вторник, 29 ноември 2011 г.
ТРАХ ОТ БЕСОВЕТЕ И ИГРА С БЕСОВЕТЕ.Св. Николай Велимирович
Изтокът се страхува от демоните; Западът си играе с демоните.
Милиарди човешки същества на Изток се пазят на всяка крачка, да не би да се натъкнат на някой бяс. Никой там не е открил демоните — за демони там се е знаело и демони там се усещат всеки ден и всеки час още от първото човешко поколение.
Западът е земята на откритията. Подир много открития, носещи смърт или търговски печалби, Западът е открил и това, че съществуват демони. И това той е разгласил гръмко тъкмо в нашето столетие (ХХ в., бел. прев.). На Запад не съществува нищо, което всички биха приели за истина. Всичко там се дели „на специалности“, на партии и секти. Така и откритието, че съществуват безтелесни духовни същества не се признава от цялото западно човечество и му е отредено място само в една западна секта от хора, които се наричат спиритисти. Спиритистите се гордеят, че им е дадено да разговарят с духове. Те се радват, че поддържат връзка с духовния свят. Те скачат от радост, без да знаят, че тяхното хоро го води сатаната.
Изтокът не чувствува ангелите, добрите Божии духове, пазителите и покровителите на човеците. Той отдавна е престанал да ги усеща. Останал е само със злите духове, които му правят зло и които трябва да умилостивява с жертви — всеки ден, да, всеки ден.
Има вече няколко стотин години, откак Западът е престанал да усеща, да съзнава и ангелите, и демоните. Затова пък е приел спиритическото евангелие с удивлението на човек, който е знаел нещо, пък го е забравил, а после пак се е сетил за него. Някога Западът е вярвал и в ангелите, и в демоните. Ала едновременно той е разпилял тези два свои имота. Сега бесовете му се явяват чрез спиритистите и той се досеща за тяхното битие в полусън. Досеща се, ала не различава духовете. Радостно приветствува всички духове, които му се явяват като добри духове. Затъпял му е усетът за различаване и разпознаване.
Изтокът няма усет за добрите духове. Западът няма усет за различаване на добрите духове от злите. Изтокът се брани от злите духове чрез жертви — непрестанни жертви пред каменни и дървени идоли. Западът, т.е. спиритическият Запад, се отдава на всички духове, които му се явяват било чрез медиум, било чрез гадалец. И на всички тях отдава пълна вяра.
Изтокът е дълбинно песимистичен. Защо? Затова, че знае за злите духове, ала не знае за благия Бог. Познава и усеща върху кожата и душата си присъствието и действието на злите демони, ала не усеща присъствието на благия Бог, който може да прогони злите демони и да защити човеците.
Спиритическият Запад е повърхностно оптимистичен. Съвсем повърхностно и съвсем глупаво. Спиритистите достигат до познание за Бога посредством демоните; не посредством въплътения Син Божий Христа, но с помощта на демоните, които им се явяват чрез медиуми, гадалци и тем подобни. И тутакси бившите безбожници, спиритистите, узнават от дявола, че съществува Бог и душа. И това познание твърде много ги изненадва и те ненаситно призовават духове да им рекат и предрекат какво-годе. Ето на такъв плъзгав пясък е основана вярата им. Те обаче виждат в това нещо модерно, някакво съвременно откритие. А да бяха чели Свещеното Божие Писание, щяха да знаят, че Всевишният още чрез Моисея е предупредил човечеството да се пози от спиритизма (Втор. 18:11).
Великият Изток е под властта на демоните, а и спиритическият Запад е под властта на демоните. И тъй — демонокрацията властвува и в двете земни полукълба, които заедно се изправят срещу Православието и поотделно — срещу Балканите.
Идва ни наум такъв въпрос: искаме ли да бъдем между две разновидности на демонокрацията? Не, в никакъв случай. Не Между, но Над.
Ние знаем, че съществува духовен свят. Знаем, че има зли духове, но има и добри. Съществува благ Бог, Който е по-могъщ от всички духове, взети заедно. С името на Христа, на Богородица и с кръстния знак ние прогонваме злите духове, а чрез молитва привличаме към себе си добрите духове, ангелите на светлината, които ни пазят и помагат. По такъв начин ние се въздигаме над езическия и песимистичен Изток.
От друга страна ние не се радваме на всяко явяване на духове от отвъдния свят, понеже знаем, че това може да са зли духове, които ни изкушават и отклоняват от спасителния път. Още по-малко пък призоваваме духове от отвъдния свят и търсим от тях съвети и пророчества за бъдещи събития; защото който върши това, неугоден е Богу. Но ние се надяваме на Царя на духовете, на Господа Всевишния, нашия Творец и небесен Отец, а не общуваме крадешком от Него с духовния свят. По тоя начин ние, балканските жители, се издигаме и над спиритическия Запад.
И както нашият Спасител е стоял над Изтока и Запада, тъй и ние се стараем да не бъдем притиснати между тях, а с Христовата помощ всякога да се извисяваме и над единия и над другия. Над Изтока и Над Запада.
Милиарди човешки същества на Изток се пазят на всяка крачка, да не би да се натъкнат на някой бяс. Никой там не е открил демоните — за демони там се е знаело и демони там се усещат всеки ден и всеки час още от първото човешко поколение.
Западът е земята на откритията. Подир много открития, носещи смърт или търговски печалби, Западът е открил и това, че съществуват демони. И това той е разгласил гръмко тъкмо в нашето столетие (ХХ в., бел. прев.). На Запад не съществува нищо, което всички биха приели за истина. Всичко там се дели „на специалности“, на партии и секти. Така и откритието, че съществуват безтелесни духовни същества не се признава от цялото западно човечество и му е отредено място само в една западна секта от хора, които се наричат спиритисти. Спиритистите се гордеят, че им е дадено да разговарят с духове. Те се радват, че поддържат връзка с духовния свят. Те скачат от радост, без да знаят, че тяхното хоро го води сатаната.
Изтокът не чувствува ангелите, добрите Божии духове, пазителите и покровителите на човеците. Той отдавна е престанал да ги усеща. Останал е само със злите духове, които му правят зло и които трябва да умилостивява с жертви — всеки ден, да, всеки ден.
Има вече няколко стотин години, откак Западът е престанал да усеща, да съзнава и ангелите, и демоните. Затова пък е приел спиритическото евангелие с удивлението на човек, който е знаел нещо, пък го е забравил, а после пак се е сетил за него. Някога Западът е вярвал и в ангелите, и в демоните. Ала едновременно той е разпилял тези два свои имота. Сега бесовете му се явяват чрез спиритистите и той се досеща за тяхното битие в полусън. Досеща се, ала не различава духовете. Радостно приветствува всички духове, които му се явяват като добри духове. Затъпял му е усетът за различаване и разпознаване.
Изтокът няма усет за добрите духове. Западът няма усет за различаване на добрите духове от злите. Изтокът се брани от злите духове чрез жертви — непрестанни жертви пред каменни и дървени идоли. Западът, т.е. спиритическият Запад, се отдава на всички духове, които му се явяват било чрез медиум, било чрез гадалец. И на всички тях отдава пълна вяра.
Изтокът е дълбинно песимистичен. Защо? Затова, че знае за злите духове, ала не знае за благия Бог. Познава и усеща върху кожата и душата си присъствието и действието на злите демони, ала не усеща присъствието на благия Бог, който може да прогони злите демони и да защити човеците.
Спиритическият Запад е повърхностно оптимистичен. Съвсем повърхностно и съвсем глупаво. Спиритистите достигат до познание за Бога посредством демоните; не посредством въплътения Син Божий Христа, но с помощта на демоните, които им се явяват чрез медиуми, гадалци и тем подобни. И тутакси бившите безбожници, спиритистите, узнават от дявола, че съществува Бог и душа. И това познание твърде много ги изненадва и те ненаситно призовават духове да им рекат и предрекат какво-годе. Ето на такъв плъзгав пясък е основана вярата им. Те обаче виждат в това нещо модерно, някакво съвременно откритие. А да бяха чели Свещеното Божие Писание, щяха да знаят, че Всевишният още чрез Моисея е предупредил човечеството да се пози от спиритизма (Втор. 18:11).
Великият Изток е под властта на демоните, а и спиритическият Запад е под властта на демоните. И тъй — демонокрацията властвува и в двете земни полукълба, които заедно се изправят срещу Православието и поотделно — срещу Балканите.
Идва ни наум такъв въпрос: искаме ли да бъдем между две разновидности на демонокрацията? Не, в никакъв случай. Не Между, но Над.
Ние знаем, че съществува духовен свят. Знаем, че има зли духове, но има и добри. Съществува благ Бог, Който е по-могъщ от всички духове, взети заедно. С името на Христа, на Богородица и с кръстния знак ние прогонваме злите духове, а чрез молитва привличаме към себе си добрите духове, ангелите на светлината, които ни пазят и помагат. По такъв начин ние се въздигаме над езическия и песимистичен Изток.
От друга страна ние не се радваме на всяко явяване на духове от отвъдния свят, понеже знаем, че това може да са зли духове, които ни изкушават и отклоняват от спасителния път. Още по-малко пък призоваваме духове от отвъдния свят и търсим от тях съвети и пророчества за бъдещи събития; защото който върши това, неугоден е Богу. Но ние се надяваме на Царя на духовете, на Господа Всевишния, нашия Творец и небесен Отец, а не общуваме крадешком от Него с духовния свят. По тоя начин ние, балканските жители, се издигаме и над спиритическия Запад.
И както нашият Спасител е стоял над Изтока и Запада, тъй и ние се стараем да не бъдем притиснати между тях, а с Христовата помощ всякога да се извисяваме и над единия и над другия. Над Изтока и Над Запада.
Тревогата на светите отци
Дали поради краткия земен живот или по човешка слабост ние, хората, още от древни времена сме склонни да идеализираме събития и личности от миналото. Същевременно на настоящето гледаме скептично, а от бъдещето направо се ужасяваме. По силата на този факт и погледът върху историята - както в ретропспективен план, така и в прогнозите за бъдещето - често пъти се оказва пресилено драматичен.
Колкото до църковната реалност днес обаче, и най-оптимистичният взор би се помрачил от бушуващите разколи и ереси, от нападащия атеизъм, от охладняването на вярата и упадъка на добродетелността.
И ето, търсейки за какво да се хванем, издирвайки спасително пристанище за изнурения от мъчително плаване църковен кораб, почти инстинктивно насочваме надеждите си назад в църковната история. Разгръщаме жадно творенията на светите отци и се изпълваме с очакване за утеха поне като прочетем за някогашната святост, за подвизите на първите християни, за извисената духовност на вярващите в онези дни.
Но какво да видим?!
И там раздори, ереси, разколи, метежи, неуредици - с тревога описани не от други, а от златоустия Иоан, от великия Василий, от божествения Атанасий...
Какво говориш, богоглаголиви Иоане? Защо си огорчен, светилниче на Църквата Василие? Нима и по ваше време е било така, както се случва с нас днес, ако не и по-лошо?! Нима и вие сте се огорчавали от отстъплението, от лукавството, от неверието на ваши съвременници?!...
Но когато четем тези тревожни свидетелства от древността, след безпокойството неочаквано ни осенява блага мисъл: ако векове е било така, ако Христовата църква отдавна е познала злините, за които мислим, че са само наши, то значи, че няма страшно, че не сме изоставени, но само сме подложени на изпитание, че и днешните бури ще се укротят, както толкова други преди. Спомняме си, че и вратите адови няма да надделеят над Църквата. И още, че там, където е благодатта, са и набезите на поднебесните сили на злото. Та нали Сам Христос ни е дал странно, но велико утешение: "Мене гониха, и вас ще гонят".
Прочее, не за смущение, а за кураж и насърчение предлагаме на вниманието на читателите следните светоотечески свидетелства:
III век
"В свещениците не се забелязва искрено благочестие, в служителите - чиста вяра, в делата - милосърдие, в нравите - благонамереност" (св. Киприян Картагенски).
IV век
"А Църквата е почти в такова положение, в каквото е и моето тяло: не се вижда никаква добра надежда; нещата непрекъснато клонят към по-лошо" (св. Василий Велики).
"Питаш как вървят делата ни? Много зле. Църквите са без пастири; доброто загива, злото процъфтява; трябва да се плува нощем, а никъде не светят пътеводни звезди. Христос спи" (Лука 8:23) (св. Григорий Богослов).
"Християните преследват принадлежащите на Христа повече от враговете и душманите" (св. Йоан Златоуст (357).
"Епископите, с които съм в общение, дали поради леност, дали поради подозрителност или от неискреност към мен, не искат да съдействат. Не ми помагат за нищо от най-важното" (св. Василий Велики).
VI век
Север Антиохийски свидетелства за благочестието на своето време: "Има дни, на чиито служби би трябвало да присъстват всички, но на които, да си кажем право, не виждаме нито един вярващ. Само ние си присъстваме на богослужението и трябва едновременно и да произнасяме молитви, и да им отговаряме").
VII век
"Погледнете, светът е пълен със свещеници, но рядко ще срещнеш работник на Божията нива, защото ние искаме да се кичим с епископския сан, но без да изпълняваме задълженията, свързани с него. В живота на епископите има, любими братя, голямо зло, което ме съкрушава. За да не помисли някой, че аз искам да обидя някого, ще изоблича първо самия себе си: въпреки своята воля, аз се поддавам на законите на варварската епоха. Това зло се изразява в това, че ние сме се отдали на делата на този век и нашите действия не съответстват на достойнството на сана ни. Ние изоставяме делото на проповедта. Ако сме призвани за епископи, това е вероятно за наказание, защото ние носим само името на епископа, но не и достойнствата. Тези, които са ни поверени, оставят Бога, а ние мълчим; те загиват в злини, а ние не им протягаме ръка, за да ги изтеглим. Заети с мирски дела, ние сме безразлични към съдбата на душите" (св. Григорий Двоеслов, папа Римски).
През ХVIII век църковният живот в Новгород е описан така: "От презвитерската небрежност вече много от нашия руски народ се отклони в гибелни ереси. Във Велики Новгород до днешната 1723 г. църквите бяха толкова празни, че в неделен ден и двама-трима истински енориаши не можеха да се видят. А сега, слава Богу, след архиерейския указ малко по малко започват да ходят в светата църква. Преди имаше по двама-трима в църква, а сега и по двадесет-тридесет се събират в неделните дни, а на големите празници идват и повече, но от страх, а не от истинско обръщане").
През ХIХ век св. Игнатий Брянчанинов описва картината на духовната разруха така: "Оскъдността на духовни познания, която видях във вашата обител, ме порази. Но в кой ли манастир не ме е поразявала тя? Светските хора, които се подхранват духовно в Сергиевата Пустиня, имат несравнимо повече и по-определени знания, отколкото тези жители на манастирите. Живеем в трудно време. "Намаляха преподобните на земята." Настана глад за Божиите слова! Ключовете на познанието са у книжниците и фарисеите. Сами не влизат и на другите пречат да влязат. Християнството и монашеството едва дишат. Благочестието се поддържа някак си, най-вече лицемерно, а хората са се отвърнали от силата му. Трябва да плачем и да мълчим")...
pravoslavieto.com
Св. крал Стефан Милутин
Из Охридски пролог - 30 октомври. Св. Николай Вилимирович
Великият син на православната църква крал Милутин спасил Балканите от униатството. В момента, когато се притъпила съвестта на взантийския цар, този рицар и богоносен славянски крал въстанал решително и с Божията помощ спасил православието не само в своята страна, а и във всички балкански страни. Ако някой отблизо разгледа живота на светия крал Милутин, ще разбере защо Бог му е давал успех след успех през целия му живот и във всичките му дела.
