ЖАН ВАЛЖАН И СИЛАТА НА ПРИЕМАЩАТА ЛЮБОВ

Една година затвор за ученика, опитал да откраде Ауди-то на Пловдивския митрополит

http://www.dveri.bg/content/view/14012/29/

 

ЖАН ВАЛЖАН И СИЛАТА НА ПРИЕМАЩАТА ЛЮБОВ

Калин Михайлов

web

“...и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия” (Еф. 3: 19)Макар мнозина от читателите да познават историята на главния герой от романа “Клетниците” на В. Юго, струва ми се, че недостатъчно е говорено за нейното начало и за онова, което то може да ни каже за нашия живот и за нашата идентичност.
Ще се опитам да резюмирам накратко събитията, определящи първия основен момент от пътя на Жан Валжан - момента на обръщането му към Бога, на покаянието и духовното му възраждане или “раждането му свише”, ако използвам терминологията от Евангелието на св. Иоан Богослов.
Ж. Валжан е бивш каторжник, прекарал 19 години в каторгата заради счупването на едно стъкло и открадването на един хляб (действието на романа се развива в края на XVIII и първите десетилетия на XIX век). Макар първоначалното му наказание да е било по-кратко - 5 години, постепенно се натрупват още 14 години поради неколкократни опити за бягство. По време на този дълъг престой в каторгата в сърцето на героя се натрупва цялата възможна тъмнина на света, състояща се от озлобление към същия този “свят”, който го е осъдил не толкова да бъде изхвърлен от него, колкото да бъде завинаги на дъното на социалната пирамида. Излязъл от каторгата в Тулон и на път към мястото, където трябва да бъде въдворен за местожителство, Ж. Валжан не намира прием никъде, дори в една кучешка колиба - макар да има пари, с които да си плати - при положение че е вървял четири дена пеш, през последния е минал 12 мили и умира от глад. Жълтият му паспорт го издава навсякъде като бивш каторжник (той е длъжен да го показва навсякъде) и това затваря всички врати пред него. С изключение на една врата - вратата на епископа на Дин - градче, през което му се налага да премине. Значещият прякор на епископа Монсеньор Биенвьоню (букв. Монсеньор Добредошъл) подчертава факта, че в негово лице читателят може да види истински архиерей, чиято основна характеристика е единството между думи и дела, обичта към Бога и ближния, съединени неразривно: “Тази смирена душа обичаше и с това се изчерпваше всичко”¹. Ж. Валжан, озлобеният вътрешно човек, когото никой не приема и от когото всеки се страхува (понеже в “досието” му, т.е. в паспорта му е вписано, че е “много опасен”) е приет от епископ Мириел с евангелска сърдечност и простота. Епископът се обръща към него като към равен; назовава го “господине” и “братко мой”; оставя своя дом на негово разположение. В този дом, чиято врата не се заключва и в който има само най-необходимото, единственият лукс - който е едновременно и единствена слабост на стопанина - са шест сребърни прибора за хранене (които домакинът нарежда да извадят, когато има гости) и два свещника, също от сребро. През нощта, след радушния прием, бившият каторжник е нападнат от изкушението да открадне приборите за хранене, които стоят в ракла близо до главата на спокойно спящия епископ. През ума му минава и мисълта да убие своя благодетел, за да може да го ограби по-спокойно. В крайна сметка само го ограбва и избягва. Хващат го много бързо, още на сутринта, и го довеждат при Мириел, който със същото спокойствие и евангелска простота казва, че му е подарил въпросните шест прибора, като към тях прибавя и свещниците. (Едва ли би било уместно да търсим в думите на епископа “благородна лъжа”, тъй като в сърцето си той наистина е готов да се раздели с тези “реликви” от предишния му живот; освен това е казал на Ж. Валжан, че всичко в неговия дом му принадлежи, принадлежат му следователно и приборите, и свещниците.) Жестът на епископа, съпроводен от малко, но силно отекващи в душата на бившия каторжник слова, бележи повратната точка в неговата история. Макар да има още един, последен рецидив на престъпно поведение (ограбването на едно ратайче), който ще му коства страшно много по-сетне в романа, героят стига до покаянието и започва нов живот - и в духовен, и в социален план. Ще си позволя само един кратък цитат, показателен за извършващото се в неговата душа духовно-нравствено преображение: “Жан Валжан плака дълго. Плака с горещи сълзи, плака неудържимо, по-слаб от жена, по-безпомощен от дете. (...) Жан Валжан се вгледа в живота си и той му се стори грозен. Вгледа се в душата си и тя му се стори чудовищна. Но въпреки това някаква чудна, мека светлина заливаше и живота, и душата му.”

*

Ще ми се да откроя две линии в картината, която очертах бегло дотук, две линии, които са важни и по-натам в историята на Ж. Валжан: линията на преображението, която започва с “раждането свише” на бившия каторжник и при която отключващ фактор се явява приемащата, безусловна любов на епископа и линията, свързана със социалната “маска”, с истинското и фалшиво аз на романния персонаж, но и на човека изобщо. Нека да поразсъждаваме последователно върху тези две, така тясно преплитащи се в романа на Юго линии.
Може би няма друг роман в световната литература, който да разкрива по такъв нагледен и художествено убедителен начин истината, че всички ние имаме нужда от приемаща любов, че се нуждаем отчайващо от нея. Когато получим тази любов, в контраст с отхвърлящото отношение на света (когото и ние отхвърляме, често заедно с Твореца на всичко видимо и невидимо, “осъждаме” го на своята омраза - така, както героят на Юго го е осъдил), може да се случи духовните сили на злото да се нахвърлят още по-яростно върху нас, защото знаят, че ни губят като своя “плячка”. Тогава ние изпадаме в изкушение, типологически сходно с изкушението на Ж. Валжан, изправен пред леглото на спящия епископ с престъпни намерения в сърцето и в ума. Докосната от самия източник на божествена светлина и любов, на божествен мир и покой, нашата съвест вече е пробудена и започва остро да ни изобличава за грях - не само за непосредствения грях, който евентуално се готвим да извършим, но и за цялата тъмнина, на която сме дали място в нашите души. Струва ми се, че в подобна ситуация имаме три варианта на реагиране. Първият от тях предполага да кажем на Бога като ап. Петър след чудесния риболов: “Иди си от мене, Господи, понеже съм грешен човек”, и аз съм убеден, че - ако сме го казали от все сърце - ще чуем думите на Иисус: “Не бой се!” или техен смислов еквивалент (срвн. Лука 5: 8-10). Съществува обаче и друг вариант - ние да си отидем, да “избягаме” от Бога, да отложим решителната среща с Него и със себе си - такава е реакцията на онези с камъните, дето са довели при Иисус една жена, хваната в прелюбодейство. Такава е и обичайната реакция на всеки от нас в различни житейски ситуации. В споменатата случка от евангелския разказ при Иисус остава само обвинената прелюбодейка, на която Той е простил и само тя е приета същински от Христос. Срещата на тази жена с Човешкия Син е решаваща и повратна, докато онези с камъните си отиват просто с изобличена съвест, без да са направили следващата крачка, крачката на приемането на Иисус като Христос (вж. Йоан 8: 3-11). Третата и последна реакция, която имам предвид, би могла да бъде определена по следния начин: да ожесточим сърцата си - в Стария Завет това е реакцията на фараона, който не пуска еврейския народ да излезе от Египет, а в Новия Завет - реакцията на онези “благочестиви” иудеи, които убиват архидякон Стефан с камъни (Деян., 6 и 7 гл.). При Ж. Валжан и среднощната сцена в дома на епископа е налице комбинация между втората и третата възможност за реагиране - понеже мракът на озлоблението и недоверието в него нуди героя, той първо тръгва по “магистрала” номер 3, по широкия друм на ожесточаването и закоравяването, но сетне трябва да спре, защото не издържа гледката на спокойно спящия епископ. Омърсената му съвест не понася гледката на чистата съвест, спяща със спокойния сън на невинността. Наблюдавайки лицето на спящия Мириел, бившия каторжник констатира следното: “Челото му сякаш беше прозрачно. Впрочем небето бе в него самия - то бе неговата съвест.” Затова престъпната (все още) ръка се отпуска - макар и не дотам, че да не извърши кражба - и решителната среща с Бога е отложена чрез бягство.
Първото нещо, което ми изглежда забележително по другата линия, която споменах - за истинското и фалшивото аз на човека - е, че епископът се обръща към Ж. Валжан още преди духовното му преображение-възкресение, като към личност, която носи Божия образ в себе си, личност, чието християнско достойнство, в пълния смисъл на думата (достойнството му на Божие дете) е потенциално налично. Колкото и автентично човешкото у Ж. Валжан да е закърняло и изкривено, Мириел не го пренебрегва или подценява, а напротив - цени го и го подчертава: “Епископът, когото той [Жан Валжан] взема за беден свещеник, не само го поканва на своята трапеза - но го нарича “братко мой” - обръщение, което може би събужда нещо у него от някогашния християнин; нарича го и “господине” - обръщение, което му връща човешкото достойнство.” (Белесорт 1951: 253). Макар Ж. Валжан още да не е възроден духовно, епископът се обръща към истинското аз на бившия каторжник, което той, Божият служител, в единство с Бога, “извиква” за живот - така, както, струва ми се, трябва да постъпва всеки душегрижител, всеки истински носител на благата вест за приближилото се до нас Царство Божие.
Както можем да се убедим от по-нататъшната история на Ж. Валжан, а и от нашия богат в това отношение личен опит, дори когато Бог ни е възродил духовно, животът ще ни изправя пред избори, които възкресяват “призраците” от миналото. В романа на Юго и за Ж. Валжан това минало е въплътено от неуморния полицай - инспектор Жавер, който винаги е по следите на бившия каторжник, заплашен отново да попадне в “ада”, от който е излязъл, поради последното му престъпно деяние - ограбването на ратайчето. В по-общ смисъл, съотносим към всяка човешка история, “призраците” от миналото ни пречат да живеем тук и сега, да бъдем онези хора, които Бог е замислил да бъдем. Когато живеем с миналото, ние ставаме негови пленници - отдаваме се на съжаления и самосъжаления, на спомени и сантименти и така пропускаме настоящето. Когато сме пленници на миналото, погледът ни към бъдещето също е болен, защото е заразен с очаквания, които са плод на някогашна неудовлетвореност.
Тогава обикновено се изправяме пред въпроса как да победим нашите призраци от миналото? Героят на Юго се справя с този “казус” чрез твърдото решение да следва духовния “завет” на епископа, каквото и да му струва това. Не са ли нерядко и нашите дилеми сходни с дилемите на Жан Валжан? Не ни ли се налага често да препотвърждаваме нашия избор да следваме Христа, каквото и да ни струва това? Каквото и да струва това на нашата стара природа, на нашето наранено, комплексирано, отхвърлено (от света или от някой човек) аз, на нашето честолюбиво и амбициозно, жадно за признание и утеха аз?
Мисля си, че каквото и да ни струва подобно препотвърждаване в социален план (т.е. по отношение на имиджа и положението ни), ние трябва да го сторим, но не сами, а заедно с Иисус Христос. В крайна сметка Господ не ни е “закотвил” вечно на едно място, ние сме на това място по благодат, не сме венчани за своята социална или професионална позиция и не е изключено някога да се наложи да я напуснем.
Но онова, което е сигурно и непреходно, е, че имаме утеха при кръста на Христос. Че ние можем да “занесем” нашите болки, страдания, разочарования, нашата нужда от любов и утвърждаване при Него, при “великия Мъченик”, при източника на приемащата любов, който не пресъхва и не се изчерпва.


