нам."

Преди пришествието на Богочовека смъртта беше в нас и около нас, и хората не знаеха нито че съществува вечен живот, нито как да го достигнат. Ала Той не ни остави сами, но дойде и се яви сред нас.

Източник: Архимандрит Иустин (Попович). Толкование на 1-ое соборное послание святого Апостола Иоанна Богослова, М. 1998, сс. 10-11

Сърна в изгубения рай

Архимандрит Иустин (Попович)

(Изповед)

Сърна съм. Аз съм сетиво на тъгата във вселената. В прастари времена някой е изгонил на земята от всички светове всичко, що е тъжно и от него ми е излял сърце. И оттогава аз съм сетиво на тъгата. Живея, като от всички същества и твари бозая тъга. Всяко същество, колчем го доближа, пуска в сърцето ми по една черна капка тъга. И черната роса на тъгата руква из вените ми като тънък ручей. И там, в моето сърце, черната роса на тъгата става бледа и синкава.
     Из цялото ми същество, като притегателна сила, е разлята тая тъга. И всичко тъжно на тоя свят тя непреодолимо привлича и трупа в моето сърце. Затуй съм най-тъжна от всички твари. Не ми се смейте, вие, смеещите се! С изумление съзнавам — на тоя тъжен свят има същество, което се смее. О, проклет и препроклет дар: да се смееш в свят, накипял от тъга, клокочещ от болка, в който вилнее смърт! О, дар на обречени! От тъга аз нивга не се смея. Та и как да се смея, кога сте тъй груби и сурови, вие, смеещите се! Тъй зли, тъй безобразни! От зло сте безобразни. Защото само злото обезобразява земните и небесни създания... Помня, да, спомням си — някога тая земя беше рай, аз пък — райска сърна. О, спомени, с които аз възхитено се понасям от радост към радост, от безсмъртие към безсмъртие, от вечност към вечност!...
     А сега? Сега очите ми изцяло е покрил мрак. По всички пътища, отдето минавам, е паднала гъста тъма. Мислите ми капят като сълзи. А чувствата ми — в тях кипи тъга. Всичкото ми същество е завладяно от някакъв неугасим пожар на тъгата. Всичко в мен гори от тъга, гори без да изгаря. Самата аз съм само това — вечна жертва-всесъжение върху вселенския жертвеник на тъгата. А вселенски жертвеник на тъгата е земята, сивата и мрачна, бледата и сумрачна планета...
     Сърцето ми е непристъпен остров насред безкрайния океан от тъга. Непристъпен за радостта. Дали всяко сърце не е един непристъпен остров? Кажете ми вие, които имате сърца! Знаете ли, какво огражда отвсякъде вашите сърца? Моето сърце е цяло обкръжено от океански пропасти и бездни. И постоянно се дави в тях. И няма начин за измъкване, за излизане оттам. Всичко, което улови, е меко като вода. Затуй очите ми са замъглени от сълзи, а сърцето ми е разранено от въздишки. Болни са зениците ми, че в тях е паднал мракът на много полунощи. Снощи слънце зайде в моите очи, ала не изгря отново с утрото. Удави се то в тъмите на моята тъга. Нещо страшно и ужасяващо пронизва моето същество. Плаши ме всичко, що е наоколо ми и над мен. О, да можех да избягам от страхотиите на тоя свят! А има ли нейде свят без ужаси? Зазидана съм в мъка, опита съм от пелин, преситена съм с горчилка! Уплашено будя сърцето си от това пиянство с тъга, а то още повече се опива. Зова при себе си душата си — подплашена и погната от страхотиите на света, а тя все по-безчинно бяга от мене, тъжната и печалната...