Когато Милутин стъпил на престола, веднага дал обет на Бога да построи толкова църкви, колкото години ще бъде крал. Четиридесет и две години "кралувал" и построил четиридесет и две църкви. При някои от църквите, като в Солун и в Цариград, построил и болници за бедните, където те получавали всичко безплатно. Освен това особено много обичал да раздава огромното си богатство на бедняците. Този мощен и богат крал често нощем се преобличал в одежди на бедняк и с двама-трима свои слуги ходел сред народа, разпитвал за нещастията на хората и щедро помагал на бедните. Въпреки голямото си богатство, живеел съвсем скромно и патриархално, но не се показвал такъв пред чужденците. На скромен живот привикнал още в дома на баща си, крал Урош. Говори се, че когато цар Михаил Палеолог изпратил заедно с посланици дъщеря си Анна в двора на крал Урош, той предложил дъщеря си (за жена – бел. ред.) на Милутин, само и само за да привлече сръбския крал за унията с Рим. А крал Урош, като видял този безумен византийски разкош на принцесата и посланиците, казал: "Какво е това и за какво е? Ние не сме свикнали на такъв живот”. И като посочил с ръката си една сръбска принцеса с хурка в ръцете, казал: "Ето, в такова одеяние ние вземаме снахите си!"
Първоначално светите му мощи били пазени в Банския манастир "Св. Стефан" в Косово, а след Косовската битка през 1389 г. били отнесени в близкото село Тренча. Около 1460 г. митрополит Стефан ги отнесъл заради проблеми с турците в манастира в Горна Баня край София. По-късно светите му мощи са пренесени в София, в митрополитския храм "Св. Неделя", наричан също "Свети Крал", където до днес са предмет на благоговейна почит.
Великият син на православната църква крал Милутин спасил Балканите от униатството. В момента, когато се притъпила съвестта на взантийския цар, този рицар и богоносен славянски крал въстанал решително и с Божията помощ спасил православието не само в своята страна, а и във всички балкански страни. Ако някой отблизо разгледа живота на светия крал Милутин, ще разбере защо Бог му е давал успех след успех през целия му живот и във всичките му дела.
Когато Милутин стъпил на престола, веднага дал обет на Бога да построи толкова църкви, колкото години ще бъде крал. Четиридесет и две години "кралувал" и построил четиридесет и две църкви. При някои от църквите, като в Солун и в Цариград, построил и болници за бедните, където те получавали всичко безплатно. Освен това особено много обичал да раздава огромното си богатство на бедняците. Този мощен и богат крал често нощем се преобличал в одежди на бедняк и с двама-трима свои слуги ходел сред народа, разпитвал за нещастията на хората и щедро помагал на бедните. Въпреки голямото си богатство, живеел съвсем скромно и патриархално, но не се показвал такъв пред чужденците. На скромен живот привикнал още в дома на баща си, крал Урош. Говори се, че когато цар Михаил Палеолог изпратил заедно с посланици дъщеря си Анна в двора на крал Урош, той предложил дъщеря си (за жена – бел. ред.) на Милутин, само и само за да привлече сръбския крал за унията с Рим. А крал Урош, като видял този безумен византийски разкош на принцесата и посланиците, казал: "Какво е това и за какво е? Ние не сме свикнали на такъв живот”. И като посочил с ръката си една сръбска принцеса с хурка в ръцете, казал: "Ето, в такова одеяние ние вземаме снахите си!"
Първоначално светите му мощи били пазени в Банския манастир "Св. Стефан" в Косово, а след Косовската битка през 1389 г. били отнесени в близкото село Тренча. Около 1460 г. митрополит Стефан ги отнесъл заради проблеми с турците в манастира в Горна Баня край София. По-късно светите му мощи са пренесени в София, в митрополитския храм "Св. Неделя", наричан също "Свети Крал", където до днес са предмет на благоговейна почит.
Аврамий Затворник и на блажената Мария, негова племенница
Аврамий Затворник и на блажената Мария, негова племенница
(от Чети-Минеи на Св. Димитрий Ростовски)
Блаженият Аврамий се роди от благочестиви родители. Още от ранна възраст той обичаше да ходи в църква, с радост слушаше Божествените Писания и се поучаваше в тях. Родителите му много го обичаха, макар и по своему, и затова настояваха да се свърже в брак, но той не искаше. Те често пъти се опитваха да го принудят да се ожени и най-накрая той, макар и против волята си, им се подчини.
На седмия ден след сватбата Аврамий седеше в брачния чертог заедно с невестата и изведнъж в сърцето му възсия светлината на Божията благодат: той стана и излезе от дома без да се обади на никого. Наставляван от Бога, отиде извън града и на около 3 км видя една празна колиба. В нея той остана да живее, радостен, че е намерил такова тихо и усамотено кътче, в което да спасява душата си; трудеше се в духовни подвизи и прославяше Бога.
Родителите му и сродниците му много се разтревожиха задето така неочаквано изчезна - тръгнаха и навсякъде го търсеха. След 17 дни го намериха в колибата да се моли на Бога, и щом го видяха, стояха в почуда. А блаженият им рече:
- Не се удивявайте, но прославяйте човеколюбивия Бог, Който ме избави от суетния свят. Молете Господа за мен: да ми даде докрай да понеса Неговото благо иго, което ме удостои да приема. Оставете ме да живея тук в безмълвие заради любовта към Бога и да свикна да върша Неговата света воля.
Тогава те видяха твърдото му намерение и казаха:
- Амин.
Блаженият ги помоли да не го притесняват с посещенията си. После затвори вратите и остави само едно малко прозорче, през което му донасяха храна, и така живееше и служеше на Бога.
Скоро Божията благодат се всели в душата му, мисълта му се просвети и започна да разбира духовните неща. Всеки ден той все повече преуспяваше в добродетелен живот, в изключително въздържание, смирение, целомъдрие и любов. Навсякъде в околността се носеше славата за светостта му. Много хора идваха да го видят и получаваха от него полза за душите си. Бог му даде духовен разум и премъдрост, и той по чуден начин предаваше на околните мира, който сам имаше в сърцето си.
Десет години след като блаженият Аврамий напусна родителите си, те си отидоха от този свят и му оставиха много имот. Но той не поиска да прекъсне молитвата си и безмълвието си - затова помоли един свой добър познат да раздаде всичко на бедните, и когато стори това, живееше без суетни грижи.
Преподобният отец полагаше всяко старание да не се привърже умът му към земни неща, и затова не притежаваше никакви вещи, освен една дреха, власеница, съд, от който се хранеше и пиеше вода, и рогозка, на която почиваше. Оттогава, и през целия си по-нататъшен иночески живот той не измени възприетото правило, а живя в монашество 50 години с велико усърдие и любов към Бога.
В околността на града имаше едно многолюдно село и всичките му жители - от малък до голям - бяха елини, езичници, и не можеше да се намери никой, който да ги обърне към Бога. Епископът на тази област изпращаше в селото презвитери и дякони, но те не успяха да ги отвърнат от идолопоклонството, защото не можеха да понесат скърбите, причинявани им от тях. Също и много монаси неведнъж се опитваха да сторят това, но претърпяваха несполука и се отказваха.
Един ден епископът седеше заедно със своите клирици, спомни си за блажения Аврамий и каза:
- Не съм виждал през целия си живот такъв мъж - съвършен във всяко добро и богоугодно дело, като господин Аврамий.
- Да, владико - отвърнаха му клириците, - той е Божий раб и съвършен монах.
Епископът продължи:
- Искам да го поставя за свещеник в онова елинско село - със своето търпение и любов той ще може да привлече сърцата им към себе си и да ги обърне към Бога.
Като каза това, веднага стана заедно с клира си и отиде при светия затворник. Скоро пристигнаха до килията му и взаимно се поздравиха. Епископът започна да му говори за елинското село и го молеше да отиде там. Но св. Аврамий се натъжи и му каза:
- Прости ме, отче светий, и ме остави да плача за греховете си! Аз съм немощен и негоден за това нещо.
- По благодатта на Бога за теб е възможно да го сториш - отвърна му епископът. - Недей да се лениш за доброто послушание!
- Моля твоя светиня - пак му каза той, - остави мен, недостойния, да оплаквам своите зли дела!
Тогава епископът му рече:
- Ето, ти си оставил света и си презрял всичко, което е в него, разпнал си се и си преуспял в добродетелта, но все още нямаш послушание.
От тези думи св. Аврамий силно се просълзи и каза:
- Кой съм аз, мъртвото псе, и какво е моят живот, че си помислил за мен такива високи неща?
- Тук като седиш - отвърна му епископът, - спасяваш само себе си. А там, с помощта на Божията благодат, ще помогнеш за спасението на мнозина и ще ги обърнеш към Бога. Затова разсъди в кой случай ще имаш по-голяма награда: ако спасиш само себе си, или ако се погрижиш за спасението на мнозина?
Блаженият през сълзи му рече:
- Нека да бъде волята Божия: заради послушанието ще отида!
Тогава епископът го изведе от килията, върнаха се в града и там го ръкоположи, а после с радост го изпрати заедно с клира си в споменатото голямо село. По пътя блаженият се молеше на Бога и казваше:
- Благий и човеколюбиви Господи, виж моята немощ и изпрати Твоята благодат да ми помогне - за да се прослави Твоето пресвето име!
Щом пристигна в селото и видя как хората, обхванати от идолопоклонническо умопомрачение, служат на бесовете, той простена и се разплака, издигна поглед към небето и рече:
- Боже, Който единствен си без грях, не презирай делата на Твоите ръце!
После изпрати в града при своя близък приятел, на когото беше поверил наследения от родителите си имот да го раздаде на бедните, и го помоли да му отдели той толкова от останалото имущество, колкото да му стигне за да построи църква. Приятелят му незабавно изпълни неговото искане и му изпрати потребното. Тогава блаженият с усърдие се зае да построи Божий храм и не след дълго издигна прекрасна църква и я украси с изключително благолепие. Докато тя се строеше, св. Аврамий отиваше сред идолите и се молеше на Бога без да каже дума на когото и да било, а след като завърши строежа на църквата, продължи в нея своя молитвен подвиг. С много сълзи той се молеше и казваше:
- Събери, Господи, разпръснатите хора, въведи ги в тази църква и просвети техните духовни очи за да познаят Теб - благия и човеколюбив Бог!
Щом свърши молитвата, излезе от църквата, отиде и събори езическия жертвеник, а идолите им разби. Виждайки това, езичниците се нахвърлиха върху него като диви зверове, биха го и го изгониха вън от селото. Но той през нощта пак се върна, влезе в църквата, и с плач и стенание молеше Бога да спаси погиналите хора. На сутринта селяните го намериха в църквата да се моли, и стояха ужасени. Всеки ден те идваха там, но не за молитва, а за да видят прекрасното здание и неговото благолепие. Св. Аврамий ги молеше да познаят Бога. Тогава те грабнаха колове и го биеха, сякаш е някакъв бездушен камък, повалиха го на земята, вързаха го за шията и го влачеха из селото. После го помислиха за умрял, сложиха върху му един камък, оставиха го така и си отидоха.
Св. Аврамий едва остана жив. В полунощ той дойде на себе си, започна силно да плаче и казваше към Бога:
- Защо, Владико, презря моите сълзи и смирението ми? Защо отвърна лицето Си от мен и презря делата на Твоите ръце? Господи, погледни сега на Твоя раб и чуй моята молитва! Укрепи ме и освободи Твоите раби от дяволските вериги. Дай им да познаят Теб - Единия истински Бог, и да разберат, че няма друг Бог, освен Тебе.
После отново влезе в селото и отиде в църквата. Стоеше там, пееше и се молеше.
На сутринта дойдоха хората и като го видяха жив, стояха изумени. Но те бяха жестоки и безмилостни, и пак започнаха да го измъчват: събориха го на земята, вързаха го с въже за врата и отново го извлякоха вън от селото.
Три години блаженият страдаше така и търпеше с вяра, твърд като камък. Непрестанно понасяше побои - гонен, влачен и замерян с камъни; търпеше глад и жажда. И след всичко това той не се разгневи против тях, не възропта, нито пък изпадна в малодушие или униние, но все повече ги обикваше и желаеше тяхното спасение. Молеше ги и ги поучаваше: увещаваше старците като да са му бащи, юношите - като братя, а децата - като свои чеда, непрестанно обиждан и поругаван от тях.
Един ден всички жители на селото - от малък до голям - се събраха заедно. Те бяха ужасени от постъпките на св. Аврамий и казваха помежду си:
- Видяхте ли великото търпение на този мъж? Видяхте ли неговата неизказана любов към нас? Толкова много злини му причиняваме, а той не си отива оттук, на никого не каза лоша дума, нито се отвърна от нас, но с голяма радост търпи всичко това. Наистина, той е изпратен от Бога да дари на душите ни живот, за който винаги ни говори. Той ни казва, че има Небесно Царство, рай, вечен живот - и ето, виждаме, че думите му са истински: ако не беше така, той не би търпял толкова много злини от нас. Но и немощта на нашите богове се откри, защото никакво зло не можаха да му сторят когато ги разбиваше. Наистина, той е раб на Живия Бог и всичко, което ни казва, е истина. Елате сега, за да повярваме в Бога, Когото той проповядва!
След тези думи всички единодушно се устремиха към църквата, влязоха вътре и викаха:
- Слава на Небесния Бог, Който изпрати Своя раб за да ни спаси от дяволската измама!
А блаженият, щом ги видя, изпълни се с неизречена радост и лицето му стана светло като утринна зора. Обърна се към тях и им каза:
- Отци мои, братя мои и чеда! Елате да прославим Бога, Който просвети вашите сърдечни очи за да Го познаете и да се очистите от идолската нечистота. Затова вярвайте в Живия Бог от цялата си душа - Той е Творец на небето и земята, и на всичко, което е на тях, Той е безначален и неизказан, непостижим, Подател на светлината, човеколюбив, велик и страшен, но и благ Господ. Вярвайте и в Неговия Единороден Син, Който е Негова премъдрост, сила и воля. Вярвайте и в Пресветия Негов Дух, Който оживотворява всичко - и чрез тази вяра станете причастници на небесния живот!
- Отче и наставниче на нашия живот - отвърнаха му те, - както казваш и както ни учиш, така вярваме! Готови сме да направим всичко, което ни заповядаш.
Тогава блаженият ги кръсти в името на Отца и Сина и Светия Дух всички - от малък до голям - около 1000 души. Всеки ден им четеше от Божествените книги, поучаваше ги и им говореше за Небесното Царство, за рая, а също за геената огнена; утвърждаваше ги в правдата, във вярата и любовта. Техните души бяха истинска доброплодна земя - с усърдие приемаха доброто семе и принасяха плод: едни - сто, други - шестдесет, други - тридесет. С голямо прилежание слушаха поученията му и изпълняваха думите му. Те всички имаха блажения в своите очи като Ангел Божий, привързаха се към него с неразрушимите връзки на любовта в Христа и внимаваха в спасителните му наставления.