БЕЛЕЖКИ
1. Всички цитати от книгата са по изданието: Юго (1965). [обратно

Тщеславният е колкото раболепен пред по-висшите от себе си, толкова и нагъл, дързък, безчовечен към по-нискостоящите от него. Ще познаеш тщеславния по специфичната му склонност към лъстивост, към услужливост, към лъжа, към всичко подло и низко” Св. Игнатий Брянчанинов

‎"Всички грехове на света да сте извършили, ако простите на врага си от сърце, вие сте влезли в Царството Божие, вътре сте. Ако се изповядвате, причастявате се, давате милостиня, правите всички останали подвизи, но държите в сърцето си неприязън, вие сте далеч от царството Божие –защото любовта и смирението оправдават подвига и така нашият труд придобива смисъл” св. Козма Етолийски

 

‎"Твърде често да укротиш подивелите от греха е по-трудно отколкото да укротиш дивите по природа."(Св.Николай Велимирович)

Дяволът в нашия ум

 

| Старец Никон

Хората повече мислят, отколкото дишат. Докато поемем въздух, можем да имаме хиляди мисли и това е нещо, за което не помисляме. Не си даваме сметка, че мислите, които имаме, формират нашия характер, придават облик на нашата персоналност, създават нашата идентичност и явяват това, което сме до такава степен, че един американски философ казва: „Вие сте това, което мислите”.

Целият наш живот е резултат от нашите мисли. С мислите си например можем да променим нашето бъдеще, което не е даденост, не е записано, не съществува късмет, ние ще решим какво ще бъде нашето бъдеще. С нашите мисли можем да накараме и Бога да промени бъдещето, което има за нас.

Колкото и невероятно да звучи това, колкото и налудничаво да звучи, това е учението на Светото Писание. Виждаме го например в историята на пророк Йона и Ниневия. Един голям град изпаднал в грях и Бог решил да унищожи този народ. „Ниневия ще бъде разрушена”.

Той взел решение, това щяло бъде бъдещето на Ниневия. Пророк Йоан отишъл да проповядва покаяние, ниневийци се покаяли и Бог променил решението Си. „И Бог се разкая”, се казва буквално в Светото Писание и всички хора се спасили. Какво може да направи промяната в нашите мисли, как подготвя нашето бъдеще!

Нека направим една разлика. Едно е мисълта, друго е помисълът. Много пъти те се отъждествяват. Казваш, дойде ми една мисъл, имам помисъл. Същото е, но помисълът буквално е настоятелна мисъл, не е мисъл, която просто е минала и отминала. Това е мисъл, която идва, връща се обратно, безпокои ни, настоява, тази мисъл наричаме помисъл. Страшна е силата на тези помисли, на тези мисли, не само в нашия живот в настоящето или в бъдещето, но дори и по отношение на нашето тяло. Как може дадена мисъл да повлияе на тялото ни?

Бях в един манастир, където имаше един отец, който по никакъв начин не можеше да го накараш да яде тахан, халвата обаче му харесваше. И ядеше та се късаше. Друг отец се учуди и му каза:

- Добре, как става така, че на тебе, който не харесваш тахан, ти харесва халвата?

А отецът отговори:

- Защо, каква връзка има халвата с тахана?
- Ама халвата се прави от тахан!

Само като чу това, той започна да повръща. Как мисълта въздейства върху тялото!

Един психиатър в Атина, много добър, духовно чедо на един много известен архимандрит, имаше за пациент госпожа със страшен психологически проблем. Заради нея той доставяше някакви редки, скъпи, много трудни за намиране хапчета от Холандия и й обясняваше:

Внимавай с тях, вземай точно тези, които ще ти кажа! Не е лесно да ги намерим отново, не е въпрос на пари, не е лесно да ги намерим, ще ги вземаш по този и този начин.

Тя му благодареше и беше трогната от любовта на лекаря, който толкова много се погрижи за нея. Тя взела хапчетата точно както той й казал. Тя оздравяла, прославила Бога и отишла да благодари и на лекаря, защото болестта я измъчвала повече от 10 години и благодарение на тези хапчета се възстановила. В какво се състои въпросът? Въпросът е в това, че хапчетата били обикновени бонбони. Те не били хапчета. Виждате ли какво прави мисълта? Виждате ли как мисълта въздейства върху тялото? Нещастието е, че не винаги въздейства положително, както в този случай.

Нека ви кажа и един друг случай, напълно налудничав и напълно истинен. След това, ако искате, ще ви кажа и името на лекаря. Лекарят разказваше:

„Един мой роднина отишъл при една жена, която гледала чрез кристали, която му казала, че има проблем със сърцето и при следващото пълнолуние щял да умре.

Моят роднина беше щастлив, здрав, жизнен човек. Той обаче имаше голямо доверие на тази жена, която имаше голяма слава. Тя гледала в някакъв кристал и казвала на всеки човек какво му предстояло да се случи. Много от тия неща се оказали верни и тя беше спечелила неговото доверие. Тя му направила едно последно внушение и той приел помисъла. Той се ужасил и мозъкът му прилепнал към мисълта, че при следващото пълнолуние щял да умре, дори започнал да казва и на други, уредил наследството си, направил своето завещание и това страшно внушение се сбъднало, тъй като той напълно повярвал в него. Той умря, умря без да му има нещо!”.

Такава е силата на помислите и по отношение на доброто, и на злото.

Има три вида помисли, нека ги разделим: Нашите собствени помисли, нашите собствени мисли, тези, които човешкия мозък произвежда. Второ, помислите, мислите, които дяволът ни представя. Казваме например „Дойде ми една мисъл”. Човек не може да си представи колко буквално говори много пъти, когато казва този изречение. Действително ти е дошла, действително някой я е довел.

Дяволът е дух и като дух може да сее мисли в ума ни. Говорим за нашите собствени мисли, които ние създаваме, мисли, които дяволът причинява, и мисли­помисли, които благият Бог изпраща. Как можем да ги разделим по такъв начин, че да се занимаваме с нашите мисли и с мислите, които Бог ни изпраща, и да отхвърлим мислите, които дяволът ни изпраща?

Как ще направим това разграничение между помислите? Много е просто, не можем да го правим, по никакъв начин не можем да различим кои са нашите, които са Божиите и кои са от дявола. Нужна е голяма упражняване, нужна е голяма борба, отците на Църквата казват, че благодатният дар на различаването на помислите е най­великата добродетел.

Тогава как ще приемем Божиите помисли, за да живеем, и как ще отхвърлим нашите зли помисли или тези от дявола, за да не се погубим? Принципно приемаме добрите помисли и отхвърляме злите.

Изглежда просто, но не е, защото веднага се появяват два проблема:

Първо, как посрещаме и как отхвърляме злия помисъл и второ, когато дяволът ни представя благ помисъл, как ще узнаем, че е от дявола, за да го отхвърлим?

Защото всички знаем, че е минало времето, когато дяволът идваше с рога и опашка, сега е еволюирал, знае как да се прикрива, идва като някоя хубава идея, като човек с харизми, като убедителен политик, като църковен човек, който ще те грабне с проповедите си.

Как ще разберем, че в този случай зад всичко се крие дяволът? Когато помисълът е лош, добре, ние го отхвърляме, когато обаче идва като добра мисъл и е от дявола? Какво ще правим? Защото казва и Светото Писание: „Има пътища, които се струват човеку прави, но краят им е път към смъртта” (Притч. Сол. 16:25)

Има пътища, по които тръгваш и ти е хубаво, но накрая те очаква смъртта. Как ще разберем това, за да не тръгваме по този „добър” път, който ще ни доведе до смъртта? За първото, как да посрещнем и как да отхвърлим лошия помисъл, ще вид дам едно малко очертание за развитието на помисъла, което е много просто, за да можете да го запомните.

Всеки помисъл следва определено развитие. Например, минаваме покрай някакъв публичен дом или виждаме някакъв портфейл, и ни идва помисъл, „Влез вътре!” или „Вземи го!”. Този стадий на мисълта, на помисъла се нарича прилог. Той ни напада, атакува, удря ни. Ти отхвърляш мисълта, казваш, не, няма да вляза. Няма да сложа в джоба си портфейла, който намерих. Помисълът отново настоява, влез да видиш как е, може да има някоя добра. Портфейлът изглежда издут, не би загубил много този, който го е загубил. Изглежда има пари. Отново изпъждаш помисъла, ще кажеш „Не!”, но помисълът отново се връща. Първото нещо е прилогът. Пред Бога нямаме отговорност за тази неприятна мисъл, колкото и греховна да е, и за този грозен помисъл. Пред Бога сме невинни. Помисълът се връща – ние го пъдим, той идва, ние го пъдим.

Вторият стадий е борбата. Борим се с помисъла, за прилога не сме отговорни, за борбата не само не сме отговорни, но и ще бъдем увенчани от Бога. Ще получим възнаграждение от Бога, тъй като се борим, пъдим помисъла, нещо, което много пъти е болезнено за нас, защото искаме да правим това, което ни подтиква нашето желание, помисълът ни влече, но заради Христовата любов ние няма да го направим. Ще получим награда от Бога. Чрез тази битка ще се спасим.

Но ако в ума си започнем да го обсъждаме и казваме:

Добре, ще вляза, да я видя, може да е някоя хубава, нищо няма да правя, просто да видя как е и ще изляза, или ще взема портфейла и ще дам и малко милостиня, достатъчно има вътре, ще задържа малко, ще направя и едно добро.

Внимавайте, оттук нататък започва нашето провинение. Още нямаме вина, просто започва провинението, нарича се свързване, опитваме се да закърпим нещата, опитваме се да оправдаем ситуацията, оттук започва нашето провинение. Началото е в момента, в който ще кажем:

- Ще вляза!

От момента, в който ще кажем:

- Взех го и го сложих в джоба си.

Историята е свършила. Виновни сме пред Бога.

Няма значение дали ще влезем или не, дали ще го вземем или не. Това вече зависи от външни фактори. Може да мине някой, да ни види, да ни гледа, да ни досрамее и да си тръгнем. Да не влезем в публичния дом. Няма значение, злото е извършено в ума ни. Това се четирите стадии на помисъла – прилог, борба, свързване и съгласие.

От съгласието тръгват всички неща, няма зло, което правим, ако предварително в ума си не сме се съгласили да го направим. Малко са злините, малко са престъпленията, малко са греховете, които правим по невнимание, тъй като сме разсеяни, тъй като дяволът ни е намерил в момент, в който не внимаваме. Повечето пъти вътрешно сме се съгласили да направим злото и го правим.

Затова, ако злото не се извърши в нас, то никога няма да стане извън нас. Това има предвид Христос, когато казва, че „всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си.” Затова Божият Дух говори в Писанието „Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец” (Йоан 3:15), този, който мрази брата си, го е убил в себе си. Той ще бъде съден като убиец и отците на Църквата говорят за убийствената силата на омразата.

Когато мразиш някого, когато завиждаш на някого, в себе си вече си го убил, това е потенциално убийство. Затова Христос настоява, първо изчистете чашата отвътре, за да бъде чиста и отвън. В противен случай, колкото и добри да изглеждаме отвън, казва Той, ще бъдете като гробове, които блестят външно от мрамора, а вътре има червеи, кости и паяжини.