Сърна съм. А защо? — не зная. Виждам, но как — и това не разбирам. Живея, ала какво е животът — за мен е непонятно. Обичам, ала що е любовта — недоумявам. Страдам, ала как никне в мен страданието, как пораства и съзрява — умът ми не постига. Въобще, твърде малко разбирам онова, което е в мен и около мен. И животът, и любовта, и страданието — всички те са по-широки, по-дълбоки и по-безкрайни от моите знания, разбирания и понятия. Някой ме е пуснал в тоя свят и е вложил в съществото ми мъничко разум, затова и твърде малко разбирам света около мен и вътре в мен. Нещо неразгадаемо, нещо необикновено всякога ме гледа от всяко същество, затова се и плаша. А моите огромни очи, дали не са затуй огромни — за да поберат по-добре необяснимото, да обхванат необхватното и да съзрат несъзримото?
     Наред с тъгата, някой е влял в мене, обезсмъртил е, увековечил е и нещо по-голямо от чувството, по-силно от мисълта, дълговечно като безсмъртието и огромно като вечността. То е инстинктът на любовта. В него има нещо всемогъщо и непобедимо. Той се разлива по всички мои чувства, из всички мои мисли и владее всецяло моето същество. Малко, мъничко островче — това е моето същество, а наоколо му без бряг се простира, разлива и прелива тя, загадката на моята душа — любовта. Където и да припна из съществото си, нався-къде се натъквам на нея. Тя е не само навсякъде из мен, тя е и нещо най-близко за мен. За мен “аз съществувам” е същото като “аз обичам”. Любовта ме прави това, което съм. Да бъда, да ме има за мене е равносилно на това да обичам, да любя. Та има ли същество, което да може да съществува без любов? Моето сърце на сърна не знае такова същество.
     Не оскърбявайте любовта ми. Защото по тоя начин вие оскърбявате моето единствено безсмъртие и моята единствена вечност. И заедно с тях — моята единствена безсмъртна и вечна ценност. Защото какво друго е ценно, освен онова, що е безсмъртно и вечно? А аз съм безсмъртна и вечна единствено чрез любовта. Тя ми е всичко. И чрез нея аз живея и безсмъртствувам. Щом кажа: “обичам”, с това аз обхващам всички свои безсмъртни мисли, всички свои безсмъртни чувства, всички свои безсмъртни копнежи, целия свой безсмъртен живот. С нея аз се извисявам над всяка смърт и над всички небития, аз — сребристата, нежната, наплашената сърна...
     През ужасните урви и страховитите пропасти моята любов преминава към тебе, синьо небе, към тебе, добри човече, към тебе, разцъфнала дъбраво, към тебе, ухаеща трева, към Тебе, Вседобрия и Всенежния! През безброй смърти се промъква тя към тебе, о мое сладко безсмъртие — моята любов. Затуй тъгата е мой неизменен спътник. Всяка грубост за мен е вярна смърт. На тоя свят аз изпитах най-голяма грубост от същество, що се зове човек. О, понякога той е смърт за всички мои радости! Мои очи, гледайте през него и над него към Оногова — Вседобрия и Всенежния! Доброта и нежност — това е живот за мене, то е безсмъртие, то е и вечност. Без доброта и нежност животът е ад. Сещайки добротата на Вседобрия и нежността на Всенежния, аз цяла съм в рая. Връхлети ли ме людската грубост, о! — тогава ме връхлита адът с всички свои страхотии. Затуй се боя от човека, от всеки човек, освен от добрия и нежния.

     Стоя край поток, чиито брегове украсяват сини цветя. А потокът е от моите сълзи. Раниха ме човеците в сърцето и вместо кръв от него рукнаха сълзи. Нежни небеса, ето, вам изповядвам своята тайна — вместо кръв в сърцето си нося сълзи. В туй е моят живот, в туй е моята тайна. Затова плача за всички скръбни, за всички невинни, за всички унизени, за всички наскърбени, за всички гладни, за всички сиротни, за всички огорчени, за всички измъчени, за всички опечалени. От тъга мислите ми се задавят и превръщат в чувства, а чувствата се изливат в сълзи. Да, чувствата ми са безчет и сълзите — безброй. И всяко мое чувство е готово да тъгува и да плаче, защото колчем излезе от мен в света наоколо ми, все се сблъсква с някоя човешка грубост. О, има ли по-грубо, по-сурово същество от човека?...
     Защо ли съм захвърлена в тоя свят, между човеците? Ох, някога, много отдавна, когато бях в гъстите и неизбродни лесове, не познавах човека и светът за мене беше радост и рай. И аз радостно тъчах своите райски настроения и възхити между миризливи цветя и стройни брези, между кротки дъбрави и сини небеса. Но в моя рай стъпи той — груб, суров и надменен — човекът. И стъпка моите цветя, изсече дърветата, омрачи небето. И тъй превърна в ад моя рай... О, аз не го мразя зарад туй, но съжалявам го. Съжалявам го, че няма чувство за рая. А за творението няма по-голям ужас от това, за кое да е творение. Знайте, че сърната не може да мрази; тя може само да жали и съжалява. Всички оскърбления, всички грубости тя отблъсква с тъга и съжаление. Тъгата — ето нейното отмъщение. Тъгата, примесена със съжаление... О, човеци, колко сте сурови и груби! Чух, че имало демони. Та нима могат да бъдат по-лоши от човеците? Само едно моля, само едно желая — да не бъда душа в човека, чувство в човека, мисъл в човека...
     Всяка людска грубост преживявам като тежък удар по сърцето. Оттова в сърцето ми излезе рана. О, колко синини имам в сърцето! Колко удари!... Ах, да! Та аз съм в изгубения рай — сърна в изгубения рай! Ох, смили се над мене, Всеблагий и Всенежний! Куп синини, една до друга, една въз друга, и тъй в сърцето ми излезе рана! Ох, спаси ме от човеците, от грубите и зли човеци! Тъй ще превърнеш моя свят в рай и моята тъга — в радост...