След обръщането на селяните към светата Вяра, блаженият Аврамий живя с тях една година и непрестанно денем и нощем ги поучаваше от Божието слово. После, като се увери в усърдието им към Бога и в твърдата им вяра, поиска да ги напусне, защото виждаше себе си твърде обичан от тях и твърде уважаван - страхуваше се да не би умът му да се привърже към някакви земни грижи и да се наруши духът на неговия монашески живот. Затова една нощ стана, помоли се на Бога и каза:
- Владико Господи, Който един си без грях, Който един си свят и почиваш сред Светиите, Който един си човеколюбив и милосърден! Ти просвети духовните очи на тези хора, освободи ги от идолската прелест и им даде да разберат Твоята Божествена истина. Ти, Владико, и до край ги запази и бъди застъпник на това добро Твое стадо, което си придобил заради неизказаното Си човеколюбие. Запази ги с оградата на Твоята благодат и винаги просветявай сърцата им, за да постъпват така, както е угодно на Тебе и да се удостоят с Твоето Небесно Царство! Защити и мен, недостойния и немощния, и не ми вменявай това за грях! Ти знаеш всичко - знаеш, че Теб възлюбих и за Теб копнея.
Когато свърши молитвата, огради се с кръстното знамение, а после тайно отиде в друго някое място и се скри от тях.
На сутринта, по обичая си новопокръстените хора отидоха в църквата, но не намериха там блажения Аврамий и бяха в недоумение. Стояха като изгубени овци, викаха със сълзи на очи своя пастир и го търсеха. Дълго време гледаха навсякъде, но не можаха да го намерят; объркани и натъжени, те незабавно отидоха при епископа и му разказаха за случилото се. Той също се изпълни със скръб, взе присърце болката им и изпрати много хора навред да търсят блажения - най-вече заради сълзите и молбите на неговото паство. Търсеха го като безценно съкровище, но не го намериха. Тогава епископът заедно със своя клир отиде в селото и щом видя всички утвърдени в светата Вяра и в Христовата любов, избра от тях достойни мъже, постави ги презвитери и дякони, благослови ги и се върна в града. Когато блаженият Аврамий научи за това, много се зарадва и прослави Бога.
- Какво да Ти въздам, Владико мой преблагий - казваше, - за всичко, което си ми дал? Покланям се на Теб и прославям Твоя промисъл.
После радостен отиде в своята килия, където се подвизаваше първоначално. Построи и друга по-малка килия от външната страна на първата. Затвори се вътре и се радваше в Бога, своя Спасител.
А дяволът виждаше дивния богоугоден живот на св. Аврамий, разкъсваше се от завист и всячески се опитваше да препъне добрия Христов воин. Поиска да го подтикне към гордост и дойде при него с похвални думи - ето как стана това.
Веднъж преподобният стоеше в полунощ и се молеше. По едно време в килията му изведнъж засия светлина като слънчева и се чу глас сякаш от Бога, който му казваше:
- Блажен си, блажен си, Аврамий! Твърде много си блажен, защото никой сред хората не изпълни моята воля както ти, и затова си блажен!
Светецът веднага разбра, че го напада бесовско коварство, издигна глас и рече:
- Твоята тъма с теб да бъде в пагуба, дяволе, изпълнен с лъжа и погибел! Защото аз съм грешен човек, но имам упование на благодатта и помощта на моя Бог, и не се боя от теб, нито ме плашат твоите привидения! Името на моя Спасител Иисус Христос, Когото възлюбих, е за мен непобедима стена, и в Негово име ти запрещавам, нечисто псе!
При тези думи дяволът веднага изчезна като дим.
Няколко дни по-късно блаженият пак стоеше през нощта на молитва. В това време неочаквано дойде сатаната, държеше секира и започна да сече и да разрушава килията му. Когато изглеждаше сякаш в стената вече се е отворил процеп, бесът извика със силен глас към останалите бесове:
- Побързайте, другари мои! По-скоро елате да влезем и да го удушим!
Св. Аврамий казваше:
- "Всички народи ме бяха обградили и с името Господне ги победих" (Пс.117:10).
При това сатаната веднага изчезна, а килията се оказа цяла. Не след дълго св. Аврамий пак се молеше в полунощ и видя своята рогозка, на която стоеше, сякаш гори с голям пламък. Тогава стъпи върху пламъка и каза: "Върху аспид и василиск ще настъпя и ще потъпча лъва и змията" (Пс.90:13) , и цялата вражеска сила - в името на моя Бог Иисус Христос, Който ми помага!
Сатаната незабавно избяга и викаше гръмогласно:
- Ах, отвратителен човек! Аз ще те победя! Намерил съм коварство против теб.
Един ден, когато блаженият се хранеше, дяволът във вид на юноша пак влезе в килията му, приближи се и искаше да събори на земята съда, от който ядеше. Но той разбра, взе съда, държеше го и се хранеше от него без да се бои от нищо, а дяволът стоеше пред него. След това дяволът взе един свещник, постави на него горяща свещ и започна с висок глас да казва:
- Блажени са непорочните в своя път, които ходят в закона Господен...
И изпя този псалом докрай.
Светецът нищо не му отвърна додето се хранеше. Когато свърши, осени се с кръстното знамение и рече:
- Нечист пес, окаян и немощен страхливец! Щом знаеш, че са блажени непорочните, защо тогава ги притесняваш? Да, блажени и преблажени са всички, които се надяват на Бога и Го обичат от цялото си сърце.
- Притеснявам ги - отвърна му дяволът - за да ги победя, за да ги вкарам в съблазън и да ги отвърна от всяко добро дело.
Блаженият му рече:
- Да не видиш добро, проклетнико, и да не победиш нито един от онези, които се боят от Бога, нито пък да съблазниш някого от тях! Ти побеждаваш подобните на теб, които са отстъпили от Бога по собствената си воля - тях прелъстяваш и побеждаваш, защото те нямат Бога. А от любещите Бога така изчезваш, както димът от вятъра. Една тяхна молитва със сълзи така те прогонва, както вятърът отвява праха. Благословен во веки да бъде моят Бог, моята слава и похвала, задето не се страхувам от теб, та ако и да стоиш тук цяла година или повече. Нито пък ще върша волята ти, нечисто псе! И тъй, не ме е грижа за теб, както човек не го е грижа за някое пребито куче!
Щом блаженият каза това, бесът веднага изчезна.
Пет дни по-късно когато св. Аврамий свършваше полунощната си молитва, дойде при него древният враг и му представи в привидение голямо множество народ. Те сякаш подигнаха килията му и на блажения му се струваше, като че я завличат на някъде. При това викаха:
- Да я хвърлим в ямата!
Но той не се уплаши, а им отвърна с псаломските думи:
- "Обградиха ме като стотици пчели и се разгоряха като огън в тръни, но с името Господне им се противих" (Пс.117:12).
Тогава сатаната закрещя:
- Ах! Не зная повече какво да ти сторя - ето, вече всякак си ме победил и си съборил моята сила. Ти не се страхуваш от мен, но аз няма да те оставя докато не те победя и не те унижа.
- Проклет бъди ти, нечист бяс - отвърна му блаженият, - и всички твои дела! А аз въздавам слава и поклонение на нашия Владика - Единия свет Бог - Който те прави да си поруган от нас, любещите Го. Разбери сега, окаян безсрамнико, че ние не се боим от теб, нито от твоите привидения!
Дълго време дяволът се бореше така с Божия угодник, искаше да го уплаши с различни привидения и страхования, но не можа да победи неговата непоколебима мисъл; напротив - сам от него биваше победен. А преподобният отец все повече се подвизаваше и преуспяваше в любов към Бога - той обикна Господа от цялата си душа и водеше такъв висок духовен живот, че се удостои с Божията благодат и затова дяволът не успя да го победи. През всички години на своя иночески живот нямаше ден, в който той да не плаче, а устните му не знаеха какво е смях, нито пък вкусваше елей; но дори и лицето си не умиваше, а пребъдваше така и се готвеше за смъртта - всеки ден той живо си представяше, че може да е последният от живота му.
Родният брат (по плът) на св. Аврамий имаше единствена дъщеря. Но след известно време той умря и момичето остана сираче. Тогава тя беше на 7 години. Някои от познатите и я взеха и я доведоха при чичо и - св. Аврамий. Той и заповяда да живее във външната килия, а сам остана затворен във вътрешната. Между тях имаше малка вратичка, през която той я учеше на Псалтир и на останалите свещени книги.
Така момичето започна да води подобно на него монашески живот в пост и молитва, и във всички иночески подвизи и добродетели. Много пъти блаженият със сълзи се молеше на Бога за нея - да бъде мисълта и винаги насочена към Него и да не привързва себе си към земната суета. Нейният баща и бе оставил в наследство много имот, но св. Аврамий незабавно и заповяда да го раздаде на бедните.
Често пъти тя казваше на своя чичо:
- Моли Бога за мен, отче, за да се избавя от всичките многоразлични дяволски мрежи!
Тя усърдно се стараеше в своя живот да подражава на блажения си чичо, и той много се радваше, виждайки добродетелите и, духовните и подвизи, сълзите и смиреномъдрието и, безмълвието и кротостта и, а също и любовта и към Бога.
Така тя живя при него в монашество 20 години - чиста като гълъбица и непорочна като агне. Но в края на 20-тата година от живота и при стареца дяволът я препъна със своето коварство за да я улови и поне така да оскърби блажения Аврамий и да откъсне ума му от Бога.
Някакъв монах, който всъщност само носеше монашеско име, а на дело съвсем не беше такъв, идваше от време на време при светия старец уж за да се ползва от душеспасителните му наставления. Веднъж той видя през вратичката блажената девойка, пожела я и искаше да разговаря с нея, а в сърцето му пламна геенският огън на нечистата плътска "любов", т.е. похот, към девойката. Дълго време, около една година, той беше обладан от такива скверни пожелания, докато веднъж с помощта на сатаната успя да отвори вратичката на килията и, влезе при нея, прелъсти я и я оскверни.
След извършването на греха девойката се ужаси в мисълта си, разкъса дрехите си и се удряше по лицето; дори искаше да се обеси от скръб. Казваше си:
- Аз умрях по душа, погубих живота си, иноческия си труд и въздържанието си... И сега вече няма никаква полза от сълзите, които проливах! Аз прогневих Бога, сама себе си погубих и хвърлих в горчива печал преподобния старец, моя чичо. А сега съм поругана от дявола, и за какво повече да живея аз, окаяната?... Горко ми! Какво направих? Горко ми! В какво паднах? Как се помрачи мисълта ми? Как погинах и не разбрах? Какво тъмно омрачение покри сърцето ми, и не зная какво да правя или къде да се скрия? Къде ли да отида и в коя ли яма да се хвърля? Къде са поученията на моя преподобен чичо и къде са наставленията на неговия приятел Ефрем? Те ми казваха: "Внимавай върху себе си и запази душата си нескверна за безсмъртния Жених, защото твоят Жених е свет и е ревнител". Отсега нататък повече няма да смея да погледна към небето, защото умрях за Бога и за хората. Но и тук вече не мога да стоя - как аз, грешницата, изпълнена с нечистота, ще започна да говоря с тези свети отци? Ако дръзна да сторя това, огън ще излезе от неговата врата и ще ме изгори! По-добре да отида в друга страна, където никой няма да ме знае, понеже веднъж умрях и вече няма за мен надежда за спасение...
След тези думи веднага излезе и отиде в някакъв друг град, измени вида си и остана в един хотел.
Когато с нея се случи това, на блажения Аврамий се яви следното видение. Той видя огромна страшна змия, отвратителна на вид и гърмяща от силата си. Тази змия стигна до килията му, намери една гълъбица, погълна я и отново се върна на своето място. Щом се събуди от сън, блаженият силно се опечали, плачеше горчиво и казваше:
- Нима сатаната ще подигне гонение срещу светата Църква и ще откъсне мнозина от вярата? Или пък в Църквата ще настане раздор?
Помоли се на Господа и рече:
- Човеколюбиви Господи, Ти знаеш всичко, Ти единствен знаеш какво означава това видение.
Два дни по-късно той видя същата змия да излиза от своето място. Тя дойде в килията му, постави главата си под нозете му и се пукна. А в стомаха и бе намерена онази гълъбица - блаженият простря ръката си, взе я жива и без да има нечистота.
Веднага щом се събуди той извика веднъж и два пъти към девойката, която живееше в монашество до неговата килия, и и казваше:
- Защо се лениш вече втори ден и не отваряш устата си за славословие на Бога?
Но отговор не последва. Той отвори вратичката и не намери девойката във външната килия - тогава разбра, че видението, което му се яви, се отнасяше за нея. Заплака и рече:
- Ох, горко ми! Вълк грабна моята овца, и моето чедо е отведено в плен!
Издигна глас и със сълзи казваше:
- Спасителю на целия свят, върни твоята агница Мария в оградата на живота и не допускай моята старост да слезе със скръб в ада! Не презирай, Господи, моето моление, но скоро изпрати Твоята благодат за да я избави от устата на змията!
Две години Мария живееше далеч от своя чичо, а той денем и нощем се молеше на Бога за нея. Когато изминаха тези две години, някои хора му разказаха къде са я видели и как живее. А той помоли един от познатите си да отиде там и достоверно да узнае какво прави тя. След известно време човекът се върна и му разказа как я е видял и какво е разбрал за нея. Св. Аврамий го изслуша и му нареди да донесе воински дрехи и да доведе един кон. Когато това бе сторено, той отвори вратичката и излезе от килията си. Преоблече се като войник, сложи на главата си голяма и твърде висока шапка, така че да закрива лицето му, взе със себе си една златна монета, седна на коня и тръгна.
След някое време пристигна в хотела и се оглеждаше тук и там за да види Мария. Отиде при съдържателя, усмихна се и му каза:
- Приятелю, чух, че имаш една много красива девойка. Покажи ми я, за да и се нагледам и да и се насладя!
А той, като видя побелелите му коси, надсмя му се в ума си - помисли, че иска да блудства с нея - и му отвърна:
- Да, имам такава девойка и тя е много красива.
Наистина, Мария беше необикновено красива по лице. Тогава старецът с радостен поглед му каза:
- Извикай ми я, за да се повеселя днес!
Скоро я повикаха и тя влезе. А светецът щом я видя облечена и нагиздена като блудница, без малко цял щеше да се залее в сълзи, но се сдържа, за да не би тя да го познае и като разбере, да избяга от него. Двамата седнаха и започнаха да пият. След малко сам дивният божествен мъж започна да се весели с нея. Тя стана, прегърна го и взе да го целува по шията. Докато го целуваше, усети необикновено благоухание, което излизаше от неговото чисто тяло, умъртвено за греха чрез много постнически подвизи. Тогава си спомни за предишния си живот и за своето въздържание, въздъхна, просълзи се и рече:
- Ох, горко на мен, нещастната!
Съдържателят на хотела я попита:
- Госпожо Мария, ето, вече втора година живееш при нас и никога не чух от теб такива думи и такива въздишки. А сега какво ти стана?