Затова отдаваме толкова голямо значение на помислите. Изброихме четирите стадия на помисъла. Ще кажем и четири начина за тяхното посрещане. Всички те могат да се доразвият и систематизират. Оставаме просто в тази схема и това, което казваме, е изцяло в телеграфичен вид. Просто едно начертание, за да можем да помним как да посрещнем помисъла. Отблъскваме го още в началото. Не трябва да го оставяме да пусне корен в нас. Само да ни дойде някакъв помисъл, веднага го изпъждаме, когато си личи, че е лош. Когато знаеш, че е лош, на часа го изгони преди да придобие сила в тебе. Сякаш знаеш, че някакъв убиец идва да те убие и хлопа на вратата на градината, по външната врата на къщата. Ако не му отвориш, тъй като е много далеч, си обезопасен. Ако го оставиш да премине през външната врата и започне да хлопа по къщата на вратата, той се е доближава още повече.

Сега, за да го изпъдиш, трябва да го изкараш от двора. Ако му отвориш вратата и той се качи горе и започне да хлопа по вратата на стаята, в която се намираш, оттам нататък става още по­трудно да го изтласкаш навън. Ако му отвориш вратата и започнеш да се бориш, става още по­трудно.

Същото става и с болестта. Лекарят ти казва:

- В началото на болестта си, вземи тези хапчета, едно малко лечение!

Проявиш ли търпение, ще се избавиш. Не проявяваш – ставаш по­зле, ще имаш нужда от повече хапчета, повече антибиотици, повече лечение. Няма да направиш и това? Ще стигнеш до операция. Не знаеш дали накрая ще живееш. Затова веднага, от самото начало изпъждаш помисъла. Когато знаем, че нещо е зло, нямаме оправдание. Не трябва да мислим лоши неща, не приемаме лоши помисли и зли мисли.

Да, но въпросът е как ще стане това.

Вижте, нужно е упражняване. Както учим всичко с упражняване, с настояване, малко по малко. Трябва да се научим да бъдем будни, да не бъдем разсеяни. Някой ни говори. Какво ни казва сега? Да внимаваме! Умът ни се разсейва? Да го върнем обратно. Отплеснах се, пропуснах нещо, което каза. Където е тялото ни, там да бъде и умът ни. Не трябва тялото да бъде на едно, а ние на друго и умът ни ­ на трето място.

Имаше един комунист, фанатик. Десните бяха убили майка му, баща му, бяха насилили деветгодишна му сестричка, заколиха я след това, заколиха братята му. „Мечтата ми беше (казва) да убия един жандарм и след това ако ще да умра, но да не умра, ако не убия някоя жандарм, някой полицай”.

Човешките неща са променливи, нещата се променили, той повярвал в Бога. Станал монах и отишъл на Света Гора.

Тялото дойде, а умът?

- Къде сме днес, момчето ми? – го питаше неговият старец.
- Ах, геронта, бяхме с Ленин и Крупская, жената на Ленин и проповядвахме идеалите на комунизма в еди-­коя си част.

Старецът се смееше.

- Казвай молитвата, чедо мое: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме”, да се събира умът.

След една седмица:

- Как вървим, момчето ми, къде е умът?
- Ето, геронта, в Гърция сме, поправяме Гърция, не трябваше да стават тези неща, на това събрание на левите, което стана там, трябваше да вземат други решения.

Смееше се старецът. След малко:

- Как вървим, момчето ми?
- А, геронта, стигнахме в Уранополис.
- Как вървим, момчето ми?
- А, геронта, Епистасията не постъпи правилно, като взе това решение.

Умът му беше поставил началото и беше влязъл в Света Гора.

- Манастирите трябваше да действат по друг начин! – поправяше Света Гора сега, уреждаше тамошните въпроси.

След известно време:

- Как вървим, момчето ми?
- Е! Ето, обикаляме в Скита, геронта.

Лека-­полека, не можем внезапно да съберем ума си и той да бъде на мястото си.

Когато цял живот сме учили ума си да се разсейва и когато постоянно го оставяме да разсейва, тогава това се превръща в навик и когато дойде часът на молитвата, или когато ще трябва да извършим някой духовен труд, да прочетем нещо и да остане нещо в нас от прочетено, ще трябва да внимаваме в това ­ Е, в този час умът не може да се събере, след като цял ден обикаля и събира баластра и боклуци.

Затова постепенно, от сутринта, умът трябва да е на мястото си. Къде съм? Тук съм. Какво правя? Правя тази работа. Важно е, че теглиш ума към тук и сега. Упражняваш се, това става навик и накрая умът се научава. Това са неща, които знаем. Живеем и знаем, че са така. И те са толкова прости, че можете и вие да установите, че е така.

Да, но какво ще мислим? Умът не може да остава празен. Трябва нещо да мисли. Не можем постоянно да мислим за този лист хартия. Нещо трябва да мислим. Какво ще правим? Много просто, няма да пълним ума с хиляди неща.

Умът не може да остане неподвижен, не може да остане в покой. Той иска да мисли нещо. Има една индийска пословица за това как да мислим само добри неща: „Ако в една стая сложиш слон, няма да има място за нищо друго”. Хипербола, но много характерна. Църковните отци казват: „изследвай добре, за да не изследваш зле”. Мисли добре, за да не мислиш зле. Гледай хубаво, за да не гледаш зле. Слушай добре, за да не слушаш зле. Умът не може да остане неподвижен. Той иска храна, той работи. Ще му дадеш добри неща, за да не остане място за зли. Това е вторият начин. В една от молитвите, която четем преди св. Причастие, се казва „погреби чрез благите помисли моите лукави намерения”.

Умът не може да остане неподвижен. Чрез благите помисли ще погребем помислите на лукавия, ще ги изхвърлим, няма да ги оставим вътре.

Първият начин е отблъскването, рязко, от самото начало. Вторият начин е да не им правим място. Третият е да избягваме причините, които раждат помислите.

Вижте, не можем да казваме, че няма да мислим за блудни, плътски неща, и от друга страна, да гледаме порнографски филми, да зяпаме по павилионите и да гледаме телевизия в часове, в които знаем какво ще видим и след това да казваме, че ще държим ума чист. Трябва да избягваме причините, които пораждат злите помисли, които ни завладяват и които искаме да изпъдим.

Не можеш да казваш, че няма да имаш зли помисли, а ще мислиш добри неща, когато слушаш хулни песни. Те ще се прилепят към твоя ум. Трябва да избягваш от местата, които са причина за злото. В Писанието се казва нещо хубаво относно Содом и Гомора, където Бог казал на Лот­ „Напусни Содом и Гомора”. Той не му казал само „Напусни Содом и Гомора!”, а „Далеч! Качи се високо в планините! Дори не във околности! За да се спасиш!”.

Един наркоман отишъл при старец Паисий, който му казал:

- Какво да те правя бе, ти си като този, който иска да откаже цигарите и се върти около павилиона, няма да вземе един път, няма да вземе втори път, третия път ще вземе. Трябва да бягаш и от местата, които пораждат злото в тебе, не само да внимаваш в помислите.

Отците казват „Бягай и се спасявай!”. Когато бях студент, се подготвяхме да ходим да гледаме един неприличен филм. Казах на един друг приятел:

- Ще дойдеш ли?

Той ми каза:

- Христос би ли отишъл?
- Какво каза? – му казах.

- Ето, когато искам да отида някъде, казвам, Христос би ли отишъл там, където искам да отида? И гледам. Ако съвестта ми се съгласи, отивам и аз.

Аз се вцепених. Той беше намерил начин да избягва местата, в които имаше клопки.

Нещата се прости: просто ще ги научим, ще ги помним и ще ги приложим на дело. Това е третият начин: отбягването на причините.

Вижте сега, проблемът е, че: „Искаме!”, но „Не можем!”. Искаме да отблъснем директно помисъла, но не можем. Искаме да отбегнем местата, които ще ни доведат до падения, но не можем. Искаме да мислим добри неща, за да не мислим зли, но не можем.

Свети ап. Павел казва „Всичко мога”. Как така може всичко? Човешкият ум има стогодишен опит, няма повече, защото умираме. Дяволът има вековен опит. Как ще се справим? Как може св. ап. Павел? „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява” (Филип. 4:13), когато Сам Христос ми дава сила.

Сам Христос е казал: „Без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5), нищо не можем да направим без Христовата помощ. И само да се запътим към духовния изповедник, вече сме отсекли нозете на дявола. Свещеникът чете опростителната молитва? Дяволът изчезва. Не можем да се смирим пред нищото.

Смирението, което сами правим, е безсмислено. Значение има, когато се смирим пред някой друг заради Христовата любов, за да опазим Христовата заповед.

Казахме преди, че мина времето, когато дяволът идваше с рога и опашка. Сега идва като хубава идея, като здрав помисъл. Затова, както ви казах преди: ­ чрез отблъскването, като не оставяме пространство, като избягваме причините и чрез Тайнствата на Църквата се избавяме от помисъла, който изглежда и знаем, че е зъл.

Какво става обаче, когато идва като добър помисъл и е от дявола? Когато идва като добър приятел и е самият дявол? Тогава как ще го разбера? Братя мои, има много видове демони и два вида завладяване от демоните. Дяволът завладява изцяло някого по два начина.

Съществуват груби демони, демонът на чревоугодието, на блуда, на сребролюбието; това, което чувстваме, не винаги е естествено. В съседен нам манастир имаше един отец, внезапно започна да яде, да яде и да яде и цели десет самуна хляб за един ден. Той не беше пълен. Къде отиваха? Десет цели хляба на дена, къде отиваха?

Отците го хванаха и започнаха да му четат заклинателни молитви, след една седмица се оправи и този, който не се насищаше с десет самуна, се насищаше с два филии. Можем да кажем много неща по тези въпроси. Демонът на блудството, демонът на гнева, демонът на чревоугодието, са груби демони.

Съществуват и демони – князе, началници, като бръсначи. Горко на този, който падне в техните ръце, нищо не го избавя. Ако Бог лично не направи чудо за този човек, той с нищо не може да се избави. Такива са демонът на гордостта, демонът на ереста, демонът на прелестта. Другият, прелъстеният, приема кожата му да одереш, но с нищо не му можеш да му одереш прелестта.

Казах ви, че има два вида демонично обсебване. При първия дяволът сграбчва ума ти, властва в мисълта ти и приемаш всеки помисъл, който ти идва. Така биват обсебени тези, които са велики умове, които са много умни, които са много надарени, тъй като изпадат в голяма гордост.

Дяволът властва изцяло в техния ум и оттам нататък те приемат всички свои мисли за истинни, приемат ги като здрави и страшното е, че не разбират това. Всички други хора освен самият човек разбират, че той не върви добре. Това е изобретателността на дявола, лукавството на дявола, но той не е мъдър. Ако беше мъдър, щеше да се покае и да се спаси, това е лукавството на дявола.

Свети Ефрем Сириец казва: „Колко мъдър е врагът, той не ме връзва с окови, които аз мразя, той ме оковава с окови, които ми харесват и се радвам, когато съм окован”. Да бъдеш победен, да бъдеш поробен от нещо и дори да се радваш. Това е лукавството на дявола, когато дяволът идва като харизма, като добродетел, облечен с одеянието на свободата, „Свободен съм да правя каквото искам!”.

Затова преди малко ви казах, че ако Бог не направи някое чудо, човекът, който се е демонизирал по този начин, чийто ум е завладян от дявола, никога няма да може да се избави и да разбере това. Един човек само зная, един писател, който го разбра и нищо не можеше да направи.

Какъв беше резултатът? Това, че дяволът да го убеди, че ще бъде новият месия на човечеството, че ще спаси човечеството. Един толкова интелигентен човек прие това. Стигна дотам да пише на един архимандрит в Америка. Имам неговите писма: „Сине на гърма, нека се приготвим, трябва на всяка цена да основем църкви в различни места. Трима сме, не пречи.” Една компания, този архимандрит и още някакъв човека щяха да основат своята църква. „Не пречи, че сме трима, Христос искаше дванайсет, Христос е по­слаб, имал нужда от повече да Му помагат. На мене ми стигате вие двамата”. „Ти основи орден в Америка, аз ще основа един в Берлин и в Полша, първите църкви. Лефтерис е третият, ще започнат апостолските пътешествия, борбите, мъченичествата, трябва да се свика и Вселенски събор след две­три години”.