     От всичко, що се обича, най-обичам свободата. А тя е в добро-тата, в нежността, в любовта. А злото, а грубостта, а омразата — това е робство от най-лошия вид. Робуваш ли тям, робуваш на смъртта. А има ли по-страшно робство от смъртта? В такова робство отвеждат хората тия изобретатели и творци на злото, грубостта и омразата. А мене изпратиха в света, рекоха ми и прорекоха ми, отредиха ми и предопределиха ми — бъди тъга и любов. И аз с всичкото си същество изпълнявам своето предназначение — тъгувам и обичам. Тъгувам чрез любовта и любя чрез тъгата. Та нима може иначе в един свят, населен с човеци? Моят живот е затворен в тези граници, в тази рамка. Аз цяла съм сърце, цяла съм око, цяла съм тъга, цяла съм любов, затуй ме разтърсва страх, онзи мил страх, за който знае само тъжната сърна...
     В своята надменност човеците не се и догаждат, какви разкошни и чудни чувства носим в себе си ние, сърните. Помежду нас и вас, човеците, зее пропаст и нито ние можем да дойдем при вас, нито вие — при нас. Вие нямате сетиво за нашите светове. Ако ние, сърните, дойдехме при вас със сърцето си, все едно бихме влезли в ада. Някога ние бяхме в рая. А вие, човеците, ни го превърнахте в ад. Това, което са за вас бесовете, това сте за нас вие, човеците. Разказваха ни брезите: “видяхме сатаната, къде падна от небето на земята; падна сред човеците и там остана. Той, падналият от небето, обяви: най-приятно ми е сред човеците; и аз си имам мой рай, това са те, човеците...”
     Зная и предчувствувам — очаква ме безсмъртие, по-голямо от човешкото. За вас, човеците, на оня свят има и ад. А за нас, сърните — единствено рай. Затуй, че вие, човеците, съзнателно и доброволно измислихте греха, злото и смъртта, а и нас, без наше съгласие, повлякохте в тях чрез своята мерзост и злоба, затуй, че имахте власт над нас. Затова ще отговаряте и за нас — за всички наши мъки, неволи, страдания и смърт. Ще давате откуп за нас и зарад нас... Слушах, как шепне синьото небе на черната земя тая вечна истина — в Съдния ден човеците ще дадат отговор за всички мъки, за всички страдания, за всички неволи, за всяка смърт на земните същества и твари. Всички животни, всички птици, всички растения, ще станат и ще обвинят човешкия род за всички болки, за всички обиди, за всичкото зло, за всяка смърт, които той им е причинил в своето горделиво грехолюбие. Понеже с човешкия род, пред него и подире му идат грехът, смъртта и адът.
     Ако трябваше да избирам между творенията, бих предпочела тигъра пред човека, затуй, че е не е тъй кръвожаден като човека; предпочела бих и лъва пред него, затуй, че не е тъй свиреп като човека; бих предпочела и хиената пред него, затуй, че не е тъй отвратителна като човека; бих предпочела и риса пред него, затуй, че не е тъй лют като човека; бих предпочела и змията пред него, затуй, че не е тъй лукава като човека. Предпочела бих всяко чудовище пред него, затуй, че и най-страшното чудовище не е тъй страшно, като човека... О, аз казвам истината, говоря отдън сърце. Та нали човекът е измислил и сътворил греха, смъртта и ада! А това е по-лошо и от най-лошото, по-чудовищно и от най-чудовищното, по-страшно и от най-страшното във всички мои светове.