Тя му отвърна:
- Ако бях умряла преди тези две години, щях да бъда блажена.
Тогава св. Аврамий, за да не би Мария да го познае, обърна се към нея и и каза сякаш грубо:
- Сега ли си спомни за твоите грехове, когато си дошла при мен?
После извади златната монета, даде я на съдържателя и му каза:
- Приятелю, направи за нас хубава вечеря, за да се повеселим тази вечер с девойката, защото отдалеч дойдох заради нея!
О, каква велика премъдрост заради Бога, в душата на божествения мъж! Какъв висок духовен разум и разсъждение! Каква вяра и решимост да стори онова, което е нужно! Той, който през всичките 50 години на монашеския си живот не вкуси хляб до ситост, нито пи доволно вода, сега яде месо и пие вино, за да спаси погиналата душа! Ангелските чинове на Небесата се удивиха на такава постъпка на блажения отец, на неговото мъжество и богомъдро решение! Ядеше месо и пиеше вино, за да извади потъналата душа от смрадното и скверно блато на греха. О, премъдрост на премъдрите! О, разум на разумните!
След вечерята и увеселението им, девойката му каза:
- Господине, да станем и да отидем на леглото, и да поспим там!
- Добре, нека да отидем - отвърна и той.
Щом влязоха в стаята, той видя голямо легло, застлано с меки завивки, седна на него и и каза:
- Затвори вратата, ела и ми събуй обувките!
Когато тя затвори вратата и дойде при него, той пак и рече:
- Госпожо Мария, приближи се тук до мен!
Тя се приближи. Тогава той я хвана, държеше я здраво за да не избяга и веднага я целуна. После свали воинската шапка от главата си, заплака и и каза:
- Чедо мое Мария, не ме ли познаваш? Не съм ли аз този, който те възпита? Какво стана с теб, мое чедо? Кой те погуби? Къде е твоят ангелски образ, който имаше, чедо мое? Къде е твоето въздържание, твоят плач и сълзи, къде е твоето бдение и духовен подвиг? От каква небесна висота в каква пропаст си отишла? О, чедо мое, защо не ми каза когато си съгрешила, та аз да принеса покаяние заради теб, заедно с моя възлюбен Ефрем? Защо така постъпи? Защо ме наскърби и ме хвърли в такава страшна печал? Кой е безгрешен, освен единствено Бог?
Тя го слушаше като поразена и стоеше в ръцете му като някакъв бездушен камък - страхуваше се, а заедно с това се и срамуваше. Блаженият пак и каза:
- Няма ли да ми отговориш, чедо мое Мария? Няма ли да ми отговориш, сърце мое? Не заради теб ли дойдох аз тук, чедо мое? Аз ще отговарям пред Бога за теб в Съдния ден, аз ще взема покаяние върху себе си за твоите грехове.
Така до полунощ той плачеше, молеше я и я увещаваше. Накрая тя придоби малко дръзновение и му отвърна през сълзи:
- Не мога да погледна към теб заради срама на моето лице. И как бих могла да се помоля на Бога, като съм толкова омърсена с нечистота и скверноти!?
А той и казваше:
- Върху мен да бъде твоят грях, чедо! От моите ръце Бог да потърси сметка за твоя грях! А ти само ме послушай и ела да отидем на своето място! Също и Ефрем моли Бога за теб. Ах, чедо мое, смили се над моята старост, моля те, сърце мое! Стани, чедо мое, и върви с мен!
- Ако знаеш - отвърна му тя, - че мога да се покая и че Бог ще приеме молитвата ми, тогава ще дойда, ще падна пред твоята святост и ще целувам твоите свети нозе, задето тъй милосърдно се отнесе към мен и дойде тук да ме изведеш от тази нечиста сквернота!
После преклони глава до нозете му, цяла нощ плачеше и казваше:
- Как да ти се отплатя за всичко, господарю мой?...
На сутринта той и рече:
- Чедо, стани, да тръгваме!
- Имам - каза му тя - тук малко злато и дрехи. Какво ще заповядаш да направя с тях?
Св. Аврамий и отвърна:
- Всичко остави тук, защото това е част на лукавия!
После станаха и веднага тръгнаха. Той я постави на коня и я водеше, а сам вървеше отпред, радостен като пастир, който е намерил изгубената овца и с радост я е взел на раменете си - така и блаженият вървеше и прославяше Бога в душата си.
Скоро пристигнаха на своето място. Там св. Аврамий веднага затвори девойката във вътрешната килия, където по-рано пребиваваше той, а сам остана във външната. Мария се облече в груба власеница и прекарваше дните си в смирение и покаен плач, във въздържание и кротост. Призоваваше на помощ Бога и с голямо усърдие се каеше за греховете си. Покаянието и бе толкова голямо и молитвата - толкова силна, че в сравнение с тях нашето покаяние е като сянка и молитвата ни - нищожна.
Милосърдният Бог, Който не иска нито един човек да погине, но всички грешници да се обърнат към покаяние, помилва и Своята рабиня, която истински се каеше, и и прости греховете. В знак, че греховете и са простени, Бог и даде благодатния дар да лекува болестите на хората, идващи при нея.
Блаженият Аврамий живя още 10 години. С утеха в душата си гледаше нейното велико покаяние, сълзи и пост, трудове и усърдни молитви към Бога - и прославяше всемилостивия Господ. После с мир завърши временния си живот и почина на 70-годишна възраст. В часа на смъртта му около него се събра едва ли не целият град - всеки от хората искаше да се приближи до неговото свето тяло и мнозина болни получиха изцеление.
Христовата рабиня Мария живя след блажената кончина на своя чичо още 5 години - във велико въздържание тя денем и нощем със сълзи се молеше на Бога. Хората, живеещи наблизо, понякога минаваха нощем край килията и и чуваха гласа на нейния плач и безкрайни ридания, стояха удивени и прославяха Бога.
Така блажената Мария напълно се покая, благоугоди на Бога и почина с мир. А сега, след умилителния си плач, тя радостно, заедно със Светиите, се весели в Господа, на Когото подобава слава во веки, амин.
Препечатано от: http://manastir.narod.ru
Блаженият Аврамий се роди от благочестиви родители. Още от ранна възраст той обичаше да ходи в църква, с радост слушаше Божествените Писания и се поучаваше в тях. Родителите му много го обичаха, макар и по своему, и затова настояваха да се свърже в брак, но той не искаше. Те често пъти се опитваха да го принудят да се ожени и най-накрая той, макар и против волята си, им се подчини.
На седмия ден след сватбата Аврамий седеше в брачния чертог заедно с невестата и изведнъж в сърцето му възсия светлината на Божията благодат: той стана и излезе от дома без да се обади на никого. Наставляван от Бога, отиде извън града и на около 3 км видя една празна колиба. В нея той остана да живее, радостен, че е намерил такова тихо и усамотено кътче, в което да спасява душата си; трудеше се в духовни подвизи и прославяше Бога.
Родителите му и сродниците му много се разтревожиха задето така неочаквано изчезна - тръгнаха и навсякъде го търсеха. След 17 дни го намериха в колибата да се моли на Бога, и щом го видяха, стояха в почуда. А блаженият им рече:
- Не се удивявайте, но прославяйте човеколюбивия Бог, Който ме избави от суетния свят. Молете Господа за мен: да ми даде докрай да понеса Неговото благо иго, което ме удостои да приема. Оставете ме да живея тук в безмълвие заради любовта към Бога и да свикна да върша Неговата света воля.
Тогава те видяха твърдото му намерение и казаха:
- Амин.
Блаженият ги помоли да не го притесняват с посещенията си. После затвори вратите и остави само едно малко прозорче, през което му донасяха храна, и така живееше и служеше на Бога.
Скоро Божията благодат се всели в душата му, мисълта му се просвети и започна да разбира духовните неща. Всеки ден той все повече преуспяваше в добродетелен живот, в изключително въздържание, смирение, целомъдрие и любов. Навсякъде в околността се носеше славата за светостта му. Много хора идваха да го видят и получаваха от него полза за душите си. Бог му даде духовен разум и премъдрост, и той по чуден начин предаваше на околните мира, който сам имаше в сърцето си.
Десет години след като блаженият Аврамий напусна родителите си, те си отидоха от този свят и му оставиха много имот. Но той не поиска да прекъсне молитвата си и безмълвието си - затова помоли един свой добър познат да раздаде всичко на бедните, и когато стори това, живееше без суетни грижи.
Преподобният отец полагаше всяко старание да не се привърже умът му към земни неща, и затова не притежаваше никакви вещи, освен една дреха, власеница, съд, от който се хранеше и пиеше вода, и рогозка, на която почиваше. Оттогава, и през целия си по-нататъшен иночески живот той не измени възприетото правило, а живя в монашество 50 години с велико усърдие и любов към Бога.
В околността на града имаше едно многолюдно село и всичките му жители - от малък до голям - бяха елини, езичници, и не можеше да се намери никой, който да ги обърне към Бога. Епископът на тази област изпращаше в селото презвитери и дякони, но те не успяха да ги отвърнат от идолопоклонството, защото не можеха да понесат скърбите, причинявани им от тях. Също и много монаси неведнъж се опитваха да сторят това, но претърпяваха несполука и се отказваха.
Един ден епископът седеше заедно със своите клирици, спомни си за блажения Аврамий и каза:
- Не съм виждал през целия си живот такъв мъж - съвършен във всяко добро и богоугодно дело, като господин Аврамий.
- Да, владико - отвърнаха му клириците, - той е Божий раб и съвършен монах.
Епископът продължи:
- Искам да го поставя за свещеник в онова елинско село - със своето търпение и любов той ще може да привлече сърцата им към себе си и да ги обърне към Бога.
Като каза това, веднага стана заедно с клира си и отиде при светия затворник. Скоро пристигнаха до килията му и взаимно се поздравиха. Епископът започна да му говори за елинското село и го молеше да отиде там. Но св. Аврамий се натъжи и му каза:
- Прости ме, отче светий, и ме остави да плача за греховете си! Аз съм немощен и негоден за това нещо.
- По благодатта на Бога за теб е възможно да го сториш - отвърна му епископът. - Недей да се лениш за доброто послушание!
- Моля твоя светиня - пак му каза той, - остави мен, недостойния, да оплаквам своите зли дела!
Тогава епископът му рече:
- Ето, ти си оставил света и си презрял всичко, което е в него, разпнал си се и си преуспял в добродетелта, но все още нямаш послушание.
От тези думи св. Аврамий силно се просълзи и каза:
- Кой съм аз, мъртвото псе, и какво е моят живот, че си помислил за мен такива високи неща?
- Тук като седиш - отвърна му епископът, - спасяваш само себе си. А там, с помощта на Божията благодат, ще помогнеш за спасението на мнозина и ще ги обърнеш към Бога. Затова разсъди в кой случай ще имаш по-голяма награда: ако спасиш само себе си, или ако се погрижиш за спасението на мнозина?
Блаженият през сълзи му рече:
- Нека да бъде волята Божия: заради послушанието ще отида!
Тогава епископът го изведе от килията, върнаха се в града и там го ръкоположи, а после с радост го изпрати заедно с клира си в споменатото голямо село. По пътя блаженият се молеше на Бога и казваше:
- Благий и човеколюбиви Господи, виж моята немощ и изпрати Твоята благодат да ми помогне - за да се прослави Твоето пресвето име!
Щом пристигна в селото и видя как хората, обхванати от идолопоклонническо умопомрачение, служат на бесовете, той простена и се разплака, издигна поглед към небето и рече:
- Боже, Който единствен си без грях, не презирай делата на Твоите ръце!
После изпрати в града при своя близък приятел, на когото беше поверил наследения от родителите си имот да го раздаде на бедните, и го помоли да му отдели той толкова от останалото имущество, колкото да му стигне за да построи църква. Приятелят му незабавно изпълни неговото искане и му изпрати потребното. Тогава блаженият с усърдие се зае да построи Божий храм и не след дълго издигна прекрасна църква и я украси с изключително благолепие. Докато тя се строеше, св. Аврамий отиваше сред идолите и се молеше на Бога без да каже дума на когото и да било, а след като завърши строежа на църквата, продължи в нея своя молитвен подвиг. С много сълзи той се молеше и казваше:
- Събери, Господи, разпръснатите хора, въведи ги в тази църква и просвети техните духовни очи за да познаят Теб - благия и човеколюбив Бог!
Щом свърши молитвата, излезе от църквата, отиде и събори езическия жертвеник, а идолите им разби. Виждайки това, езичниците се нахвърлиха върху него като диви зверове, биха го и го изгониха вън от селото. Но той през нощта пак се върна, влезе в църквата, и с плач и стенание молеше Бога да спаси погиналите хора. На сутринта селяните го намериха в църквата да се моли, и стояха ужасени. Всеки ден те идваха там, но не за молитва, а за да видят прекрасното здание и неговото благолепие. Св. Аврамий ги молеше да познаят Бога. Тогава те грабнаха колове и го биеха, сякаш е някакъв бездушен камък, повалиха го на земята, вързаха го за шията и го влачеха из селото. После го помислиха за умрял, сложиха върху му един камък, оставиха го така и си отидоха.
Св. Аврамий едва остана жив. В полунощ той дойде на себе си, започна силно да плаче и казваше към Бога:
- Защо, Владико, презря моите сълзи и смирението ми? Защо отвърна лицето Си от мен и презря делата на Твоите ръце? Господи, погледни сега на Твоя раб и чуй моята молитва! Укрепи ме и освободи Твоите раби от дяволските вериги. Дай им да познаят Теб - Единия истински Бог, и да разберат, че няма друг Бог, освен Тебе.
После отново влезе в селото и отиде в църквата. Стоеше там, пееше и се молеше.
На сутринта дойдоха хората и като го видяха жив, стояха изумени. Но те бяха жестоки и безмилостни, и пак започнаха да го измъчват: събориха го на земята, вързаха го с въже за врата и отново го извлякоха вън от селото.
Три години блаженият страдаше така и търпеше с вяра, твърд като камък. Непрестанно понасяше побои - гонен, влачен и замерян с камъни; търпеше глад и жажда. И след всичко това той не се разгневи против тях, не възропта, нито пък изпадна в малодушие или униние, но все повече ги обикваше и желаеше тяхното спасение. Молеше ги и ги поучаваше: увещаваше старците като да са му бащи, юношите - като братя, а децата - като свои чеда, непрестанно обиждан и поругаван от тях.
Един ден всички жители на селото - от малък до голям - се събраха заедно. Те бяха ужасени от постъпките на св. Аврамий и казваха помежду си:
- Видяхте ли великото търпение на този мъж? Видяхте ли неговата неизказана любов към нас? Толкова много злини му причиняваме, а той не си отива оттук, на никого не каза лоша дума, нито се отвърна от нас, но с голяма радост търпи всичко това. Наистина, той е изпратен от Бога да дари на душите ни живот, за който винаги ни говори. Той ни казва, че има Небесно Царство, рай, вечен живот - и ето, виждаме, че думите му са истински: ако не беше така, той не би търпял толкова много злини от нас. Но и немощта на нашите богове се откри, защото никакво зло не можаха да му сторят когато ги разбиваше. Наистина, той е раб на Живия Бог и всичко, което ни казва, е истина. Елате сега, за да повярваме в Бога, Когото той проповядва!