Внимавайте, за да стане първият Вселенски събор, тоест да се съберат епископите от цялата земя и да обсъждат първата ерес на Християнството са били нужни триста години, но религията на този нещастен умник тук била толкова по­висша от Христос, философията му толкова по­дълбока, че след три години щели вече да го изопачат. След като казва, че след три години иска вселенски събор, това означава, че след три години проповедта ще се е разпространила по цялата вселена, в целия свят ще бъдат основани църкви, ще има негови свещеници в целия свят, негови епископи, митрополити в целия свят, и за три години дори ще са го изопачили и би трябвало да се свика вселенски събор. 

И си казваш, той наред ли е? Безумен ли е? Един от най­интелигентните хора, които Гърция и светът са познали. Как стигна до такова падение? Това явление отците на Църквата и особено от пустинните отци наричат пленяване. Когато дяволът плени ума, оттам нататък плащаш. Нищо не можеш да правиш, той прави с тебе каквото си иска.

Затова не трябва да оставаме сами с нашите възгледи и мисли. Трябва да ги обсъждаме и да търсим съвет. Да не се опитваме да наложим нашия възглед насила върху другия. Да слушаме другия, да нямаме доверие в нашия помисъл. Да се научим да отстъпваме, да приемаме съвети.

Ще ходим и да се изповядваме. Ще казваме това на духовния изповедник просто, без много думи, а също трябва да се научим да слушаме и неговите съвети. В Писанието се казва, че човекът, който не пита, е враг на самия себе си, няма нужда от друг враг. Достатъчно е да не питаш и имаш враг, който ще те унищожи.

Дяволът не се страхува нито от нашата интелигентност, нито от нашите знания. Той има повече. Той не се страхува дори от добродетелите ни, има повече. Една добродетел няма и тя го убива и чрез нея се спасяваме. Коя добродетел няма и е тази, която го убива?

Веднъж постигнах нещо и гордо отидох при стареца си. Само като ме видя, разбра, че съм стъпил на динена кора и преди да успея да му каже повече, той ми каза:

- Защо ние да се гордеем, момчето ми? За кое нещо да се гордеем? За това, че постим, че ядем малко? Дяволът пости повече от нас, никога не яде. За това, че будуваме, не спим през нощта? За това, че спим малко? Дяволът бодърства повече от нас, никога не спи. За това, че се въздържаме? Че пазим девство и сме чисти? Дяволът е по­-девствен и от нас, защото и да иска да блудства, не може, той е по-­девствен от нас, няма тяло.

Не повярвах на ушите си. Каквито и добродетели да придобием, и дяволът ги има. Колкото и добродетели да придобием, добродетелите, които дяволът имал, когато бил архангел, няма да ги придобием никога. И всички били погубени, защо ли? Защото му липсвала една добродетел. Трябва да се стараем да придобием тази добродетел, за да се спасим.

Дяволът ни бори не само с греховете, той ни бори с добродетелите повече от греховете. Греховете ги виждаме, можем да ги избегнем, но за добродетелите се подвизаваме, за да ги придобием.

Един светец на Църквата казва „искаш да постиш, дяволът ти помага, искаш да даваш милостиня, дяволът ти помага, да строиш храмове, дяволът ти помага, защо ти помага? Защото знае, че с всичко това, което постигаме, може да ни хвърли в гордост и всичко да се погуби”. Трябва да имаме тази добродетел, която той няма. Да бъдем смирени! Това именно е направил Христос. Какво се казва в Писанието? „смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (Фил. 2:7­8). Трябва да станем смирени, да се научим да имаме смирен дух.

Трябва да имаме смиреномъдрие, а не да говорим смирено. Не на думи, а в духа – да имаме смирен дух, да имаме смирена мисъл и смирена мисъл означава да не считаме другите за по­низши от нас и да не считаме себе си за много важни. Виждаме, че имаме някакво добро? Ще казваме ”Бог ми го даде”.

Имаме благодатни дарове? „Бог ми ги дари”. Правим нещо друго? Ще го направим естествено с Божията помощ. Веднага ще се предпазим, ще поставим един щит, всичко ще отдаваме на Бога, защото благодарение на Него постигаме тези неща. Така пазим нашето смирение и не изпадаме в гордост.

В килията ми беше дошъл един човек, който ми каза:

- Аман, бре, геронта, ти ли правиш всичко тук?
- Какво имаш предвид? – го попитах.

- Ето, ­ казах на твоя послушник – яденето е много хубаво! Пък той „Старецът, старецът”. Хубаво е това нещо, каквото и да му кажа „Старецът, старецът”. Всичко ли ти правиш?

Той беше схванал смисъла. Направеше ли нещо друго ­ „Направих го по молитвите на моя старец. С Божията помощ го направих”.

И ние ще правим това. Каквото и да правим, да имаме смирен дух. Не е необходимо да се правим на смирени в мисълта ни. На дело ще бъдем смирени, когато е необходимо. Например, когато виждаме, че се създава напрегната ситуация. Спречкваме се с някой, но отстъпваме. Отстъпи, нека другият има право, когато не е нещо сериозно, отстъпи.

Милвай душата на другия. Не го предаваш на дявола, тук е нужно внимание. Едно е да си смирен и друго е да си страхливец и да не се бориш. Едно е да си смирен и друго да си мижитурка. Когато виждаш, че ти отстъпваш, отстъпваш, отстъпваш, другият вижда това, прекалява и ще ти се качи на врата, тогава ще застанеш на нозете си и ще го поставиш на мястото му.

Това не означава, че няма да си смирен. Ще внимаваме в това. С нашата отстъпчивост не трябва да ставаме причина другият да съгрешава. Има случаи, когато ще отстъпим и ще бъдем смирени, тъй като от любов сме смирени заради другите, и има и случаи, когато ще стоим на нозете си и ще поставим другия на мястото му и пак ще бъдем смирени.

Сам Христос ни дава пример. Христос не е поучавал само със словата Си. Той поучавал и с живота Си. Когато Го заловили, удряли и окървавили, преди да бъде разпнат и предаден на Кръста, един войник отишъл и Го ударил.

Какво е казал Самият Христос? Ако те ударят по едната страна, обърни и другата! Войникът Го ударил веднъж, обърнал ли е Той и другата страна? Не! Защо? След като е казал, че когато те удрят по едната страна, трябва да обърнеш и другата. Той не я обърнал, а казал на войника „Ако ти направих нещо лошо, докажи го, в противен случай защо Ме удряш?”.

Какво е искал да ни покаже с това? Именно това. Възможно ли е да не приеме плесницата, след като приел Кръста? Плесницата ли Го заболяла? Той приел гвоздеите, и копието приел и такава мъченическа смърт приел, за да ни покаже именно това: едно е да си смирен, а друго страхлив. Нека имаме предвид това.

Ще бъдем смирени и едновременно ще знаем и да се подвизаваме. Връщаме се отново, нека не забравяме силата, която имат мислите. Нека никога не забравяме случая на дявола. Пророк Исая казва, че дяволът станал дявол чрез мисълта си. „А в ума си думаше (По – 70­те). Той си помислил „ще възляза на небето, ще издигна престола си по­горе от Божиите звезди и ще седна на планината в събора на боговете, накрай север ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния” (Исая 14:13­14)

Падението на дявола станало преди светът да се създаде. Бог още не бил създал човека, дяволът никого не бил убил. Кого да убие, след като никой не съществувал? Хората не съществували, той не казал лъжа на никого, никого не осмял, светът не бил сътворен.

Първо станало сътворението на духовния свят и падението на Луцифер и след това бил сътворен материалният свят. Следователно той станал дявол само с мисълта си. Каква сила имат мислите!
­­­­­­­­­­­
Срещу скита, в който живея, на един висок връх едва се вижда една килия, в която преди живееше един духовен изповедник, позволете ми да ви прочета, пропускайки много неща, нещо впечатляващо, което стана в тази килия. Той се казваше папа­Сава. Сред мнозината, които изповядвал, се казва в текста, бил и един дякон-­румънец.

Този дякон бил още млад, когато дошъл на Света Гора и живял в безмълвие в пустинята не далеч от скита „Света Анна”(това станало преди доста години).

Духовни изповедниче, (казал един ден натъжен дяконът) не забравяй да упоменеш утре на Литургията майка ми, която навърши три дена (тоест тя била починала преди три дена). Без да демонстрира тревога, духовният изповедник го попитал:

- Я ми кажи, чедо мое, утре ще се навършат три дена от смъртта на майка ти, тоест тя умряла е завчера. Умряла е в Румъния. Как за два дена научи за смъртта й?

Настъпило кратко мълчание, нямало телефони, както и ние в скита, нямаме ток. Нямали телефони.

- Как го научих? – започнал да говори плахо дяконът . ами, каза ми го . .

- Кой ти го каза?

- Каза ми го моят Ангел­Хранител.

- Твоят Ангел­ Хранител. Видял си твоя ангел?

- Удостоих се да го видя. Не един или два пъти, вече две години ми се явява и ме съпътства в молитвата. Казваме заедно Акатиста на Света Богородица, правим поклони, водим духовни разговори.

Онова „две години” огорчило много папа ­Сава:

- И защо чедо мое, толкова време не ми спомена нищо?
- Ангелът ми каза, че не е необходимо.

- Чедо мое, сигурен ли си, че този, който ти се явява, е Божий Ангел? Убеден ли си?

- Напълно убеден, геронта, ама, заедно се молим, правим всекидневно хиляди поклони, говорим за бъдещия живот, за рая, това е моят ангел-хранител.

Дяконът изглеждал непоколебим. Онова обаче, което го направило сговорчив, било доверието му в неговия богоозарен духовен изповедник. Той обаче пак се питал как може демонът да го укрепва в молитвата? Той воюва с молещите се. Накрая те се съгласили да прибягнат до няколко изпитания, за да изпитат Ангела­хранителя.

- Помоли го веднага щом дойде да каже „Богородице Дево” – казал папа­ Сава – също така му кажи да се прекръсти!

Нещата обаче не били толкова прости. Когато цели две години дяволът те държи в прелест, тогава той прелъстява и очите ти, и ушите ти и си въобразяваш, че чуваш „Богородице Дево” и мислиш, че го виждаш как прави кръстно знамение и се прекръства.

При следващото посещение дяконът с известно удовлетворение казал на духовния изповедник:

- Геронта, нещата са така, както ти ги казах, това е Божий ангел, моят Ангел­хранител! И „Богородице Дево” каза и кръстното знамение направи!

Пропуснах да кажа, че светците и Ангелите знаят какво мислим. Внимавайте, дяволът няма силите, които мислим, че има. Да не му придаваме по­големи качества от тези, които има, той има ужасни недостатъци, ужасни минуси. Сега няма да споменем други неща, само това, че не знае това, което ние мислим.

Внимавайте тук, Ангелите знаят какво мислим. Светците, не само тези, които са преминали на небето, но и тези между нас, веднага щом ни видят, знаят какво мислим. Дяволът не знае това.

Тогава какво става с мислите? Той ни оставя една мисъл. Той не знае, че сме я приели. Ако види, че променяме програмата си, тогава разбира, че сме я приели. Той посява някаква плътска мисъл и не знае дали сме я приели. Когато види, че нашият пулс се покачва, че започваме да променяме нашите планове, тогава разбира, че сме я приели.