Дочух, как ромолеше потокът от сълзи: “А хората се хвалят с някакъв си разум”. Аз пък съдя за тях според главните им дела — греха, злото и смъртта. И достигам до такъв извод: ако техният разум е в това, че са измислили и създали греха, злото и смъртта, тогава той не е дар, а проклятие. Разумът, който живее и изразява себе си чрез греха, злото и смъртта, е Божие наказание. Великият разум е и велико наказание. Биха ме обидили, ако ми кажеха, че съм разумна, по човешки разумна. Ако този разум е единственото отличие на човека, тогава аз не само се отричам от него, но го и проклинам. Ако от него зависеше дори моят рай и моето безсмъртие, тогава навеки бих се отрекла и от рая, и от безсмъртието. Без доброта разумът е Божие наказание. А великият разум без велика доброта е непоносимо проклятие.
С разум, ала без доброта и нежност, човекът е завършен дявол. От небесните ангели слушах, докле къпеха криле в сълзите ми — дяволът е велик разум без капчица доброта и любов. И човекът е същият, ако в него няма доброта и любов. Човек разумен, ала без доброта и състрадание, е ад за моята нежна душа, ад за моето тъжно сърце, ад за моите незлобиви очи, ад за моето кротко същество. Душата ми е устремена към едно желание — ни в тоя, ни на оня свят да не живея до човек разумен, ала лишен от доброта и от състрадателна нежност. Само тогаз съм съгласна на безсмъртие и вечност. Ако ли не — унищожи ме, Боже, и ме претвори в небитие!

     В стари времена — разправяха белите сърни — Той премина земята, Всеблагият и Всемилостивият, и превърна земята в рай. Гдето застана, там рай стана. Върху всяко същество и над всяка твар се лееше от Него безкрайна доброта, и любов, и нежност, и милост, и благост, и мъдрост. По земята ходеше и небето на земята свождаше. Зовяха Го Иисус. О, ние видяхме в Него, че човекът може да бъде дивен и прекрасен, само когато е безгрешен. Той и с тъгата ни тъгуваше, и плачеше с нас зарад злото, което ни сториха човеците. Той с нас беше, ала беше против човешките творения — греха, злото и смъртта. Обичаше всяка твар нежно и състрадателно; милуваше ги с някаква божествена печал и бранеше ги от людския грях, от людското зло, от людската смърт. Беше и навеки остана наш Бог, Бог на тъгуващите и огорчени създания, от най-малките до най-големите.
     Само ония човеци, които на Него приличат, само те са ни мили. Те са наш род, наше безсмъртие и наша любов. Душата на такива люде е стъкана от Неговата доброта, състрадание, любов, нежност, благост, праведност и мъдрост. Тяхният разум е божествено мъдър, божествено кротък, божествено състрадателен. И те приличат на светли и святи ангели. Защото великият разум и великата доброта, споени в едно — това е то ангелът.
     Затуй и всичката наша любов чезне за Иисуса всеблагия, вседобрия, всемилостивия, всенежния. Той е наш Бог, наше Безсмъртие, наша Вечност. Неговото Евангелие е повече наше, нежели на човеците, затуй, че в нас е повече Неговата доброта, Неговата любов, Неговата нежност... Той, о, Той е благословен във всички наши сърца и светове! Той е Господ и Бог наш! Той е наша сладка утеха на тоя горчив свят, който преминава, и наша вечна радост на оня безсмъртен свят, що наближава...

Превод от сръбски по изданието: Отац Jустин Поповић. На богочовечанском путу. Београд 1980, стр. 111-118

Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.

http://www.pravoslavie.domainbg.com/15/srna.html

ФОРМИТЕ И ГРАНИЦИТЕ НА ЛЮБОВТА/откъс от книгата „Orthodoxy and psychology” Archbishop Chrysostomos/

Любовта към Бога е лесно понятна: “Възлюби Господа, твоя Бог, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум.” Тази любов е необятна. Бог не се нуждае от нашата любов и поради това любовта, която показваме към него, превъзхожда всички изисквания, всяка необходимост, и всяко категоризиране. Тази любов е любов съвършена. Тя е любов, която проявяваме към Бога, защото Той ни притегля към Себе Си без всякаква принуда. Обичайки Бога, ние се извисяваме над любовта към семейството, родината и самите нас. Нищо повече не е нужно да бъде казано, защото тази любов е толкова възвишена в своите изисквания и толкова велика, че от нея зависи нашето спасение.