След тези думи всички единодушно се устремиха към църквата, влязоха вътре и викаха:
- Слава на Небесния Бог, Който изпрати Своя раб за да ни спаси от дяволската измама!
А блаженият, щом ги видя, изпълни се с неизречена радост и лицето му стана светло като утринна зора. Обърна се към тях и им каза:
- Отци мои, братя мои и чеда! Елате да прославим Бога, Който просвети вашите сърдечни очи за да Го познаете и да се очистите от идолската нечистота. Затова вярвайте в Живия Бог от цялата си душа - Той е Творец на небето и земята, и на всичко, което е на тях, Той е безначален и неизказан, непостижим, Подател на светлината, човеколюбив, велик и страшен, но и благ Господ. Вярвайте и в Неговия Единороден Син, Който е Негова премъдрост, сила и воля. Вярвайте и в Пресветия Негов Дух, Който оживотворява всичко - и чрез тази вяра станете причастници на небесния живот!
- Отче и наставниче на нашия живот - отвърнаха му те, - както казваш и както ни учиш, така вярваме! Готови сме да направим всичко, което ни заповядаш.
Тогава блаженият ги кръсти в името на Отца и Сина и Светия Дух всички - от малък до голям - около 1000 души. Всеки ден им четеше от Божествените книги, поучаваше ги и им говореше за Небесното Царство, за рая, а също за геената огнена; утвърждаваше ги в правдата, във вярата и любовта. Техните души бяха истинска доброплодна земя - с усърдие приемаха доброто семе и принасяха плод: едни - сто, други - шестдесет, други - тридесет. С голямо прилежание слушаха поученията му и изпълняваха думите му. Те всички имаха блажения в своите очи като Ангел Божий, привързаха се към него с неразрушимите връзки на любовта в Христа и внимаваха в спасителните му наставления.
След обръщането на селяните към светата Вяра, блаженият Аврамий живя с тях една година и непрестанно денем и нощем ги поучаваше от Божието слово. После, като се увери в усърдието им към Бога и в твърдата им вяра, поиска да ги напусне, защото виждаше себе си твърде обичан от тях и твърде уважаван - страхуваше се да не би умът му да се привърже към някакви земни грижи и да се наруши духът на неговия монашески живот. Затова една нощ стана, помоли се на Бога и каза:
- Владико Господи, Който един си без грях, Който един си свят и почиваш сред Светиите, Който един си човеколюбив и милосърден! Ти просвети духовните очи на тези хора, освободи ги от идолската прелест и им даде да разберат Твоята Божествена истина. Ти, Владико, и до край ги запази и бъди застъпник на това добро Твое стадо, което си придобил заради неизказаното Си човеколюбие. Запази ги с оградата на Твоята благодат и винаги просветявай сърцата им, за да постъпват така, както е угодно на Тебе и да се удостоят с Твоето Небесно Царство! Защити и мен, недостойния и немощния, и не ми вменявай това за грях! Ти знаеш всичко - знаеш, че Теб възлюбих и за Теб копнея.
Когато свърши молитвата, огради се с кръстното знамение, а после тайно отиде в друго някое място и се скри от тях.
На сутринта, по обичая си новопокръстените хора отидоха в църквата, но не намериха там блажения Аврамий и бяха в недоумение. Стояха като изгубени овци, викаха със сълзи на очи своя пастир и го търсеха. Дълго време гледаха навсякъде, но не можаха да го намерят; объркани и натъжени, те незабавно отидоха при епископа и му разказаха за случилото се. Той също се изпълни със скръб, взе присърце болката им и изпрати много хора навред да търсят блажения - най-вече заради сълзите и молбите на неговото паство. Търсеха го като безценно съкровище, но не го намериха. Тогава епископът заедно със своя клир отиде в селото и щом видя всички утвърдени в светата Вяра и в Христовата любов, избра от тях достойни мъже, постави ги презвитери и дякони, благослови ги и се върна в града. Когато блаженият Аврамий научи за това, много се зарадва и прослави Бога.
- Какво да Ти въздам, Владико мой преблагий - казваше, - за всичко, което си ми дал? Покланям се на Теб и прославям Твоя промисъл.
После радостен отиде в своята килия, където се подвизаваше първоначално. Построи и друга по-малка килия от външната страна на първата. Затвори се вътре и се радваше в Бога, своя Спасител.
А дяволът виждаше дивния богоугоден живот на св. Аврамий, разкъсваше се от завист и всячески се опитваше да препъне добрия Христов воин. Поиска да го подтикне към гордост и дойде при него с похвални думи - ето как стана това.
Веднъж преподобният стоеше в полунощ и се молеше. По едно време в килията му изведнъж засия светлина като слънчева и се чу глас сякаш от Бога, който му казваше:
- Блажен си, блажен си, Аврамий! Твърде много си блажен, защото никой сред хората не изпълни моята воля както ти, и затова си блажен!
Светецът веднага разбра, че го напада бесовско коварство, издигна глас и рече:
- Твоята тъма с теб да бъде в пагуба, дяволе, изпълнен с лъжа и погибел! Защото аз съм грешен човек, но имам упование на благодатта и помощта на моя Бог, и не се боя от теб, нито ме плашат твоите привидения! Името на моя Спасител Иисус Христос, Когото възлюбих, е за мен непобедима стена, и в Негово име ти запрещавам, нечисто псе!
При тези думи дяволът веднага изчезна като дим.
Няколко дни по-късно блаженият пак стоеше през нощта на молитва. В това време неочаквано дойде сатаната, държеше секира и започна да сече и да разрушава килията му. Когато изглеждаше сякаш в стената вече се е отворил процеп, бесът извика със силен глас към останалите бесове:
- Побързайте, другари мои! По-скоро елате да влезем и да го удушим!
Св. Аврамий казваше:
- "Всички народи ме бяха обградили и с името Господне ги победих" (Пс.117:10).
При това сатаната веднага изчезна, а килията се оказа цяла. Не след дълго св. Аврамий пак се молеше в полунощ и видя своята рогозка, на която стоеше, сякаш гори с голям пламък. Тогава стъпи върху пламъка и каза: "Върху аспид и василиск ще настъпя и ще потъпча лъва и змията" (Пс.90:13) , и цялата вражеска сила - в името на моя Бог Иисус Христос, Който ми помага!
Сатаната незабавно избяга и викаше гръмогласно:
- Ах, отвратителен човек! Аз ще те победя! Намерил съм коварство против теб.
Един ден, когато блаженият се хранеше, дяволът във вид на юноша пак влезе в килията му, приближи се и искаше да събори на земята съда, от който ядеше. Но той разбра, взе съда, държеше го и се хранеше от него без да се бои от нищо, а дяволът стоеше пред него. След това дяволът взе един свещник, постави на него горяща свещ и започна с висок глас да казва:
- Блажени са непорочните в своя път, които ходят в закона Господен...
И изпя този псалом докрай.
Светецът нищо не му отвърна додето се хранеше. Когато свърши, осени се с кръстното знамение и рече:
- Нечист пес, окаян и немощен страхливец! Щом знаеш, че са блажени непорочните, защо тогава ги притесняваш? Да, блажени и преблажени са всички, които се надяват на Бога и Го обичат от цялото си сърце.
- Притеснявам ги - отвърна му дяволът - за да ги победя, за да ги вкарам в съблазън и да ги отвърна от всяко добро дело.
Блаженият му рече:
- Да не видиш добро, проклетнико, и да не победиш нито един от онези, които се боят от Бога, нито пък да съблазниш някого от тях! Ти побеждаваш подобните на теб, които са отстъпили от Бога по собствената си воля - тях прелъстяваш и побеждаваш, защото те нямат Бога. А от любещите Бога така изчезваш, както димът от вятъра. Една тяхна молитва със сълзи така те прогонва, както вятърът отвява праха. Благословен во веки да бъде моят Бог, моята слава и похвала, задето не се страхувам от теб, та ако и да стоиш тук цяла година или повече. Нито пък ще върша волята ти, нечисто псе! И тъй, не ме е грижа за теб, както човек не го е грижа за някое пребито куче!
Щом блаженият каза това, бесът веднага изчезна.
Пет дни по-късно когато св. Аврамий свършваше полунощната си молитва, дойде при него древният враг и му представи в привидение голямо множество народ. Те сякаш подигнаха килията му и на блажения му се струваше, като че я завличат на някъде. При това викаха:
- Да я хвърлим в ямата!
Но той не се уплаши, а им отвърна с псаломските думи:
- "Обградиха ме като стотици пчели и се разгоряха като огън в тръни, но с името Господне им се противих" (Пс.117:12).
Тогава сатаната закрещя:
- Ах! Не зная повече какво да ти сторя - ето, вече всякак си ме победил и си съборил моята сила. Ти не се страхуваш от мен, но аз няма да те оставя докато не те победя и не те унижа.
- Проклет бъди ти, нечист бяс - отвърна му блаженият, - и всички твои дела! А аз въздавам слава и поклонение на нашия Владика - Единия свет Бог - Който те прави да си поруган от нас, любещите Го. Разбери сега, окаян безсрамнико, че ние не се боим от теб, нито от твоите привидения!
Дълго време дяволът се бореше така с Божия угодник, искаше да го уплаши с различни привидения и страхования, но не можа да победи неговата непоколебима мисъл; напротив - сам от него биваше победен. А преподобният отец все повече се подвизаваше и преуспяваше в любов към Бога - той обикна Господа от цялата си душа и водеше такъв висок духовен живот, че се удостои с Божията благодат и затова дяволът не успя да го победи. През всички години на своя иночески живот нямаше ден, в който той да не плаче, а устните му не знаеха какво е смях, нито пък вкусваше елей; но дори и лицето си не умиваше, а пребъдваше така и се готвеше за смъртта - всеки ден той живо си представяше, че може да е последният от живота му.
Родният брат (по плът) на св. Аврамий имаше единствена дъщеря. Но след известно време той умря и момичето остана сираче. Тогава тя беше на 7 години. Някои от познатите и я взеха и я доведоха при чичо и - св. Аврамий. Той и заповяда да живее във външната килия, а сам остана затворен във вътрешната. Между тях имаше малка вратичка, през която той я учеше на Псалтир и на останалите свещени книги.
Така момичето започна да води подобно на него монашески живот в пост и молитва, и във всички иночески подвизи и добродетели. Много пъти блаженият със сълзи се молеше на Бога за нея - да бъде мисълта и винаги насочена към Него и да не привързва себе си към земната суета. Нейният баща и бе оставил в наследство много имот, но св. Аврамий незабавно и заповяда да го раздаде на бедните.
Често пъти тя казваше на своя чичо:
- Моли Бога за мен, отче, за да се избавя от всичките многоразлични дяволски мрежи!
Тя усърдно се стараеше в своя живот да подражава на блажения си чичо, и той много се радваше, виждайки добродетелите и, духовните и подвизи, сълзите и смиреномъдрието и, безмълвието и кротостта и, а също и любовта и към Бога.
Така тя живя при него в монашество 20 години - чиста като гълъбица и непорочна като агне. Но в края на 20-тата година от живота и при стареца дяволът я препъна със своето коварство за да я улови и поне така да оскърби блажения Аврамий и да откъсне ума му от Бога.
Някакъв монах, който всъщност само носеше монашеско име, а на дело съвсем не беше такъв, идваше от време на време при светия старец уж за да се ползва от душеспасителните му наставления. Веднъж той видя през вратичката блажената девойка, пожела я и искаше да разговаря с нея, а в сърцето му пламна геенският огън на нечистата плътска "любов", т.е. похот, към девойката. Дълго време, около една година, той беше обладан от такива скверни пожелания, докато веднъж с помощта на сатаната успя да отвори вратичката на килията и, влезе при нея, прелъсти я и я оскверни.
След извършването на греха девойката се ужаси в мисълта си, разкъса дрехите си и се удряше по лицето; дори искаше да се обеси от скръб. Казваше си:
- Аз умрях по душа, погубих живота си, иноческия си труд и въздържанието си... И сега вече няма никаква полза от сълзите, които проливах! Аз прогневих Бога, сама себе си погубих и хвърлих в горчива печал преподобния старец, моя чичо. А сега съм поругана от дявола, и за какво повече да живея аз, окаяната?... Горко ми! Какво направих? Горко ми! В какво паднах? Как се помрачи мисълта ми? Как погинах и не разбрах? Какво тъмно омрачение покри сърцето ми, и не зная какво да правя или къде да се скрия? Къде ли да отида и в коя ли яма да се хвърля? Къде са поученията на моя преподобен чичо и къде са наставленията на неговия приятел Ефрем? Те ми казваха: "Внимавай върху себе си и запази душата си нескверна за безсмъртния Жених, защото твоят Жених е свет и е ревнител". Отсега нататък повече няма да смея да погледна към небето, защото умрях за Бога и за хората. Но и тук вече не мога да стоя - как аз, грешницата, изпълнена с нечистота, ще започна да говоря с тези свети отци? Ако дръзна да сторя това, огън ще излезе от неговата врата и ще ме изгори! По-добре да отида в друга страна, където никой няма да ме знае, понеже веднъж умрях и вече няма за мен надежда за спасение...
След тези думи веднага излезе и отиде в някакъв друг град, измени вида си и остана в един хотел.
Когато с нея се случи това, на блажения Аврамий се яви следното видение. Той видя огромна страшна змия, отвратителна на вид и гърмяща от силата си. Тази змия стигна до килията му, намери една гълъбица, погълна я и отново се върна на своето място. Щом се събуди от сън, блаженият силно се опечали, плачеше горчиво и казваше:
- Нима сатаната ще подигне гонение срещу светата Църква и ще откъсне мнозина от вярата? Или пък в Църквата ще настане раздор?
Помоли се на Господа и рече:
- Човеколюбиви Господи, Ти знаеш всичко, Ти единствен знаеш какво означава това видение.
Два дни по-късно той видя същата змия да излиза от своето място. Тя дойде в килията му, постави главата си под нозете му и се пукна. А в стомаха и бе намерена онази гълъбица - блаженият простря ръката си, взе я жива и без да има нечистота.
Веднага щом се събуди той извика веднъж и два пъти към девойката, която живееше в монашество до неговата килия, и и казваше:
- Защо се лениш вече втори ден и не отваряш устата си за славословие на Бога?
Но отговор не последва. Той отвори вратичката и не намери девойката във външната килия - тогава разбра, че видението, което му се яви, се отнасяше за нея. Заплака и рече:
- Ох, горко ми! Вълк грабна моята овца, и моето чедо е отведено в плен!
Издигна глас и със сълзи казваше:
- Спасителю на целия свят, върни твоята агница Мария в оградата на живота и не допускай моята старост да слезе със скръб в ада! Не презирай, Господи, моето моление, но скоро изпрати Твоята благодат за да я избави от устата на змията!
Две години Мария живееше далеч от своя чичо, а той денем и нощем се молеше на Бога за нея. Когато изминаха тези две години, някои хора му разказаха къде са я видели и как живее. А той помоли един от познатите си да отиде там и достоверно да узнае какво прави тя. След известно време човекът се върна и му разказа как я е видял и какво е разбрал за нея. Св. Аврамий го изслуша и му нареди да донесе воински дрехи и да доведе един кон. Когато това бе сторено, той отвори вратичката и излезе от килията си. Преоблече се като войник, сложи на главата си голяма и твърде висока шапка, така че да закрива лицето му, взе със себе си една златна монета, седна на коня и тръгна.