Той не знае какво мислим. Това е един от големите му недостатъци. За другите ще кажем друг път.

Папа­ Сава казал на дякона:

- Внимавай какво ще направим. В този момент аз ще помисля нещо (той помислил нещо във вреда на дявола), и ще го оставя скрито, в мене. Ти помоли вечерта ангела да ти го каже. Ако го открие, тогава без съмнение е Ангел от Бога и ще дойдеш да ме известиш.

Дяконът се върнал в колибата си, нещо го смущавало, чувствал нещо като тревога, имал нещо като неприятно предчувствие. От друга страна, той се удивявал на хубавата идея на своя духовен изповедник. Въпросът щял да мине през своя критичен етап. Веднага щом през нощта помолил ангела за решение на проблема, един трудноуловим смут сбръчкал светлото му лице. Очевидно той бил объркан.

„Но възлюбени ми отче, защо ти, извисеният човек, да се интересуваш за помислите на един поп? Това е падение, оскъдни желания. Не предпочиташ ли тази вечер да ти покажа ада, рая, славата на Владичицата Богородица?”. Дяконът, който започнал да има известни подозрения, настоявал по въпроса. „Проявявам послушание към моя духовен изповедник, кажи ми той какво си помисли!”. Ангелът с няколко уловки се опитал да насочи разговора в друга насока.

Дяконът обаче настоятелно го пренесъл в това, което обсъждали. От друга страна, тези изкуствени избягвания не му направили добро впечатление.

- Кажи ми какво си помисли духовният ми изповедник! Въпросът е лесен! Защо го отбягваш? Не го ли знаеш?
- Внимавай, дяконе, с неприличното си поведение, което показваш, рискуваш да загубиш моята благосклонност!
- Не знам, моля те за нещо лесно. В крайна сметка, знаеш ли какво си помисли моят духовен изповедник, или не?

В този момент светлата маска паднала. Пред него се открил ужасен образ и като от уста на звяр се чули думите:

- Да загинеш, нищожни, утре в този час в ада и в огъня, ще те изгорим и ще те погубим, утре в този час!

Дяконът останал сам. Той бил пълна развалина. Цялата сладост от виденията през двете години не можели да се сравнят със сегашната му горчивина.

Ако не го подкрепяли отдалеч молитвите на духовния му изповедник, който не спял и се молел за него, той щял да предаде дух. Минали доста часове, докато се съвземе и застане на нозете си. Колибата му вече не го побирала. Вече никъде не намирал сигурност, освен до духовния си изповедник. През целия път в ушите му бучала заплаха „Утре този час в ада!” и го пронизвал ужас до мозъка.

Той някак стигнал до колибата „Възкресение”. Там той хванал расото на духовния си изповедник и не го пуснал нито за миг, а когато той трябвало малко да поспи, до него бил ужасеният дякон. „Не се страхувай, чедо мое, успокой се!”

- Как да не се страхувам, духовни изповедниче, когато часът наближава? Наближава часът, когато ще ме вземат! Христе мой, спаси ме!

Действително, в нарочения час лукавите духове яростно го нападнали.

Какви викове на ужас и безнадеждност били това:

- Спаси ме, духовни изповедниче, загивам! Вземат ме! Спаси ме!

Папа ­Сава коленичил и, изпълнен с болка и сълзи, се помолил на Господа да съжали Своя раб и да запрети на лукавите духове. Неговото прошение било чуто. Измъченият дякон се спасил от устата на лъва.

С времето и под наставничеството на папа­Сава дяконът­румънец се успокоил. Духовният му живот се развил благоприятно, по­късно бил ръкоположен и за свещеник и винаги се отличавал със своето благочестие. Въпреки това годините, през които бил в прелест, оставили някои неприятни следи. Дяволът бил придобил права върху него. Той би ли му дал толкова сладки видения ей­така? Затова в целия си по­нататъшен живот той се измъчвал от различни дразнещи изкушения и всички проницателни отци виждали в тях остатък от двегодишното му съработничество с ангела, който не бил ангел.­­­­­­­­

Братя и отци, нямаме друг удобен случай, за да придобием нашия живот и спасение от случая, който сега ни се предоставя. Нямаме друг живот, само този тук имаме и е жалко да погинем. Благият Бог ни е дал всичко за нашето спасение. Дяволът днес има на свое разположение толкова оръжия, които никой друг път не е имал. Но и християните за първи път имат толкова оръжия, за да се отбраняват, както никой друг път. Никога преди един християнин не е имал на разположение християнски радиостанции, както днес. Никога не са се разпространявали толкова книги­ християнски и духовни, не богословски, а християнски, духовни, които ни принасят полза във всекидневния живот.

Никога не сме имали толкова неща. Никога не е имало толкова касети, да може човек да слуша нещо духовно, някакъв съвет, нещо духовно, за да има полза. Дяволът е въоръжил своите, и благият Бог е въоръжил своите. Имаме всичко, за да се спасим, и най­вече имаме Тайнствата на Църквата.

Не се отдалечавайте от енорията си. Не се отдалечавайте от епитрахила на свещеника. С толкова неща, които имаме, нямаме оправдание да отидем в ада. Само чрез нашия мързел ще отидем в ада, чрез нищо друго. Един отец казва: с всичко, което имаме, по­лесно отиваме в рая, отколкото в ада. Трябва да се измориш повече, за да отидеш в ада; в рая отиваш по­лесно.

Да внимаваме в това нещо. Всичко тръгва от нашия ум. От никъде другаде. Дяволът има толкова сила, колкото ние му дадем. Защо с едни прави какво иска, а с други не може да направи нищо? Защо мъдреци като този, за който ви казах преди, ги превъзнася и ги кара да говорят такива глупости и целият свят да им се смее и те нищо да не разбират? И да казва „Искам църкви, искам Вселенски събори!”
И всички да се смеят... и той да не разбира...

Един старец­светогорец казва „В горницата се събрали апостолите и приели Пресветия Дух”. . . и приели Светия Дух”. Светото Писание казва, че преди Христовото Възнесение апостолите били събрани в една горница. Горницата била най­-високата част на къщата. Как казваме, таванска стая?

И тук старецът казва:

- В тази духовна горница, която се нарича ум, (умът се намира в най­горната част на тялото), както апостолите били събрани в най­горната точка на къщата и приели Светия Дух, тук, в тази горница и ние приемаме благодатта на Светия Дух.

От това зависят животът и смъртта, раят и адът, отправната точка надолу или нагоре. Нека направим ума свещена работилница. Оттук започват всички неща. Нека казваме молитвата, която се отправя към Света Богородица след Светото Причастие „Пресвета Владичице, светлина на помрачената ми душа” и малко след това „и ме призови, когато бъдат пленявани помислите ми”, да събера отново помислите си, които дяволът пленява.

Свети ап. Павел казва „Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, ­ само за него мислете (Фил. 4:8). И ние да кажем заедно с псалмопевеца: „с властния Дух ме утвърди” (Пс. 50:14).

Амин! Молете се!

"Всеки от нас е само редица от привидности, през която пътува непонятна реалност” АЛЕКСИС КАРЕЛ

Френският хирург и физиолог Алексис Карел (1873-1944) получава Нобеловата награда за 1912 за своите революционни приноси в хирургията на кръвоносните съдове и в трансплантацията на тъкани и органи. Д-р Карел работи като хирург в Чикагския университет и в Рокфелеровия университет в Ню Йорк.

1♦ В книгата си „Размишления за живота” (New York: Hawthorn Books, 1952) Алексис Карел пише:
„Иисус познава нашия свят. За разлика от Бога на Аристотел, Иисус не се отнася високомерно към нас. Ние можем да общуваме с Него и да очакваме Неговите отговори. Въпреки че Той е личност като нас, Той е Бог и трансцендира над всички творения.” (CARREL 1952, Chap. 6, Part 7).
2♦ „Защо сме тук? Откъде сме дошли? Кои сме ние?
Абсурдно ли е да вярваме в безсмъртието на душата?
Само религията предлага съвършено решение на тези човешки въпроси. Християнството в най-висша степен дава ясни и точни отговори на търсенията на човешката душа.” (CARREL 1952, Chap. 6, Part 5).
3♦ „Потребността от Бога намира своя израз в молитвата. Молитвата е зов на отчаяние, молба за помощ, химн на любовта.
Молитвата ни дава сила да понасяме тревогите и страховете, да се надяваме, когато няма логично основание за надежда, да оставаме непоклатими в центъра на катаклизмите.” (CARREL 1952, Chap. 6, Part 7).
4♦ В книгата си „Размишления за живота” (1952) проф. Карел изразява своята вяра в християнския Бог и в християнското учение за любовта:
„Ние сме обичани от едно всемогъщо духовно Същество. Това Същество е достъпно за нашите молитви. Ние трябва да Го обичаме много повече, отколкото обичаме Неговите творения. И същевременно ние трябва да се отнасяме с любов към нашите ближни.
Една нова ера вече е започнала. Единственият цимент, който е достатъчно силен, за да свърже всички хора заедно, е вече открит.
Въпреки това, хората пренебрегнаха важността на този нов принцип в организацията на своя колективен живот. Те не успяха да разберат истината, че единствено любовта би могла да ги спаси от разцеплението, разрухата и хаоса. Хората не успяха да разберат, че нито едно научно откритие не е толкова важно, колкото закона на любовта на Иисус Христос. Защото именно това е законът за оцеляването на всички човешки общества.” (CARREL 1952, Chap. 3, Part 6).
5♦ „Християнството дава на хората най-съвършения морал; морал, който е много близък на човешката същност. Християнското учение ни представя един Бог, Който може да бъде обожаван, защото Той е достъпен за нас; един Бог, Когото трябва да обичаме.” (CARREL 1952, Chap. 9, Part 4).
6♦ „Разбира се, безсмислено е да говорим на малките деца за теология и за дълг, но ние трябва да последваме съвета на Кант и да им представим Бога като един невидим баща, който ги наблюдава и към когото те могат да отправят молитвите си. Истинският начин да почитаме Бога е да изпълняваме Неговата воля.” (CARREL 1952, Chap. 8, Part 3).
7♦ „Думите на Иисус проникват дълбоко в реалността на живота. Те игнорират човешката философия, те разбиват всички условности, те са толкова изумителни, че дори днес ни изглеждат трудни за разбиране.
Именно затова хората, които се подчиняват на закона на джунглата, смятат, че Иисусовата заповед да обичаме ближните си като себе си е абсурдна.” (CARREL 1952, Chap. 6, Part 7).
8♦ „Където и да сме, в който и да е момент на деня или нощта, Иисус е с нас. Ние можем да Го достигнем, просто като обърнем към Него нашата молитва и нашата любов. Съвсем очевиден е фактът, че дори в нашето общество, основано върху науката и технологиите, тази жажда за Бога е жива.” (CARREL 1952, Chap. 6, Part 7).
9♦ „Единственото правило в поведението на модерния човек е постигането на неговото собствено удоволствие. Всеки човек се е затворил в своя собствен егоизъм, както морският рак в своята раковина, и точно като рака, всеки се опитва да погълне своя ближен.” (CARREL 1952, Chap. 1, Part 1).
10♦ „Суетна гордост е да вярваме, че сме способни да усъвършенстваме природата. Защото природата е дело на Бога.
За да властваме над природата, ние трябва да й се подчиним.” (CARREL 1952, Chap. 2, Part 6).
11♦ „Аз искам да мога да се подчинявам на Бога така, както димът се подчинява на вятъра.” (CARREL, цитиран в Newton 1989, 202).
12♦ „Нашата цивилизация наистина забрави, че беше родена от кръвта на Христос; тя забрави също и Бога.
Но въпреки това, тя все още разбира красотата на Евангелските разкази и Иисусовата проповед на планината. Тя все още може да бъде разчувствана от Иисусовите думи на състрадание и любов, които носят успокоение и радост на съкрушените, огорчените, болните и умиращите.” (CARREL 1952, Chap. 3, Part 6).
13♦ „Християнският морал е несравнимо по-силен от нерелигиозния морал. Човек би се подчинил на законите за рационално поведение доброволно и дори с радост, само ако знае, че тези закони са заповеди на един личностен Бог.
За нещастие, действията на повечето съвременни хора не са мотивирани от любов към ближните, от любов към Бога или към родината, защото единственото нещо, което нашите съвременници обичат, е себе си.” (CARREL 1952, Chap. 6, Part 2).
Виж също книгите на Карел: 
- „Prayer”, New York, Morehouse-Gorham, 1948.
- „The Voyage to Lourdes”, New York, Harper, 1950.
- „Man, the Unknown”, New York, Harper, 1935.