За любовта към ближния Св. Писание ни повелява: “Възлюби ближния си като себе си.” Тази заповед е енигматична. Разбира се, много пастири и религиозни писатели не са се поколебали да изпишат томове върху нея; но малко са тези, които проникват в нейната глъбинност. Особено в егоистичното ни съвремие, епохата на прословутото “Аз поколение”, ние си позволяваме да злоупотребяваме твърде много с нея. Сега, по-голяма част от хора всъщност обичат своите семейства, вещи, и себе си повече отколкото обичат Бога (ако въобще все още си спомнят за Него или вярват в Него). Затова е много трудно да се постигне разбиране както за безпределната любов към Бога, така и за определената, ограничена любов към ближния. Поради това твърде често любовта ни към Бога, ако съществува, е абстрактна, докато любовта ни към ближния, явяваща се проекция на едно безгранично самолюбие, приема измеренията на любовта, която трябва да имаме към Бога.

Като говоря за погрешно насочената любов към нашия ближен, нямам пред вид само онези, които нямат любов към Бога; защото днес самолюбието, което извращава разбирането ни за любовта, която трябва да имаме към нашия ближен, е също толкова характерна черта на християнина, колкото и на невярващия. Отликите между праведния и неправедния са придобили по-ясни очертания от всякога, най-малкото защото праведниците надхвърлят границите на това, което сега наричаме религиозен живот, до степен на недостижима висота, от която като далечни звезди осветяват тъмната планета на съвременното християнство. Днешните християни подмeнят заповедта за любов към хората със заповедите срещу осъждане на своя брат. Така те започват да разбират тази заповед като призоваваща да се извиняват всички грехове на ближния, а това им дава правото да извиняват греха и в самите себе си. Тези християни са премахнали границите, чрез които дефинираме любовта към себе си, и по този начин са направили от своя ближен идол, създаден по техен образ...

Любовта към ближния, освен че представлява различен вид любов от тази, която имаме към Бога, е и любов с ясно очертани ограничения. В своята истинска форма тази любов е Евангелска; т.е. тя подражава на добродетелната грижа, показана от Христос и Неговите ученици и апостоли към първите християни. Тя е любов, която изобличава и упътва, но в същото време не съди и не осъжда. Тази любов е любов, която ни подтиква да разделим с другите всичко, което имаме, но която не поощрява и не подсилва безотговорността и не поражда манталитета на съвременното общество, обезпечаващо социални грижи за всички, чийто девиз гласи: “дай ми, заслужавам го”. Тази любов е опрощаваща любов. Тя е любов, която е тиха, търпелива и украсена с всички онези качества, изложени така прекрасно от св. апостол Павел в първото му послание до Коринтяните.

Нашата любов към ближния не е предназначена да обхваща онези видове любов, създаващи от ближните ни идоли. Идоли, които ние унищожаваме с неистинската си и погрешно насочена обич, и които в крайна сметка ни предават. Ако от любов към себе си започнем да обичаме ближния си безпределно, нашата любов накрая може да придобие аномални граници. В действителност има родители, които дотолкова се влюбват в децата си, че стават жертва на противоестествени или сексуални желания към тях. Тези желания съставляват демоничните измерения на безграничната любов, коята бива прилагана към човека, макар собствено да принадлежи единствено на Бога. Дори, често, родителите търсят безсмъртие в децата си, жертвайки своите души за обикновена плът и кръв.

В заключение нека кажем следното: ако не ограничим любовта си към ближния в пределите, изложени в Св. Писание, нашата любов може да се превърне в патологична. Известни са случаи, когато баща или майка убиват съпруга или съпругата на детето си от ревност. Ревност, породена от нетърпимостта на тези родители да виждат как децата им споделят любовта си с някой друг. Децата също могат да се привържат в такава егоистична степен към родителите си. В екстремните случаи на братска конкуренция, те могат да убият своя брат или сестра, за да задържат само за себе си любовта на родителите. Тези прояви на паталогична любов ярко ни показват защо сме длъжни да поставяме предели на любовта си към ближния, граници, които черпят своята валидност от един основен християнски принцип: ние трябва да обичаме Господа безгранично, което означава, че не може да обичаме нищо друго и никой друг без известни и ясно различими граници.