След някое време пристигна в хотела и се оглеждаше тук и там за да види Мария. Отиде при съдържателя, усмихна се и му каза:
- Приятелю, чух, че имаш една много красива девойка. Покажи ми я, за да и се нагледам и да и се насладя!
А той, като видя побелелите му коси, надсмя му се в ума си - помисли, че иска да блудства с нея - и му отвърна:
- Да, имам такава девойка и тя е много красива.
Наистина, Мария беше необикновено красива по лице. Тогава старецът с радостен поглед му каза:
- Извикай ми я, за да се повеселя днес!
Скоро я повикаха и тя влезе. А светецът щом я видя облечена и нагиздена като блудница, без малко цял щеше да се залее в сълзи, но се сдържа, за да не би тя да го познае и като разбере, да избяга от него. Двамата седнаха и започнаха да пият. След малко сам дивният божествен мъж започна да се весели с нея. Тя стана, прегърна го и взе да го целува по шията. Докато го целуваше, усети необикновено благоухание, което излизаше от неговото чисто тяло, умъртвено за греха чрез много постнически подвизи. Тогава си спомни за предишния си живот и за своето въздържание, въздъхна, просълзи се и рече:
- Ох, горко на мен, нещастната!
Съдържателят на хотела я попита:
- Госпожо Мария, ето, вече втора година живееш при нас и никога не чух от теб такива думи и такива въздишки. А сега какво ти стана?
Тя му отвърна:
- Ако бях умряла преди тези две години, щях да бъда блажена.
Тогава св. Аврамий, за да не би Мария да го познае, обърна се към нея и и каза сякаш грубо:
- Сега ли си спомни за твоите грехове, когато си дошла при мен?
После извади златната монета, даде я на съдържателя и му каза:
- Приятелю, направи за нас хубава вечеря, за да се повеселим тази вечер с девойката, защото отдалеч дойдох заради нея!
О, каква велика премъдрост заради Бога, в душата на божествения мъж! Какъв висок духовен разум и разсъждение! Каква вяра и решимост да стори онова, което е нужно! Той, който през всичките 50 години на монашеския си живот не вкуси хляб до ситост, нито пи доволно вода, сега яде месо и пие вино, за да спаси погиналата душа! Ангелските чинове на Небесата се удивиха на такава постъпка на блажения отец, на неговото мъжество и богомъдро решение! Ядеше месо и пиеше вино, за да извади потъналата душа от смрадното и скверно блато на греха. О, премъдрост на премъдрите! О, разум на разумните!
След вечерята и увеселението им, девойката му каза:
- Господине, да станем и да отидем на леглото, и да поспим там!
- Добре, нека да отидем - отвърна и той.
Щом влязоха в стаята, той видя голямо легло, застлано с меки завивки, седна на него и и каза:
- Затвори вратата, ела и ми събуй обувките!
Когато тя затвори вратата и дойде при него, той пак и рече:
- Госпожо Мария, приближи се тук до мен!
Тя се приближи. Тогава той я хвана, държеше я здраво за да не избяга и веднага я целуна. После свали воинската шапка от главата си, заплака и и каза:
- Чедо мое Мария, не ме ли познаваш? Не съм ли аз този, който те възпита? Какво стана с теб, мое чедо? Кой те погуби? Къде е твоят ангелски образ, който имаше, чедо мое? Къде е твоето въздържание, твоят плач и сълзи, къде е твоето бдение и духовен подвиг? От каква небесна висота в каква пропаст си отишла? О, чедо мое, защо не ми каза когато си съгрешила, та аз да принеса покаяние заради теб, заедно с моя възлюбен Ефрем? Защо така постъпи? Защо ме наскърби и ме хвърли в такава страшна печал? Кой е безгрешен, освен единствено Бог?
Тя го слушаше като поразена и стоеше в ръцете му като някакъв бездушен камък - страхуваше се, а заедно с това се и срамуваше. Блаженият пак и каза:
- Няма ли да ми отговориш, чедо мое Мария? Няма ли да ми отговориш, сърце мое? Не заради теб ли дойдох аз тук, чедо мое? Аз ще отговарям пред Бога за теб в Съдния ден, аз ще взема покаяние върху себе си за твоите грехове.
Така до полунощ той плачеше, молеше я и я увещаваше. Накрая тя придоби малко дръзновение и му отвърна през сълзи:
- Не мога да погледна към теб заради срама на моето лице. И как бих могла да се помоля на Бога, като съм толкова омърсена с нечистота и скверноти!?
А той и казваше:
- Върху мен да бъде твоят грях, чедо! От моите ръце Бог да потърси сметка за твоя грях! А ти само ме послушай и ела да отидем на своето място! Също и Ефрем моли Бога за теб. Ах, чедо мое, смили се над моята старост, моля те, сърце мое! Стани, чедо мое, и върви с мен!
- Ако знаеш - отвърна му тя, - че мога да се покая и че Бог ще приеме молитвата ми, тогава ще дойда, ще падна пред твоята святост и ще целувам твоите свети нозе, задето тъй милосърдно се отнесе към мен и дойде тук да ме изведеш от тази нечиста сквернота!
После преклони глава до нозете му, цяла нощ плачеше и казваше:
- Как да ти се отплатя за всичко, господарю мой?...
На сутринта той и рече:
- Чедо, стани, да тръгваме!
- Имам - каза му тя - тук малко злато и дрехи. Какво ще заповядаш да направя с тях?
Св. Аврамий и отвърна:
- Всичко остави тук, защото това е част на лукавия!
После станаха и веднага тръгнаха. Той я постави на коня и я водеше, а сам вървеше отпред, радостен като пастир, който е намерил изгубената овца и с радост я е взел на раменете си - така и блаженият вървеше и прославяше Бога в душата си.
Скоро пристигнаха на своето място. Там св. Аврамий веднага затвори девойката във вътрешната килия, където по-рано пребиваваше той, а сам остана във външната. Мария се облече в груба власеница и прекарваше дните си в смирение и покаен плач, във въздържание и кротост. Призоваваше на помощ Бога и с голямо усърдие се каеше за греховете си. Покаянието и бе толкова голямо и молитвата - толкова силна, че в сравнение с тях нашето покаяние е като сянка и молитвата ни - нищожна.
Милосърдният Бог, Който не иска нито един човек да погине, но всички грешници да се обърнат към покаяние, помилва и Своята рабиня, която истински се каеше, и и прости греховете. В знак, че греховете и са простени, Бог и даде благодатния дар да лекува болестите на хората, идващи при нея.
Блаженият Аврамий живя още 10 години. С утеха в душата си гледаше нейното велико покаяние, сълзи и пост, трудове и усърдни молитви към Бога - и прославяше всемилостивия Господ. После с мир завърши временния си живот и почина на 70-годишна възраст. В часа на смъртта му около него се събра едва ли не целият град - всеки от хората искаше да се приближи до неговото свето тяло и мнозина болни получиха изцеление.
Христовата рабиня Мария живя след блажената кончина на своя чичо още 5 години - във велико въздържание тя денем и нощем със сълзи се молеше на Бога. Хората, живеещи наблизо, понякога минаваха нощем край килията и и чуваха гласа на нейния плач и безкрайни ридания, стояха удивени и прославяха Бога.
Така блажената Мария напълно се покая, благоугоди на Бога и почина с мир. А сега, след умилителния си плач, тя радостно, заедно със Светиите, се весели в Господа, на Когото подобава слава во веки, амин.
Препечатано от: http://manastir.narod.ru
Когато се роди едно дете, идват орисниците
ОРИСНИЦИТЕ / из "Автобиография" на Бранислав Нушич /
Разбира се, тия мои подвизи сред външния свят имаха отзвук не само върху моя гръб, но и в душата на моите родители и на цялото семейство, което бе обхванато от някаква неоснователна загриженост за моето бъдеще. Баща ми изразяваше тази загриженост, повтаряйки често думите: „Това дете ще свърши на бесилката“, а майка ми — с клетвата: „По-добре да го бях задушила със собствените си ръце още щом се пръкна, вместо да съм закърмила разбойник.“
Аз не бях съгласен с това мнение на родителите ми, а не го споделяха също и моите лели, които ме защищаваха (особено оная, която си беше втълпила, че приличам на нея) и твърдяха, че съм много възприемчиво и подвижно дете.
Известно е, че възприемчивите и подвижни деца създават главоболия на родителите си и затова не е чудно, че и моите родители гледаха на въпроса за моето бъдеще като на една от големите си грижи.
И леля ми се опита да облекчи тая грижа, като надзърна в моето бъдеще. Един ден тя откъсна конец от ризата ми и го даде на една врачка. Врачката го хвърлила в една чиния, пълна с вода, разбъркала водата с тояжката си и се задълбочила да разчита моята съдба:
— Ще прекара тежка болест, но ще се спаси; ще го сполети тежка беда, но ще се спаси; ще попадне в ръце на хора, които ще искат да го убият, но ще се спаси; ще преживее тежка буря в море, но ще се спаси; ще се ожени и няма вече спасение! — Това са били, изглежда, пророческите думи на врачката, които се сбъднаха в живота ми. — Ще бъде толкова богат, че богатството му ще прелива, ще бъде толкова щастлив, че цял свят ще му завижда — това са били, изглежда, ония пророчески думи на врачката, които не се сбъднаха в живота ми.
Но ако това пророчество успокои майка ми, то съвсем не можа да удовлетвори баща ми и затова в семейството ни много често се водеха разговори на тая тема. Впрочем всички родители много обичат предварително да решават съдбата на своите деца. Спомням си думите на един мой кум, който имаше трима синове, мои другари. Той често казваше:
— Този ми е умник, него ще направя учител — и показваше най-големия, — този, втория, ще направя търговец, а тоя, най-малкия, луд гидия — офицер!
Дали орисницата не чу тия му желания, или се получи някакво недоразумение между него и нея — не знам, но знам, че най-големият му син — учителят — стана бакалин, по-малкият — търговецът — младши подофицер в една военна музика, а третият облече наистина уиформа, само че не офицерска, а оная, на гърба на която е написана двадесетата буква от сръбската азбука.
Както родителите имат свои желания за бъдещето на децата, така имат свои желания и самите деца, само че техните претенции са много по-скромни от тия на родителите им. Деветдесет на сто от децата например искат да станат пожарникари, коминочистачи, стражари, сладкари и музиканти, докато деветдесет на сто от родителите желаят децата им да станат министри, генерали, митрополити, банкови директори и тям подобни. Представете си как неудобно се кръстосват желанията във всяко семейство: бащата желае синът му да стане митрополит, а синът иска да стане коминочистач, бащата желае да има син министър, а синът иска да стане стражар, бащата желае синът му да стане генерал, а синът иска да стане сладкар. А съдбата се придържа обикновено към една линия, която върви по средата между детските и родителските желаниня. Тя рядко удовлетворява родителските желания, но детските — много често.
Понякога, разбира се, се случва съдбата просто да се обърка от противоречието между желанията на родителите и на децата, та изпълнявайки тук-таме родителските желания, да задоволи поне отчасти и желанията на децата. Затова в живота често ще срещнете министри, които напълно приличат на стражари, митрополити, които напълно приличат на музиканти, и генерали, които напълно приличат на сладкари...
Аз не бях съгласен с това мнение на родителите ми, а не го споделяха също и моите лели, които ме защищаваха (особено оная, която си беше втълпила, че приличам на нея) и твърдяха, че съм много възприемчиво и подвижно дете.
Известно е, че възприемчивите и подвижни деца създават главоболия на родителите си и затова не е чудно, че и моите родители гледаха на въпроса за моето бъдеще като на една от големите си грижи.
И леля ми се опита да облекчи тая грижа, като надзърна в моето бъдеще. Един ден тя откъсна конец от ризата ми и го даде на една врачка. Врачката го хвърлила в една чиния, пълна с вода, разбъркала водата с тояжката си и се задълбочила да разчита моята съдба:
— Ще прекара тежка болест, но ще се спаси; ще го сполети тежка беда, но ще се спаси; ще попадне в ръце на хора, които ще искат да го убият, но ще се спаси; ще преживее тежка буря в море, но ще се спаси; ще се ожени и няма вече спасение! — Това са били, изглежда, пророческите думи на врачката, които се сбъднаха в живота ми. — Ще бъде толкова богат, че богатството му ще прелива, ще бъде толкова щастлив, че цял свят ще му завижда — това са били, изглежда, ония пророчески думи на врачката, които не се сбъднаха в живота ми.
Но ако това пророчество успокои майка ми, то съвсем не можа да удовлетвори баща ми и затова в семейството ни много често се водеха разговори на тая тема. Впрочем всички родители много обичат предварително да решават съдбата на своите деца. Спомням си думите на един мой кум, който имаше трима синове, мои другари. Той често казваше:
— Този ми е умник, него ще направя учител — и показваше най-големия, — този, втория, ще направя търговец, а тоя, най-малкия, луд гидия — офицер!
Дали орисницата не чу тия му желания, или се получи някакво недоразумение между него и нея — не знам, но знам, че най-големият му син — учителят — стана бакалин, по-малкият — търговецът — младши подофицер в една военна музика, а третият облече наистина уиформа, само че не офицерска, а оная, на гърба на която е написана двадесетата буква от сръбската азбука.
Както родителите имат свои желания за бъдещето на децата, така имат свои желания и самите деца, само че техните претенции са много по-скромни от тия на родителите им. Деветдесет на сто от децата например искат да станат пожарникари, коминочистачи, стражари, сладкари и музиканти, докато деветдесет на сто от родителите желаят децата им да станат министри, генерали, митрополити, банкови директори и тям подобни. Представете си как неудобно се кръстосват желанията във всяко семейство: бащата желае синът му да стане митрополит, а синът иска да стане коминочистач, бащата желае да има син министър, а синът иска да стане стражар, бащата желае синът му да стане генерал, а синът иска да стане сладкар. А съдбата се придържа обикновено към една линия, която върви по средата между детските и родителските желаниня. Тя рядко удовлетворява родителските желания, но детските — много често.
Понякога, разбира се, се случва съдбата просто да се обърка от противоречието между желанията на родителите и на децата, та изпълнявайки тук-таме родителските желания, да задоволи поне отчасти и желанията на децата. Затова в живота често ще срещнете министри, които напълно приличат на стражари, митрополити, които напълно приличат на музиканти, и генерали, които напълно приличат на сладкари...
ЛЕГЕНДА ДА НЕЗАБРАВКАТА
Разказват, че ангелите като летят над земята, я обсипват със сини цветя, та хората да не забравят за небето.А знаете ли от къде е дошло името на тези цветя.Това се случило много, много отдавна, още в първите дни на сътворението на света. Тогава току-що бил създаден раят и в него цъфтели прекрасни благоуханни цветя. Сам Господ ходил из рая и давал на цветята имена. И ето, че едно малко цвете с нежни сини листенца и златно сърчице, като съзряло Твореца се изпълнило с такава любов към Него, че от възторг забравило своето име.Смутено потръпнали сините листенца, а Сърцеведецът Бог ласкаво казал:” За това, че от любов към Мен ти забрави себе си, Аз никога няма да те забравя.Занапред ти ще се наричаш незабравка и нека всички хора се учат като теб да заравят себе си заради Бога.”