ПРИ ТИХОН

 

[Бесове., Ф. Достоевски. Втора част, глава девета - от ръкописа]

I

Тази нощ Николай Всеволодович не можа да заспи и цялата я прекара на дивана, отправил неподвижен поглед в една точка в ъгъла на скрина. Цяла нощ лампата в стаята му гореше. Някъде към седем сутринта заспа както си седеше и когато Алексей Егорович според установения им открай време обичай влезе при него точно в девет със сутрешната чашка кафе и това го събуди, той отвори очи и сякаш неприятно се учуди, че е можал да се успи и че вече е толкова късно. На бърза ръка изпи кафето, на бърза ръка се облече и незабавно излезе. На плахия въпрос на Алексей Егорович: „Ще наредите ли нещо?" дори не отговори.

По улицата вървеше загледан в земята и дълбоко замислен, само от време на време вдигаше изведнъж глава, изразявайки някакво неопределено, но силно безпокойство. На една пресечка не много далеч от къщата пътя му пресече група мъже, петдесетина човека; те вървяха достолепно, почти без да разговарят и в особен строй. До бакалничката, при която трябваше да ги изчака да минат, някой подхвърли, че това били „шпигулински работници". Почти не им обърна внимание. Най-сетне, към десет и половина, стигна до вратата на нашия Спасо-Ефимиевски Богородски манастир на края на града, до реката. Чак сега сякаш нещо се сети, спря се, набързо и с тревога попипа страничния си джоб и леко се усмихна. После влезе в двора и запита първия срещнат манастирски слуга къде може да намери оттеглилия се на стари години в манастира архиерей Тихон. Слугата му се закланя и незабавно го поведе. До ходните стъпълца в края на дългия двуетажен корпус на манастира ги срещна беловлас калугер, който властно и чевръсто го отне от слугата и го поведе по дългия тесен коридор, като също му се кланяше постоянно (макар че поради пълнотата си не можеше да се наведе ниско, ами само кимаше често и отсечено глава) и все го подканяше да заповяда, макар че Ставрогин и бездруго си вървеше подир него. Калугерът току му задаваше някои въпроси и му говореше за отец архимандрита; а като не получаваше отговор, ставаше все по-почтителен. Ставрогин оставаше с впечатлението, че в манастира го познават, въпреки че, доколкото си спомняше, бе идвал тук много отдавна, още като дете. Щом тигнаха до дъното на коридора, калугерът отвори с властен жест една врата, опита фамилиарно показалия се килийник може ли да се влезе и без да дочака отговор, разтвори вратата докрай, поклони се пак и направи път на "скъпия" гост; като получи благодарност, тутакси изчезна, сякаш побегна. Николай Всеволодович влезе в малката стая и почти в същия миг на съседната врата се оказа висок слаб човек на около петдесет и пет, облечен с прост домашен подрасник, на вид като че ли болнав, с неопределена усмивка и със странен, сякаш малко свенлив поглед. Това беше самият Тихон, за когото Николай Всеволодович бе чул за пръв път от Шатов и за когото оттогава бе успял да понатрупа някои сведения.
Сведенията бяха най-различни и противоречиви, но имаше и нещо общо в тях, а то беше, че онези, които не обичаха (имаше такива), и другите, които обичаха Тихон, всички някак премълчаваха - едните вероятно от пренебрежение, а привържениците, дори най-запалените, от някаква скромност, нещо, което искаха да скрият, някаква негова слабост, може би юродство. Николай Всеволодович беше научил, че от шест години Тихон живее в манастира и че при него идват посетители, както прости хорица, така и най-знатни персони, че дори в далечния Петербург той има горещи почитатели, а най-вече почитателки. Затова пък бе чул от едно наше солидно „клубно" старче, и то боголюбиво старче, че „този Тихон е май луд и във всеки случай е някакво абсолютно бездарно същество и няма съмнение, че попийва".
Изпреварвайки малко нещата, ще добавя от своя страна, че последното е пълна глупост, човекът има само стар ревматизъм на краката и от време на време получава някакви нервни спазми на лицето. Николай Всеволодович научи също, че оттеглилият се в манастира архиерей може би поради слабохарактерност или поради „недопустима и непозволителна за сана му разсеяност" не е успял да спечели уважението на монасите докрай. Говореше се, че отецът архимандрит, човек строг и взискателен при всичките си задължения в обителта, а освен това известен със своята образованост, таял към него почти враждебно чувство и го обвинявал (не открито, а косвено) в несериозно поведение и едва ли не в ерес. Братята от манастира също се отнасяха към болния светител, да не кажем с пренебрежение, но някак си фамилиарно. Двете стаи, от които се състоеше килията на Тихон, също бяха обзаведени някак необичайно. Наред със старинните дъбови мебели с протрита кожа тук имаше три-четири изящни предмета: много богат фотьойл за почивка, голямо бюро превъзходна изработка, библиотека с изящна дърворезба, масичка и етажерки - все подаръци. Имаше един скъп бухарски килим, а до него - черги. Имаше няколко гравюри със „светско" съдържание, а също и с митологично, но наред с тях - в ъгъла - голям иконостас, чиито икони блестяха със златен и сребърен обков, а едната беше съвсем старинна, с мощи. Библиотеката, казват, била съставена различно и противоречиво: редом със съчиненията на великите светители и подвижници на християнството се намираха театрални съчинения, „че и нещо по-лошо".
След първите приветствени фрази, кой знае защо припряно и с явно притеснение от страна и на двамата, Тихон въведе госта си в кабинета и го покани да седне на канапето пред бюрото; той самият се настани в плетения фотьойл до него. Николай Всеволодович все още не можеше да се съсредоточи поради някакво вътрешно вълнение, което го потискаше, сякаш бе решил да направи нещо изключително и неотменно, но в същото време и почти непосилно за него. Първите мигове той оглеждаше кабинета, без явно нищо да забележи; безспорно мислеше нещо, но то беше неопределено. По едно време се сепна от тишината; изведнъж му се стори, че Тихон свенливо свежда поглед надолу, и то с някаква неуместна, смешна усмивчица. Това мигом породи в него отвращение и желание веднага да стане и да си тръгне, още повече че Тихон според него беше определено пиян. Но в този миг Тихон вдигна очи и го изгледа с такъв твърд и наситен с мисъл поглед, а наред с това с такъв неочакван и загадъчен израз на лицето, че той едва не трепна. Неизвестно защо му се стори, че Тихон вече знае причината за неговото посещение, че вече е предупреден (макар че никой на света не би могъл да знае тази причина) и ако не го заговаря пръв, то е само защото го щади, бои се да не го унизи.
- Познавате ли ме? - попита изведнъж рязко той, - дали ви казах името си? Толкова съм разсеян...
- Не, не ми го казахте, но аз имах удоволствието да ви видя веднъж още преди четири години тук, в манастира... случайно.
Тихон говореше спокойно и отмерено, с меки нотки в гласа, като изговаряше думите ясно и отчетливо.
- Преди четири години не съм идвал в този манастир - някак даже грубо отвърна Николай Всеволодович, - бил съм тук само като малък, когато вас изобщо ви е нямало в манастира.
- Може би не си спомняте? - деликатно, без да настоява, предположи Тихон.
- Не, не съм забравил; смешно е да се допуска, че не бих си спомнил - някак натъртено повтори Ставрогин. - Сигурно само сте чувал за мен и сте си създал някаква представа, затова се обърквате и си мислите, че сме се виждали.
Тихон не отговори. Николай Всеволодович забеляза, че по лицето му премина някакъв нервен спазъм, следа от някогашно разстройство.
- Виждам, че днес не сте добре - каза той, - и май ще е по-хубаво да си вървя.
И понечи да стане.
- Да, вчера и днес имам силни болки в краката, а през нощта не можах да спя.
Тихон млъкна. Гостът му отново и внезапно изпадна пак в предишното си състояние на унес. Мълчанието продължи дълго, близо две минути.
- Вие какво, наблюдавате ли ме? - попита изведнъж тревожно и подозрително той.
- Гледам ви и си спомням лицето на майка ви. Макар да не си приличате външно, между вас има нещо много общо, някакво вътрешно, душевно сходство.
- Никакво сходство, най-малко пък душевно. Дори аб-со-лют-но никакво! - Без сам да си дава сметка защо, натърти без нужда и тревога Николай Всеволодоиич. - Казвате го прието тъй... от състрадание заради положението, в което съм, глупости - изтърси изведнъж той, - откъде накъде? Да не би майка ми да идва при вас?
- Идва.
- Не знаех. Никога не ми е казвала. Често ли?
- Почти всеки месец, че и по-често.
- Никога не ми е казвала, никога. Не, не ми е казвала, но сигурно е споменала, че съм ненормален? - добави изведнъж.
- Не, не че сте ненормален... Впрочем и такова нещо съм чувал, но от други.
- Много сте паметлив, щом можете да запомните такива врели-некипели. Ами да сте чувал за плесницата?
- Чувал съм нещо.
- Значи всичко. Имате ужасно много излишно време. И за дуела ли?
- И за дуела.
- Много неща чувате, значи, тук. Не ви трябват вестници. Шатов трябва да ви е говорил за мен, нали?
- Не. Впрочем аз познавам господин Шатов, но твърде отдавна не съм го виждал.
- Хм... Каква е онази карта там? Я? Карта на последната война. Туй пък за какво ви е?