Любовта ни към ближния е не само енигматична, но и противоречива. Любовта и свободата са неотделими. Когато любовта заграби свободата, както в случаите на аномална или паталогична обич, тя престава да бъде любов. В същото време, самата любов не е свободна и неограничена, освен когато се отнася към Бога. Само тогава тя се връща към своя Първоизточник и става по естество без граници. Тук разбираме истината, че човеците се свързват чрез съвършена любов само в Господа. Любовта между мъжа и жената, благословена и извисена от Църквата в тайнството брак, си остава несъвършен образ на човешкото общение в любовта, която съществува единствено в Бога. Именно в единението с Христос, и чрез него с всички останали, най-после разбираме и проникваме в безграничността на любовта, черпейки в това блажено състояние от Божествената любов. Следователно, любовта в нашите човешки дела и обичта ни към ближния съставляват любов, не безгранична и не свободна, но по необходимост задължена да спазва известни ограничаващи условия.

четвъртък, 3 март 2011 г.

ИЗЦЕЛЕНИЕТО

Една жена, която носела в гърдите си болестта, наричана "рак", научила от мълвата за авва Лонгин и търсела случай да го види. Той живеел на девет мили западно от Александрия. Когато тя дошла да го търси, блаженият Лонгин събирал дърва на брега на морето. Без да знае, че това е самият Лонгин, жената попитала: "Авва! Къде живее авва Лонгин, раб Божий?" Старецът рекъл: "Какво искаш от този измамник? Не ходи при него. По каква работа го търсиш?"
Жената му разкрила своята болест. Авва Лонгин прекръстил болното й място и я отпратил с думите: "Иди си, Бог ще те изцели, а Лонгин с нищо не може да ти помогне." Жената повярвала на думите на стареца, тръгнала си и тозчас се изцелила. След това, разказвайки на други за случката и описвайки как изглеждал старецът, тя разбрала, че нейният изцелител е самият авва Лонгин. (Достопаметни сказания)

ВРАГЪТ ОТСТЪПВА ПРЕД СМИРЕНИЕТО

Един старец разказал на Иоан Мосх следната случка: "Известно време живеех в лаврата на авва Герасим. Там имах един близък приятел. Веднъж седяхме заедно и разговаряхме за наша душевна полза. Спомних си думите на авва Пимен: "Всеки трябва да се укорява във всичко." "Аз, отче - каза онзи брат, - от опит узнах силата и душевната полза на тия думи. Имах искрен приятел - дяконът на лаврата. Не зная защо, но той започна да ме подозира в една простъпка, която му причини скръб, и започна мрачно да гледа на мене.
Виждайки мрачния му поглед, помолих го да ми обясни причината. "Ето какво направи ти!" - най-накрая ми каза той. Понеже не бях извършвал такава простъпка, започнах да го уверявам, че не съм вършил нищо подобно. "Прощавай, но твоите оправдания не ме удовлетворяват" - каза братът. Като се оттеглих в килията, започнах да изпитвам сърцето си дали пък не съм направил наистина нещо подобно? И не намерих нищо такова. Един ден, като видях, че братът държеше Светата чаша за подаване на Светото Причастие, аз се заклех пред него, че не съм виновен в онова, което ми приписва. Но и тогава той не повярва на думите ми.
Обръщайки се отново към себе си, аз започнах да си припомням изреченията на Светите отци и както и те, казвах на себе си: "Дяконът искрено ме обича и подтикван от любовта, прямодушно ми говори за това, което му е на сърцето, за да пребивавам в трезвение и бодърстване над себе си и да не извършвам занапред нищо подобно. Да кажем, бедна моя душо, че ти не си извършила това. Но не си ли извършила множество други лоши неща и всички те ли са ти известни? Къде е това, което ти върши вчера или завчера или пък преди десет дни? Помниш ли го? Дали не си извършила и онова, което ти приписват, а после да си забравила?"
Размишлявайки по този начин, аз предразположих сърцето си така, сякаш наистина бях извършил нещо, но бях го забравил, както и другите свои дела. И започнах да благодаря на Бога и дякона, че чрез него Бог ми даде да позная греха си и аз можах да се разкая за него.
След тия размисли станах и отидох при дякона да помоля за прошка и да му благодаря, че ми помогна да позная греха си. Но едва почуках на вратата му, той отвори и се хвърли в нозете ми с думите: "Прости ми, дяволът се погаври с мене и ми внуши подозрение към теб! Наистина Сам Бог ме вразуми, че си невинен." И каза, че не ще позволи да му поднеса своето извинение. В това нямало никаква необходимост.
Така получих голямо назидание и прославих Отца и Сина и Светия Дух. Томува сила и великолепие во веки веков! Амин." (Духовна Ливада)