Да забравяш себе си заради Бога и ближните е най-великото щастие и то се нарича любов.
Сърна в изгубения рай
Архимандрит Иустин (Попович)
Сърна в изгубения рай
(Изповед)
Сърна съм. Аз съм сетиво на тъгата във вселената. В прастари времена някой е изгонил на земята от всички светове всичко, що е тъжно и от него ми е излял сърце. И оттогава аз съм сетиво на тъгата. Живея, като от всички същества и твари бозая тъга. Всяко същество, колчем го доближа, пуска в сърцето ми по една черна капка тъга. И черната роса на тъгата руква из вените ми като тънък ручей. И там, в моето сърце, черната роса на тъгата става бледа и синкава.
Из цялото ми същество, като притегателна сила, е разлята тая тъга. И всичко тъжно на тоя свят тя непреодолимо привлича и трупа в моето сърце. Затуй съм най-тъжна от всички твари. Не ми се смейте, вие, смеещите се! С изумление съзнавам — на тоя тъжен свят има същество, което се смее. О, проклет и препроклет дар: да се смееш в свят, накипял от тъга, клокочещ от болка, в който вилнее смърт! О, дар на обречени! От тъга аз нивга не се смея. Та и как да се смея, кога сте тъй груби и сурови, вие, смеещите се! Тъй зли, тъй безобразни! От зло сте безобразни. Защото само злото обезобразява земните и небесни създания... Помня, да, спомням си — някога тая земя беше рай, аз пък — райска сърна. О, спомени, с които аз възхитено се понасям от радост към радост, от безсмъртие към безсмъртие, от вечност към вечност!...
А сега? Сега очите ми изцяло е покрил мрак. По всички пътища, отдето минавам, е паднала гъста тъма. Мислите ми капят като сълзи. А чувствата ми — в тях кипи тъга. Всичкото ми същество е завладяно от някакъв неугасим пожар на тъгата. Всичко в мен гори от тъга, гори без да изгаря. Самата аз съм само това — вечна жертва-всесъжение върху вселенския жертвеник на тъгата. А вселенски жертвеник на тъгата е земята, сивата и мрачна, бледата и сумрачна планета...
Сърцето ми е непристъпен остров насред безкрайния океан от тъга. Непристъпен за радостта. Дали всяко сърце не е един непристъпен остров? Кажете ми вие, които имате сърца! Знаете ли, какво огражда отвсякъде вашите сърца? Моето сърце е цяло обкръжено от океански пропасти и бездни. И постоянно се дави в тях. И няма начин за измъкване, за излизане оттам. Всичко, което улови, е меко като вода. Затуй очите ми са замъглени от сълзи, а сърцето ми е разранено от въздишки. Болни са зениците ми, че в тях е паднал мракът на много полунощи. Снощи слънце зайде в моите очи, ала не изгря отново с утрото. Удави се то в тъмите на моята тъга. Нещо страшно и ужасяващо пронизва моето същество. Плаши ме всичко, що е наоколо ми и над мен. О, да можех да избягам от страхотиите на тоя свят! А има ли нейде свят без ужаси? Зазидана съм в мъка, опита съм от пелин, преситена съм с горчилка! Уплашено будя сърцето си от това пиянство с тъга, а то още повече се опива. Зова при себе си душата си — подплашена и погната от страхотиите на света, а тя все по-безчинно бяга от мене, тъжната и печалната...
Сърна съм. А защо? — не зная. Виждам, но как — и това не разбирам. Живея, ала какво е животът — за мен е непонятно. Обичам, ала що е любовта — недоумявам. Страдам, ала как никне в мен страданието, как пораства и съзрява — умът ми не постига. Въобще, твърде малко разбирам онова, което е в мен и около мен. И животът, и любовта, и страданието — всички те са по-широки, по-дълбоки и по-безкрайни от моите знания, разбирания и понятия. Някой ме е пуснал в тоя свят и е вложил в съществото ми мъничко разум, затова и твърде малко разбирам света около мен и вътре в мен. Нещо неразгадаемо, нещо необикновено всякога ме гледа от всяко същество, затова се и плаша. А моите огромни очи, дали не са затуй огромни — за да поберат по-добре необяснимото, да обхванат необхватното и да съзрат несъзримото?
Наред с тъгата, някой е влял в мене, обезсмъртил е, увековечил е и нещо по-голямо от чувството, по-силно от мисълта, дълговечно като безсмъртието и огромно като вечността. То е инстинктът на любовта. В него има нещо всемогъщо и непобедимо. Той се разлива по всички мои чувства, из всички мои мисли и владее всецяло моето същество. Малко, мъничко островче — това е моето същество, а наоколо му без бряг се простира, разлива и прелива тя, загадката на моята душа — любовта. Където и да припна из съществото си, нався-къде се натъквам на нея. Тя е не само навсякъде из мен, тя е и нещо най-близко за мен. За мен “аз съществувам” е същото като “аз обичам”. Любовта ме прави това, което съм. Да бъда, да ме има за мене е равносилно на това да обичам, да любя. Та има ли същество, което да може да съществува без любов? Моето сърце на сърна не знае такова същество.
Не оскърбявайте любовта ми. Защото по тоя начин вие оскърбявате моето единствено безсмъртие и моята единствена вечност. И заедно с тях — моята единствена безсмъртна и вечна ценност. Защото какво друго е ценно, освен онова, що е безсмъртно и вечно? А аз съм безсмъртна и вечна единствено чрез любовта. Тя ми е всичко. И чрез нея аз живея и безсмъртствувам. Щом кажа: “обичам”, с това аз обхващам всички свои безсмъртни мисли, всички свои безсмъртни чувства, всички свои безсмъртни копнежи, целия свой безсмъртен живот. С нея аз се извисявам над всяка смърт и над всички небития, аз — сребристата, нежната, наплашената сърна...
През ужасните урви и страховитите пропасти моята любов преминава към тебе, синьо небе, към тебе, добри човече, към тебе, разцъфнала дъбраво, към тебе, ухаеща трева, към Тебе, Вседобрия и Всенежния! През безброй смърти се промъква тя към тебе, о мое сладко безсмъртие — моята любов. Затуй тъгата е мой неизменен спътник. Всяка грубост за мен е вярна смърт. На тоя свят аз изпитах най-голяма грубост от същество, що се зове човек. О, понякога той е смърт за всички мои радости! Мои очи, гледайте през него и над него към Оногова — Вседобрия и Всенежния! Доброта и нежност — това е живот за мене, то е безсмъртие, то е и вечност. Без доброта и нежност животът е ад. Сещайки добротата на Вседобрия и нежността на Всенежния, аз цяла съм в рая. Връхлети ли ме людската грубост, о! — тогава ме връхлита адът с всички свои страхотии. Затуй се боя от човека, от всеки човек, освен от добрия и нежния.
Стоя край поток, чиито брегове украсяват сини цветя. А потокът е от моите сълзи. Раниха ме човеците в сърцето и вместо кръв от него рукнаха сълзи. Нежни небеса, ето, вам изповядвам своята тайна — вместо кръв в сърцето си нося сълзи. В туй е моят живот, в туй е моята тайна. Затова плача за всички скръбни, за всички невинни, за всички унизени, за всички наскърбени, за всички гладни, за всички сиротни, за всички огорчени, за всички измъчени, за всички опечалени. От тъга мислите ми се задавят и превръщат в чувства, а чувствата се изливат в сълзи. Да, чувствата ми са безчет и сълзите — безброй. И всяко мое чувство е готово да тъгува и да плаче, защото колчем излезе от мен в света наоколо ми, все се сблъсква с някоя човешка грубост. О, има ли по-грубо, по-сурово същество от човека?...
Защо ли съм захвърлена в тоя свят, между човеците? Ох, някога, много отдавна, когато бях в гъстите и неизбродни лесове, не познавах човека и светът за мене беше радост и рай. И аз радостно тъчах своите райски настроения и възхити между миризливи цветя и стройни брези, между кротки дъбрави и сини небеса. Но в моя рай стъпи той — груб, суров и надменен — човекът. И стъпка моите цветя, изсече дърветата, омрачи небето. И тъй превърна в ад моя рай... О, аз не го мразя зарад туй, но съжалявам го. Съжалявам го, че няма чувство за рая. А за творението няма по-голям ужас от това, за кое да е творение. Знайте, че сърната не може да мрази; тя може само да жали и съжалява. Всички оскърбления, всички грубости тя отблъсква с тъга и съжаление. Тъгата — ето нейното отмъщение. Тъгата, примесена със съжаление... О, човеци, колко сте сурови и груби! Чух, че имало демони. Та нима могат да бъдат по-лоши от човеците? Само едно моля, само едно желая — да не бъда душа в човека, чувство в човека, мисъл в човека...
Всяка людска грубост преживявам като тежък удар по сърцето. Оттова в сърцето ми излезе рана. О, колко синини имам в сърцето! Колко удари!... Ах, да! Та аз съм в изгубения рай — сърна в изгубения рай! Ох, смили се над мене, Всеблагий и Всенежний! Куп синини, една до друга, една въз друга, и тъй в сърцето ми излезе рана! Ох, спаси ме от човеците, от грубите и зли човеци! Тъй ще превърнеш моя свят в рай и моята тъга — в радост...
От всичко, що се обича, най-обичам свободата. А тя е в добро-тата, в нежността, в любовта. А злото, а грубостта, а омразата — това е робство от най-лошия вид. Робуваш ли тям, робуваш на смъртта. А има ли по-страшно робство от смъртта? В такова робство отвеждат хората тия изобретатели и творци на злото, грубостта и омразата. А мене изпратиха в света, рекоха ми и прорекоха ми, отредиха ми и предопределиха ми — бъди тъга и любов. И аз с всичкото си същество изпълнявам своето предназначение — тъгувам и обичам. Тъгувам чрез любовта и любя чрез тъгата. Та нима може иначе в един свят, населен с човеци? Моят живот е затворен в тези граници, в тази рамка. Аз цяла съм сърце, цяла съм око, цяла съм тъга, цяла съм любов, затуй ме разтърсва страх, онзи мил страх, за който знае само тъжната сърна...
В своята надменност човеците не се и догаждат, какви разкошни и чудни чувства носим в себе си ние, сърните. Помежду нас и вас, човеците, зее пропаст и нито ние можем да дойдем при вас, нито вие — при нас. Вие нямате сетиво за нашите светове. Ако ние, сърните, дойдехме при вас със сърцето си, все едно бихме влезли в ада. Някога ние бяхме в рая. А вие, човеците, ни го превърнахте в ад. Това, което са за вас бесовете, това сте за нас вие, човеците. Разказваха ни брезите: “видяхме сатаната, къде падна от небето на земята; падна сред човеците и там остана. Той, падналият от небето, обяви: най-приятно ми е сред човеците; и аз си имам мой рай, това са те, човеците...”
Зная и предчувствувам — очаква ме безсмъртие, по-голямо от човешкото. За вас, човеците, на оня свят има и ад. А за нас, сърните — единствено рай. Затуй, че вие, човеците, съзнателно и доброволно измислихте греха, злото и смъртта, а и нас, без наше съгласие, повлякохте в тях чрез своята мерзост и злоба, затуй, че имахте власт над нас. Затова ще отговаряте и за нас — за всички наши мъки, неволи, страдания и смърт. Ще давате откуп за нас и зарад нас... Слушах, как шепне синьото небе на черната земя тая вечна истина — в Съдния ден човеците ще дадат отговор за всички мъки, за всички страдания, за всички неволи, за всяка смърт на земните същества и твари. Всички животни, всички птици, всички растения, ще станат и ще обвинят човешкия род за всички болки, за всички обиди, за всичкото зло, за всяка смърт, които той им е причинил в своето горделиво грехолюбие. Понеже с човешкия род, пред него и подире му идат грехът, смъртта и адът.
Ако трябваше да избирам между творенията, бих предпочела тигъра пред човека, затуй, че е не е тъй кръвожаден като човека; предпочела бих и лъва пред него, затуй, че не е тъй свиреп като човека; бих предпочела и хиената пред него, затуй, че не е тъй отвратителна като човека; бих предпочела и риса пред него, затуй, че не е тъй лют като човека; бих предпочела и змията пред него, затуй, че не е тъй лукава като човека. Предпочела бих всяко чудовище пред него, затуй, че и най-страшното чудовище не е тъй страшно, като човека... О, аз казвам истината, говоря отдън сърце. Та нали човекът е измислил и сътворил греха, смъртта и ада! А това е по-лошо и от най-лошото, по-чудовищно и от най-чудовищното, по-страшно и от най-страшното във всички мои светове.
Дочух, как ромолеше потокът от сълзи: “А хората се хвалят с някакъв си разум”. Аз пък съдя за тях според главните им дела — греха, злото и смъртта. И достигам до такъв извод: ако техният разум е в това, че са измислили и създали греха, злото и смъртта, тогава той не е дар, а проклятие. Разумът, който живее и изразява себе си чрез греха, злото и смъртта, е Божие наказание. Великият разум е и велико наказание. Биха ме обидили, ако ми кажеха, че съм разумна, по човешки разумна. Ако този разум е единственото отличие на човека, тогава аз не само се отричам от него, но го и проклинам. Ако от него зависеше дори моят рай и моето безсмъртие, тогава навеки бих се отрекла и от рая, и от безсмъртието. Без доброта разумът е Божие наказание. А великият разум без велика доброта е непоносимо проклятие.
С разум, ала без доброта и нежност, човекът е завършен дявол. От небесните ангели слушах, докле къпеха криле в сълзите ми — дяволът е велик разум без капчица доброта и любов. И човекът е същият, ако в него няма доброта и любов. Човек разумен, ала без доброта и състрадание, е ад за моята нежна душа, ад за моето тъжно сърце, ад за моите незлобиви очи, ад за моето кротко същество. Душата ми е устремена към едно желание — ни в тоя, ни на оня свят да не живея до човек разумен, ала лишен от доброта и от състрадателна нежност. Само тогаз съм съгласна на безсмъртие и вечност. Ако ли не — унищожи ме, Боже, и ме претвори в небитие!
В стари времена — разправяха белите сърни — Той премина земята, Всеблагият и Всемилостивият, и превърна земята в рай. Гдето застана, там рай стана. Върху всяко същество и над всяка твар се лееше от Него безкрайна доброта, и любов, и нежност, и милост, и благост, и мъдрост. По земята ходеше и небето на земята свождаше. Зовяха Го Иисус. О, ние видяхме в Него, че човекът може да бъде дивен и прекрасен, само когато е безгрешен. Той и с тъгата ни тъгуваше, и плачеше с нас зарад злото, което ни сториха човеците. Той с нас беше, ала беше против човешките творения — греха, злото и смъртта. Обичаше всяка твар нежно и състрадателно; милуваше ги с някаква божествена печал и бранеше ги от людския грях, от людското зло, от людската смърт. Беше и навеки остана наш Бог, Бог на тъгуващите и огорчени създания, от най-малките до най-големите.