- Сравнявах картата на местността с текста. Много интересно описание.
- Я да видя? Да, това не е лошо описание. Обаче ми се струва странно като четиво за вас.
Той дръпна към себе си книгата и хвърли бегъл поглед. Беше обемисто и талантливо описание на събитията от последната война, не толкова впрочем във военно, колкото в литературно отношение. Повъртя книгата в ръцете си и припряно я захвърли:
- Да ме пита човек защо ли съм дошъл? - произнесе с погнуса той и погледна Тихон право в очите, сякаш очакваше от него отговор.
- Вие май също не сте добре?
- Да, не съм.
И изведнъж, впрочем в много кратки и насечени фрази, така, че някои неща просто не му се разбираха, заразказва как нощем го обземали странни халюцинации, привиждало му се или усещал до себе си някакво злобно същество, подигравателно и „разумно", „с различни образи и различни характери, но все едно и също, но мен винаги ме хваща яд..."
Нелепи и несвързани бяха тези признания и сякаш наистина се изричаха от някой побъркан. При това Николай Всеволодович говореше с толкова странна, неестествена за него откровеност и с такова неприсъщо му простодушие, като че ли изведнъж бе станал съвсем друг човек, а предишният се бе изпарил безследно. Той хич и не се боеше да покаже страха си от привиденията, за които бе споменал. Но всичко това трая само миг и изведнъж изчезна тъй, както се бе появило.
- Всичко това са глупости - бързо и с неловка досада добави той, като се съвзе. - Ще трябва да отида на лекар.
- Разбира се, че трябва - съгласи се Тихон.
- Казвате го с такава убеденост... Срещал ли сте такива като мене, с такива видения?
- Срещал съм, но много рядко. Помня само един такъв случай лично, беше някакъв офицер, който изгубил съпругата си, незаменима негова спътница в живота. За друг само съм чувал. И двамата се бяха излекували в чужбина... А вие отдавна ли страдате?
- Близо година. Но всичко това са глупости. Ще отида да се прегледам. Не, всичко това са глупости, ужасни глупости. Това съм си аз самият, но в различни образи и нищо повече. Понеже добавих сега тази... фраза, вие сигурно си казвате, че все още се съмнявам, но не съм сигурен дали съм аз самият или бяс някакъв.
Тихон го изгледа въпросително.
- И... наистина ли го виждате? - повтори той, явно отстранявайки всяко съмнение, че това сигурно е фалшива и болестна халюцинация. - Виждате ли наистина някакъв образ?
- Чудя се защо ме питате пак, след като вече ви казах, че виждам - започна отново да се дразни Ставрогин, - разбира се, виждам го, както виждам сега вас... Но понякога го виждам и не съм сигурен, че го виждам, въпреки че е пред очите ми... А понякога не съм сигурен, че го виждам, и не знам кое е истинското: аз самият или той... Глупости са това. Но вие изобщо ли не можете да допуснете, че това наистина е бяс някакъв - добави той, като се засмя и твърде рязко премина а подигравателен тон, - повече би съответствало на професията ви, нали?
- По-вероятно е да е болестно състояние, макар че...
- Макар че - какво?
- Бесовете безспорно съществуват, но представата за тях бива различна.
- Вие затова сега наведохте пак очи - подхвана Ставрогин с дразнещо-подигравателен тон, - защото ви е неудобно заради мене, че вярвам в бесове и че се правя на невярващ, но хитро ви задавам въпрос: има ли такова нещо, или няма?
Тихон се усмихна неопределено.
- Ако искате да знаете, съвсем не ви прилича да навеждате поглед; неестествено, смешно, маниерно е. И за да ви го върна, ще ви кажа откровено и нагло: вярвам в бесовете, вярвам канонически в собствения, личен бяс, а не в алегорията и изобщо не ми е нужно в никого да търся единомислие, на ви, това е! Вие сигурно ужасно се радвате сега...
Засмя се нервно, изкуствено. Тихон го гледаше с любопитство и с някакъв мек, малко свенлив поглед.
- В Бога вярвате ли? - изтърси изведнъж Ставрогин.
- Вярвам.
- Защото казано е: вярваш ли, ако речеш, може и планина да помръднеш... впрочем, глупости. Но аз все пак искам да попитам: вие можете ли да помръднете планина?
- Ако рече Бог, ще се помръдне - тихо и сдържано каза Тихон и отново наведе очи.
- Е, то е все едно Бог да я помръдне. Не, вие, вие, като награда за вярата ви в Бога?
- Може би няма да мога.
- „Може би!" Не е лошо. А защо се съмнявате?
- Не вярвам съвсем, докрай.
- Вие ли? Да не вярвате съвсем? Докрай?
- Да... може би не докрай, не както трябва.
- Е! Поне вярвате, че макар и с Божия помощ, все пак бихте я помръднали. И това не е малко. Все пак е нещо повече от онова tres peu*** на един друг архиепископ, наистина, под надвисналата над него сабя. Вие, естествено, сте християнин, нали?
- Опазил ме Бог да се посвеня от кръста му! - прошепна Тихон с някакъв страстен шепот и още по-ниско наведе глава. Ъгълчетата на устните му потрепериха бързо и нервно.
- А може ли човек да вярва в беса, без никак да не вярва в Бога? - засмя се Ставрогин.
- 0, много дори може, такива под път и над път - вдигна очи Тихон и също се усмихна.
- И съм сигурен, че вие смятате такава вяра все пак за нещо по-почтено от пълното неверие... Ех, попе! - засмя се Ставрогин. Тихон пак му се усмихна.
- Напротив, пълният атеизъм е нещо по-почтено от светското безразличие - добави весело и простодушно той.
- Охо! Виж ти!
- Абсолютният атеист е на предпоследното високо стъпало до абсолютната вяра (може и да прекрачи, а може и не), а безразличният е лишен от каквато и да било вяра.
- Обаче... чел ли сте Апокалипсиса?
- Чел съм го.
- Помните ли „и на ангела на Лаодикийската църква напиши..."?
- Помня. Чудесни думи.
- Чудесни ли? Странен израз за един архиерей; и изобщо вие май сте особняк... Къде ви е книгата? - някак странно и трескаво се заоглежда Ставрогин, търсейки книгата на масата. - Бих искал да ви цитирам... имате ли го в руски превод?
- Знам, знам мястото, помня го добре - рече Тихон.
- Помните го наизуст? Цитирайте ми го!...
Бързо наведе очи, опря двете си длани на коленете и с нетърпение се приготви да слуша. Тихон цитира мястото дума по дума, наизуст: „И на ангела на Лаодикийската църква напиши: тъй казва Амин, верният и истински свидетел, началото на Божието създание: зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си. Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая; а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол..."
- Достатъчно - прекъсна го Ставрогин, - това е за средничките, за равнодушните, нали така? Знаете ли, аз просто ви обичам.
- Също и аз - отвърна полугласно Тихон.
Ставрогин млъкна и отново изпадна в предишното си състояние на унес. Това се повтаряше като припадък вече за трети път. Пък и дето каза на Тихон „обичам ви", беше също нещо като припадък, във всеки случай каза го неочаквано и за самия себе си. Измина повече от минута.
- Не се сърди - прошепна Тихон и докосна свенливо с пръст лакътя му. Ставрогин трепна и се намръщи гневно.
- Кой ви каза, че се сърдя? - изрече бързо той. Тихон понечи да каже нещо, но Ставрогин го прекъсна необяснимо разтревожен.
- Защо предположихте, че непременно трябва да ви се разсърдя? Да, хвана ме яд, прав сте, хвана ме яд, задето ви казах, че ви обичам. Прав сте, но вие сте груб циник, имате обидно мнение за природата на човека. Друг на мое място би могъл и да не се ядоса... Все пак обаче вие сте особняк и юродив.
Раздразнението му нарастваше все повече и повече. Той вече не мереше изразите си.
- Вижте какво, не обичам шпионите и психолозите, най-вече такива, които се врат в душата ми. Не искам никой да ми бърка в душата, от никого нямам нужда, мога сам да се оправя. И да не си мислите, че ме е страх от вас? - неочаквано повиши тон и предизвикателно вдигна брадичката си, - абсолютно сте убеден, че съм дошъл да ви разкрия една „страшна" тайна и я очаквате с цялото килийно любопитство, на което сте способен, нали? Е, знайте тогава, че нищо няма да ви разкрия, никаква тайна, защото изобщо нямам нужда от вас.
Тихон го изгледа твърдо:
- Силно ви поразиха думите, че Агнецът предпочита студеното пред хладкото - каза той, - и не искате да бъдете просто хладък. Предчувствам, че се преборвате с намерението си да споделите нещо много важно, може би ужасно. Ако е така, моля ви, не се колебайте и споделете всичко, което ви мъчи.
- Сигурен ли сте, че съм дошъл да споделя нещо?
- Аз... познах по лицето ви - прошепна Тихон и наведе очи.
Николай Всеволодович бе пребледнял, ръцете му леко потреперваха. Няколко мига мълча, загледан неподвижно в Тихон, сякаш преди да се престраши окончателно, накрая извади от външния джоб на сюртука си някакви напечатани листове и ги сложи на масата.
- Тези страници са подготвени за разпространение - каза с леко пресекващ глас. - Ако ги прочете поне един човек, уверявам ви, вече няма да ги крия, ще ги прочетат всички. Така съм решил. От вас изобщо нямам нужда, защото всичко е решено. Но прочетете ги... Докато ги четете, не ми казвайте нищо, щом свършите, кажете ми всичко...
- Да чета ли? - колебливо попита Тихон.
- Четете; аз отдавна съм спокоен.
- Не, без очила няма да мога. Печатът е фин, чуждестранен.
- Ето ви очилата - подаде му ги от масата Ставрогин и се облегна на гърба на дивана. Тихон потъна в четене.