Само ония човеци, които на Него приличат, само те са ни мили. Те са наш род, наше безсмъртие и наша любов. Душата на такива люде е стъкана от Неговата доброта, състрадание, любов, нежност, благост, праведност и мъдрост. Тяхният разум е божествено мъдър, божествено кротък, божествено състрадателен. И те приличат на светли и святи ангели. Защото великият разум и великата доброта, споени в едно — това е то ангелът.
Затуй и всичката наша любов чезне за Иисуса всеблагия, вседобрия, всемилостивия, всенежния. Той е наш Бог, наше Безсмъртие, наша Вечност. Неговото Евангелие е повече наше, нежели на човеците, затуй, че в нас е повече Неговата доброта, Неговата любов, Неговата нежност... Той, о, Той е благословен във всички наши сърца и светове! Той е Господ и Бог наш! Той е наша сладка утеха на тоя горчив свят, който преминава, и наша вечна радост на оня безсмъртен свят, що наближава...
Превод от сръбски по изданието: Отац Jустин Поповић. На богочовечанском путу. Београд 1980, стр. 111-118
Коментар:Сред толкова порнография наоколо, вярвам, че ако в домовете по стените имаме подобни фотографии, децата ще попият, ще се захранят естествено и съвсем непосредствено с вкуса към истинските и смислени неща.Погледнете какви лица и какво излъчване - без грам поза и присмехулство, така типични за днешните фотографии!
Из „Византия – едно отсъствие”
18 септември, 2011 от Ейврил Камерън
Photo: brostad
Статуята на император Константин Велики пред базиликата “Сан Лоренцо” в Милано
За мнозина историци Византия отсъства. Няколко примера ще бъдат достатъчни. Първо нека вземем интелектуалната история: в Средновековна философия, вторият том от Нова история на западната философия, публикуван от Оксфордското университетско издателство през 2005 г., четем, че от шестстотната година “философията изпаднала в зимен сън за период от два века”.(1) Зимният сън предполага пробуждане, но каквото и пробуждане да е имало, то просто е пренебрегнато в останалата книга.
Друг пример може да се открие в дискусията за нациите и национализма. Някои, като например Антъни Смит, се противопоставят на преобладаващото мнение, че нациите и национализмът са рожби на новото време и обсъждат въпроса дали е имало нации през античността.(2) Но докато дискусията около възможните ранни примери включва Египет, класическа Гърция, Едом, Арпад, Арам и Армения,(3) то Византия не може да бъде открита никъде.
Две неотдавнашни книги за края на Римската империя не отиват по-далеч от това да споменат накратко факта, че Римската империя на изток не “загива”, а продължава да съществува до завладяването на Константинопол от османците през 1453 г.(4) Едно изследване за Евразия през XI в. от гледна точка на „световната история“, не прави нищо повече, освен да забележи, че дори някои специалисти по Византия са се питали защо реформите и ренесанса й през XI в. „са били далеч не толкова дълбоки, колкото латинските“.(5)
Накрая – и досега това не е изненада – Византия също така отсъства от дискусиите за раждането на западния човек(6), докато в един сборник от отговори към скорошен труд върху средиземноморската история, с широк хронологически обхват, достигащ до 1000 г., единствената отметка за Византия в показалеца, е към пасаж, в който Византия се появява между другото, въпреки че е част от статия, в която Византия, най-малкото, наистина има роля. В същата книга, в една обща карта, озаглавена „Средиземноморието в гръцката, римската и средновековната епоха“, „Византион“ изглежда е използвано като име на град Константинопол, който самият не е назован.(7)
Византия, следователно, заема едно несигурно място в историографията, или с други думи, никой не знае какво да прави с нея. Била ли е част от Европа? Дали по-скоро не е принадлежала на Изтока? Как историята на Православието се съгласува с представата за Западния християнски свят?(8) (Значението на този въпрос днес е щедро демонстрирано със скорошното му и категорично възкресяване от някои страни членки на Европейския съюз.)
Друг несигурен пункт е ролята на Византия в кръстоносните походи, някак си балансираща между Латинския запад и Сарацинския изток. И това, независимо от факта, че както нейната наследница, Османската империя, Византия включвала големи ивици от Европа, в които влиянието й след 1453 г. се е съхранило до днес. Освен това, като съществен фактор в политическата и културна история на оформящите се посткомунистически държави от централна и източна Европа, Византия придоби наскоро една чувствителна роля, едновременно като предшественик на Османската империя и гарант на Православното християнство, и като носител на едно неспокойно „източно“ наследство.
Тези колебания правят включването на Византия в тази серия и връщането й в историята на Европа и на по-обширния средиземноморски свят особено необходимо, в момент, когато обхвата и същността на Европа са отново належащи въпроси, и когато отношението между „Запада“ и ислямския свят е е свързано с напрежение и безпокойство. За разлика от варварите, които се заселили в териториите на късната Римска империя, и чиито идентичност и етногенезис днес са предмет на сериозен спор,(9) византийците не са били народ, който е дошъл от север, или от степите, и е открил идентичността си чрез взаимодействие с римляните.
Спорен е въпросът, кога човек за първи път може да ги нарече византийци вместо римляни (като те продължили да смятат себе си), и наистина термина „византиец“, използван в този смисъл, е нововъведение от XVI в. Едуард Гибън говори за седем века „Гръцка империя“ след управлението на Юстиниан, като не е сигурен дали Юстиниан самият трябва, както му е редът, да бъде отнесен към Римската империя, или към тази нейна гръцка наследница. Но самите византийци били дълбоко свързани с етногенезиса на други народи, сред които българи, сърби, унгарци и руси. Византия, не по-малко от Рим и папството, е оформила развитието на Европа.
В често непълната и от западноевропейска гледна точка по-скоро изолирана историография на Византия, някои могъщи наративи са устояли. Те включват идеята за Византия като едно всецяло православно общество, доминирано от съюза между църквата и императора, често описван като цезаропапизъм, при който императорът можел, и често го правел, да се намесва чрез постановление в църковните дела. Близо до наратива за Византия като едно поразително религиозно общество, е идеята, че то е статично, и дори вкаменено, доминирано от душния дворцов ритуал.
По въпроса за поземлените и икономическите отношения темата за „византийския феодализъм“ преобладава в по-старите научни изследвания и се изтъква в книги, които все още се четат много.
Накрая, образът на Гибън за Византия, като слабият наследник на Римската империя, има опасност да бъде подсилен от две нови насоки. Първо, преоткриването и преименуването на периода от IV до VII в., или дори до VIII в., като „късна античност“, и твърде позитивната оценка за него в много съвременни изследвания, ни изкушава да оспорим оценката на Византия, било като продължение на късната античност, или като нейна противоположност.
Второ, докато от една страна историографията за кръстоносните походи най-сетне признава известно византийското участие, оценката на Византия през Комниновия период от края на XI в., един от най-великите периоди в нейната история, днес се сражава със съперничещия наратив за енергичната, развиваща се и разширяваща се Европа, характеризираща се с появата на градове и университети, и с оформянето на съзнанието й за собственото аз.(10) В този контекст усещането сред историците за приближаващата катастрофа – превземането на Константинопол през 1204 г., и още повече за трудностите в следващия период до 1453 г., правят сравнението между Византия и западна Европа твърде примамливо. Тук е нужно да попитаме, колко далече още могат да отидат тези наративи за Византия, и ако не, как биха могли да се заменят.
Да се пише достъпно за Византия носи много предизвикателства. На първо място човек трябва да се опита да преодолее все още съществуващото предубеждение спрямо източната империя и стереотипите, с които тя е обгърната. В допълнение, не само тематиката е чужда, но писменият материал, от който иторикът се нуждае, е често труден за намиране и съществува единствено в малко известни издания и на трудни езици.
Положението се подобри значително през последните години с излизането на все повече английски преводи и в настоящата книга те са използвани навсякъде. Но част от византийския изворов материал все още не е издаден и съществува единствено под формата на ръкописи, а много още трябва да се четат в стари, некритични издания. Да се пише за едно общество, от което толкова малко архиви или официални документи са останали, изисква също така въображение и анализ, много различни от тези, обичайни за историците, занимаващи се със съвременна история. Византинистите използват количествени методи, когато могат, но предвид характера на изворите, това може да се прави само много внимателно, като далече по-често те трябва да се осланят на сравнителния материал, или да използват теоретични инструменти, за да тълкуват своите данни.(11)
Накрая, византийците не са като повечето от другите „народи“ в настоящата серия, не само защото те не са били „народ“ в етническия смисъл, но и защото държавата им просъществувала в продължение на дълги столетия, по време на които претърпяла много промени, макар и съхранявайки някои от най-характерните си черти. Преходът от античния към средновековния свят е отново значима тема за историческото внимание с Питър Браун и други, подкрепящи една „дълга“ късна античност, простираща се до ок. 800 г., или дори до 1000 г. Къде се вмества Византия в една подобна схема, не е лесно да се реши, но аз избрах да започна с ключовия момент на освещаването на Константинопол от Константин Велики през 330 г., и да се опитам да представя някои от променящите се черти на Византия през дългата й история до превземането на града от османците през 1453 г.
Не е възможно в тези граници да се разгледат подробно всички аспекти, които биха могли да се включат, или да се даде един подробен исторически разказ, който така или иначе е налице в други издания. Но в крайна сметка именно Константинопол, резиденцията на императорската власт в продължение на единадесет века, с едно кратко прекъсване от 1204 до1261 г., е представлявал същинският център на византийската идентичност.
Пишейки както за неспециалисти, така и за византинисти, моята цел бе по-скоро да задам въпроси, отколкото да затрупам читателя с подробности; въпреки това втора и трета глава дават един общ хронологически обзор – в който е отделено по-малко внимание на късноантичния, или ранновизантийски период, отколкото на по-късните векове – който, надявам се, ще даде контекста за тематичната дискусия в останалата книга. Налице са реални проблеми с тежестта и обхвата: византийската история е сложна, с много непознати народи и места, така че дори тематичните глави трябва да съдържат известно описание, докато в същото време, повечето е необходимо да отпадне.
Основна тема обаче остава възприемането. Византийците все още са ощетени от факта, че са възприемани като тъмни, или даже тайнствени (оттук повсеместното използване на термина „византийски“ за означаване на ненужна заплетеност, обърканост). Вярвам, че византийците трябва да бъдат върнати в общоприетото русло и Византия да намери своето естествено място, като предмет на историците.
Съществуват обаче и специфични проблеми за византиниста. Например, макар че писменият изворов материал е обширен, повечето от него е литературен и богословски и идва от образования елит, като историците са принудени да работят здраво, ако искат да разкрият обикновения византиец, когото Норман Байнс нарече „човека на източноримската улица“. Документалните данни са много по-скромни по обем в сравнение с литертурния материал, тъй като няма оцелели държавни архиви след превземането на Константинопол, и историкът трябва да прибягва до църковните или местните документи, където ги има, или до архивите на други държави, като Венеция например, или до документите, запазени в литературни извори или понякога в ръкописи.
Оцелели са хиляди оловни печати, които някога са били прикрепени към официални документи, и които дават информация за служителите, които са ги издали, помагаща да се направят заключения за по-общата стопанска и административна практика, но докато те са обект на сериозно проучване и публикуване, интерпретирането им е твърде специфична работа. По отношение на археологическите данни, докато е налице един взрив на археологически изследвания, фокусирани върху късноантичния (ранновизантийски) период, променили драматично начина, по който историците гледат на тази епоха, същата степен на архелогически интерес още не може да се усети към по-късните периоди на византийската история.(12)
Обратно, съвременната тенденция към един контекстуализиран и историзиран подход сред историците на византийското изкуство, в противовес на по-ранното концентриране върху стила, дава значителен принос в науката; това е добре дошло като се има предвид фактът, че в миналото бе извършена несързамерна по обем работа по отношение на църковните постройки, особено от архитектурна и стилова гледна точка.
Една книга като тази не може, и не трябва, да бъде история на Византия. Така или иначе, няколко исторически въведения за Византия бяха издадени напоследък на английски и благодарение на тях, а и на други налични справочници, тематиката става много по-достъпна. Моето изложение трябваше да бъде крайно избирателно и читателите ще открият, че много важни аспекти от темата, или редица събития, са пропуснати или засегнати бегло. Бележките не могат да направят нещо повече, освен да посочат някои основни извори и съвременни изследвания, главно на английски; това няма да допадне на специалистите, но се надявам, че бележките ще бъдат полезни за останалите и ще станат насока за по-нататъшно четене.
1 Anthony Kenny, Medieval Philosophy: A New History of Western Philosophy 2 (Oxford, 2005), p. 28.
2 Anthony D. Smith, The Antiquity of Nations (Cambridge, 2004).
3 Следвайки Steven Grosby
Коментар:Подобни изследвания са доказателство, че когато следваме рутината и модата на времето губим същината на нещата, макар и външно да изглеждаме образовани. Тази авторка се опитва да гребе срещу течението.
понеделник, 7 ноември 2011 г.
"От този миг нататък постепенно стигнах до убеждението, че е възможно да съм много по-щастлив в пустошта и самотата, отколкото бих бил при всяко друго положение и другаде в света, и това бе мисълта, която ме накара да благодаря на Бога, че ме е довел на това място."
Д. Дефо. "Животът и приключенията на Робинзон Крузо
Д. Дефо. "Животът и приключенията на Робинзон Крузо
Коментар: Колко рядко, с благодарност, се възползваме от ситуациите и обстоятелствата, в които Господ ни поставя или допуска да попаднем
Човек е собственост на Всеблагия Бог
И така, чия собственост са хората? Този, който реши този въпрос, лесно ще реши и въпроса за човешката собственост – както пътниците, когато разчистят пътя от големия камък, после по-лесто разчистват дребните камъчета и листата.
Когато хората решават този въпрос без Бога, без Иисуса Христа, както са го решавали хилядолетия, стигат до два отговора. Първият – хората са собственост на зли духовни сили, който се крият зад природата и под маската на природа; вторият – човек е собственост на самата природа, която го е създала, държи го за известно време в качеството на мебел сред другите мебели, и в края на крайщата го изхвърля като непотребен, и разрушава. От сътворението на света всички човешки умувания, в които няма и капка от ума Христов, имат само две решения на този въпрос, чия собственост е човекът.
В отговор на този въпрос Христос казва: Човекът е собственост на Всеблагия Бог. И той се явява собственост , но не като всяка друга собственост, но като свободно и разумно същество, като син Божий. Решението на този въпрос е дошло не от някакъв философ, живял някога, защото в такъв случай не бихме му повярвали; това е отговор на Очевидец, дошъл при хората от самата триединна сърцевина на битието и живота, разпростираща живота по всички светове.Затова ние вярваме на този отговор, и само него приемаме за истинен и спасителен. Ще бъде по-точно да кажем, че това не отговор, а свидетелство на Очевидец.
Св. Николай Велимирович
неделя, 6 ноември 2011 г.
by His Eminence, Bishop Photii of Triaditza
http://www.synodinresistance.org/pdfs/2011/11/04/20111104bOmiliaTriaditsa-PanMon2011%20Folder/20111104bOmiliaTriaditsa-PanMon2011.pdf
A Panegyric on the
Occasion of the Commemoration
of the Holy Martyrs Cyprian and Justina
Абонамент за:
Публикации (Atom)