*** Съвсем малко (фр.)


II

Печатът наистина беше чуждестранен - три отпечатани и броширани колички обикновена пощенска хартия малък формат. Сигурно бяха напечатани тайно в някоя руска печатница в чужбина и брошурката на пръв поглед много приличаше на прокламация. Беше озаглавена „От Ставрогин".
Привеждам в разказа си този документ дословно. Предполагам, че на мнозина той е вече известен. Позволил съм си само да поправя някои печатни грешки, доста на брой, което дори ме учуди, защото авторът им е културен и дори начетен човек (разбира се, погледнато относително). Не съм правил никакви стилистични промени въпреки някои неправилни и дори неясни места. Във всеки случай личи си, че авторът определено не е литератор.

„От Ставрогин

Аз, Николай Ставрогин, офицер в оставка, през 186... година живеех в Петербург, отдаден на разврат, в който не намирах удоволствие. Известно време тогава държах три апартамента под наем. В едната квартира живеех аз - в стаите и трапезарията, с прислуга, където се намираше тогава и Маря Лебядкина, сегашната ми законна жена. Другите квартири и двете ги бях наел по за месец със задни цели: в едната се срещах с една дама, която ме обичаше, а в другата - с нейната прислужница; и дълго време ме занимаваше мисълта, по-точно намерението да направя така, че господарката и слугинята й да се срещнат при мен в присъствието на приятеля и на мъжа й. Познавайки характера и на двете, очаквах тази глупава шега да ми достави голямо удоволствие.
Подготвяйки тихомълком срещата, аз трябваше по-често да посещавам едната квартира - тази в голямата къща на улица „Гороховая", понеже там идваше слугинята. Моята стая беше само една, на четвъртия етаж, а хазяите ми - руски еснафи. Те живееха в другата, а тя беше толкова малка, че вратата между двете трябваше да стои постоянно отворена, което и аз исках. Мъжът беше някакъв чиновник и го нямаше от сутрин до късна вечер. Съпругата му, жена около четирийсетте, нещо все кроеше и шиеше от старо на ново и често също излизаше задълго, да носи ушитото. Аз оставах сам с дъщеричката им, която сигурно нямаше четиринайсет, на вид беше съвсем още дете. Казваше се Матрьоша. Майка й си я обичаше, но често я биеше и имаше навика да я хока грубо, по селендурски. Момиченцето ми слугуваше и прибираше зад паравана. Заявявам, че не си спомням номера на къщата. Сега след една справка зная, че старата постройка е продадена и съборена, а на мястото на някогашните две или три постройки е издигната нова, много голяма. Забравил съм също и името на хазяите си (може би и тогава да не съм ги знаел). Помня, че жената се казваше Стенанида, струва ми се, Михайловна. Него - не помня. Чии бяха, от кой край и къде са сега - не знам изобщо. Предполагам, че ако човек непременно иска да ги открие и направи съответните справки в петербургската полиция, може да попадне на следите им. Моята квартира гледаше към двора, в ъгъла. Всичко стана през юни. Сградата беше със светлосиня фасада.
Веднъж от масата ми изчезна джобното ножче, което изобщо не ми трябваше, а просто така се търкаляше. Казах на хазяйката си за случая, без да се замисля, че може да напердаши дъщеря си. Но тя малко преди това я беше хокала (аз живеех при тях като вътрешен човек и пред мен не се церемонеха за нищо) заради някакъв изчезнал парцал, подозирайки я, че тя си го е присвоила, дори й издърпа косите. А когато въпросният парцал се намери под покривката, детето си премълча, не протестира с нищо пред майка си, просто я гледаше. Аз забелязах това и тогава за пръв път ми направи впечатление лицето на това дете; дотогава то ми се мяркаше само бегло. Момиченцето беше светлорусо и с лунички, лицето му - обикновено, но излъчващо нещо много детинско и кротко, изключително кротко. Майката беше сякаш засегната от това, че детето не протестира задето го наби за нищо, и замахна към него с юмрук, но не го удари; сега идваше случаят с моето ножче. Наистина освен нас тримата нямаше други, а зад паравана при мен влизаше само момиченцето. Жената побесня, защото първия път го беше набила, без да е виновно, хукна към банята за брезовата метличка, надърпа от нея няколко пръчки и нашиба жестоко детето пред очите ми. Докато я биеха, Матрьоша не викаше, ами някак странно похълцваше при всеки удар. И после дълго похълцваше, цял час.
Но преди това стана следното: в момента, когато хазяйката хукна към банята за пръчките, аз видях ножчето си на кревата, където явно беше паднало по някакъв начин от масата. Тутакси ми хрумна да не казвам, за да я набият. Реших го моментално; в такива мигове винаги ми секва дъхът. Но искам да разкажа всичко с твърди думи, за да няма наистина никакво съмнение, да не остане нищо скрито.
Всяко особено позорно, крайно унизително, подло и при това най-вече смешно положение, в каквото ми се е случвало да изпадам през живота си, винаги е предизвиквало в мен освен страшния гняв и още някаква невъобразима наслада. Същото - и в мигове на престъпление, и в мигове на опасност за живота. Ако имах навика да крада, сигурно щях да усещам при извършването на кражбата упоение от съзнанието за дълбочината на своята низост. Не че обичам низостта (тук разсъдъкът ми действа здраво), но ми е приятно чувството, че съзнавам дълбочината на подлостта си. Също така всякой път, когато, застанал на бариерата, съм очаквал изстрела на моя противник, аз съм усещал това позорно и неистово чувство, веднъж дори извънредно силно. Признавам, че много често сам съм го искал, защото за мен то е несравнимо с никое друго чувство. Когато са ми удряли плесница (случвало ми се е два пъти в живота), е ставало същото, въпреки че ме е обземал ужасен гняв. Успявах ли обаче в този миг да сдържа гнева си, насладата ми вземаше връх над всичко. Това не съм го казвал никога никому, дори не съм намеквал за него, крил съм го като свой срам и позор. Но веднъж, когато ме биха в една петербургска кръчма и ме влачиха за косата, нямах същото усещане, а чувствах само ужасен яд, биех се и аз, защото не бях пиян. Но ако онзи французин, виконтът, ме беше хванал за косата и дръпнал само надолу - вместо да ме зашлеви и така да ме накара да му прострелям ченето, - щях пак да изпитам сладостното чувство и може би нямаше да ме хване ядът. Така ми се стори тогава.
Всичко туй е, за да знае всеки, че никога това чувство не ме е завладявало докрай и че винаги съзнанието ми е оставало будно напълно (то всъщност цялата работа е в съзнанието). И макар да ме е завладявало до полуда, никога - до самозабрава. Стигне ли до крайната точка на кипене, винаги мога да го задържа на тази точка; само че аз самият никога не съм искал да го задържам. Сигурен съм, че бих могъл да прекарам целия си живот като монах въпреки животинското сладострастие, което ми е присъщо и което винаги съм предизвиквал. След като до шестнайсетгодишна възраст съм се отдавал с абсолютна невъздържаност на порока, за който се изповядва Жан-Жак Русо, на седемнайсетата си година го прекратих в момента, в който реших, че така искам. Поискам ли, винаги съм господар на постъпките си. И така, нека да се знае, че за своите престъпления не желая да се оправдавам нито с някаква си среда, нито с болести.
Когато инквизицията свърши, пъхнах ножчето в джоба на жилетката си, излязох навън и го захвърлих далеч от нас, така че никой никога да не разбере. После изчаках два дни. След като си бе поплакало, момиченцето беше станало още по-мълчаливо; убеден съм, че не ми се сърдеше. Впрочем, трябва да я е било срам донякъде, задето я бяха наказали, и то по такъв начин пред мене, макар да не беше викала, а само бе хълцала под ударите, защото аз бях там и всичко виждах. Но и за този свой позор тя като дете сигурно укоряваше само себе си. Дотогава тя може би само се страхуваше от мен, но не лично, а като от квартирант, от един чужд човек, та, струва ми се, беше твърде плаха.
Тъкмо тогава, през онези два дни се запитах веднъж дали мога да се въздържа и да се откажа от замисъла си; тутакси почувствах, че мога, мога по всяко време и в дадения момент също. По онова време ми идеше да се самоубия заради равнодушието, което ме бе обзело; впрочем не знам точно заради какво. В един от онези два дни (понеже непременно трябваше да изчакам, докато на момиченцето му мине) и, сигурно за да се разсея от обхваналата ме мечта или пък просто на шега, извърших кражба в дома. Беше единствената ми кражба в живота.
В съседните квартири на етажа се бяха приютили много и всякакви наематели. Между тях имаше един чиновник, който живееше със семейството си в две мебелирани стаички; около четирийсетгодишен, не съвсем глупав и с прилична външност, но беден. Не поддържах близки отношения с него и той се боеше от компанията, която ме заобикаляше. Току-що беше получил заплатата си, трийсет и пет рубли. Главно ме подтикна това, че в онзи момент наистина имах нужда от пари (макар след четири дни да получих запис), тъй че открадвах сякаш от нужда, а не на шега. Направих го нагло и почти открито; просто влязох в квартирата му, когато той с жена си и с децата обядваше в другата стаичка. На стола до самата им входна врата лежеше сгънат вицмундирът му. Тази мисъл ми хрумна още в коридора. Бръкнах в джоба му и измъкнах портмонето. Но чиновникът чу шумоленето и надникна от стаичката си. Мисля, че дори видя нещичко, трябва да е видял, но навярно не всичко, затова не е повярвал на очите си. Казах му, че минавайки по коридора, съм се отбил да погледна колко показва стенният му часовник. „Спрял е, г-н..." - каза ми той и аз излязох.
Тогава много пиехме и в квартирата ми се бяхме събрали цяла тайфа, беше и Лебядкин. Изхвърлих портмонето заедно с дребните монети, а задържах банкнотите, трийсет и две рубли - три червени и две жълти. Веднага размених една червена и пратих да купят шампанско; после изпратих за още с втората червена, накрая отиде и третата. След три-четири часа (вече се мръкваше) чиновникът ме причака в коридора:
- Николай Всеволодович, одеве, като се отбихте, не съборихте ли случайно моя вицмундир от стола... беше до вратата?
- Не, не си спомням. Там ли е бил вицмундирът ви?
- Да, там беше... да...
- На пода?
- Отпървом на стола, после на пода.
- Е? Прибрахте ли си го?
- Прибрах го.
- Тогава какво искате?
- Ами... щом е тъй... нищо.
Не посмя да се доизкаже, не посмя да сподели и с никого от наемателите на етажа - толкова свити са понякога тия хора. Впрочем съседите всички ми имаха страха и ме уважаваха. После ми беше забавно, като го срещна в коридора, да го гледам право в очите. Така два-три пъти, накрая ми омръзна.
Щом минаха трите дни, аз се върнах в квартирата на „Гороховая". Хазяйката се стягаше за някъде с една бохча; мъжа й, разбира се, го нямаше. Останахме аз и Матрьоша. Прозорците бяха отворени. В къщата живееха почти само занаятчии и по цял ден от всички етажи се чуваха ударите на чукчета или песни.
Мина почти час. Матрьоша си седеше в стаичката на пейчицата с гръб към мене и нещо човъркаше с някаква игличка. Изведнъж запя тихо, много тихо; понякога я прихващаха така. Извадих си часовника и погледнах колко е часът; беше два. Сърцето ми се поразтуптя, но изведнъж пак се запитах: мога ли да го възпра? - и тутакси си отговорих, че мога. Станах и бавно се запримъквах към нея. По прозорците ни имаше много саксии с мушкато, а слънцето светеше ужасно силно. Полека приседнах на пода. Тя в първия момент се стресна и скочи. Хванах леко ръката й и я целунах, потеглих я да седне пак на пейчицата и я загледах в очите. Това, че целунах ръката й, изведнъж я разсмя като дете, но само за секунда, защото стремително скочи отново и вече с такава уплаха, че по лицето й премина конвулсивна тръпка. Загледа ме с неподвижни до ужас очи, а устните й затрепереха да заплаче, но поне не се развика. Отново започнах да целувам ръцете й, взех я на коленете си, целувайки лицето й, краката... когато целунах крака й, тя цяла се дръпна назад и се усмихна сякаш от свян, но с някаква пресилена усмивка. После лицето й цяло пламна от срам. Продължавах да й шепна някакви думи. По едно време стана нещо толкова чудно, че аз никога няма да го забравя - то направо ме изуми: момиченцето ме прегърна с две ръце през врата и започна ужасно самото то да ме целува. Лицето й изразяваше луда възхита. Насмалко не станах да си вървя - толкова неприятно ми беше да видя такова нещо от малко дете - сякаш ми дожаля. Но превъзмогнах внезапно обзелото ме чувство на страх и останах.
Когато всичко свърши, тя беше смутена. Не направих опит да я успокоя и престанах да я милвам. Тя ме гледаше и се усмихваше плахо. Изразът на лицето й изведнъж ми се стори глупав. С всеки изминал миг смущението й се засилваше все повече и повече. Най-сетне закри лицето си с длани и застана в ъгъла с гръб към мен неподвижно. Страхувах се да не би да се уплаши пак както преди малко и тихомълком излязох.
Мисля, че случилото се ще да й се е сторило като нещо крайно безобразно и че го е възприела със смъртен ужас. Въпреки руските псувни, каквито трябва да е слушала непрекъснато още от бебешка възраст, както и какви ли не конфузни разговори, сигурен съм, че не е осъзнавала нещата напълно. Трябва в края на краищата да й се е сторило, че е извършила чудовищно престъпление, за което има смъртна вина - че е „убила Бога".
Същата вечер стана и онова сбиване в кръчмата, за което споменах. Но на сутринта се събудих в квартирата си - откарал ме Лебядкин. Първата ми мисъл след пробуждането беше: дали е казала? Беше момент на истински страх, макар и не много силен. Нея сутрин, общо взето, бях в добро настроение и благоразположен към всички, цялата компания беше много доволна от мен. Но скоро ги оставих и тръгнах към „Гороховая".
Срещнах я още долу, във входа. Връщаше се от бакалничката, където я пратили да купи цикория. Като ме видя, стрелна се уплашена ужасно нагоре по стълбището. Когато влязох, майка й вече я беше шамаросала два пъти заради това, че нахълтала като „изоглавена" и с това истинската причина за страха й не се разкри. Така че всичко беше спокойно. Малката се ската някъде и докато бях там, не се показа повече. Останах около час, после си тръгнах.
Привечер отново ме обзе страх, но вече несравнимо по-силен. Разбира се, ако се наложеше, можех всичко да отрека, но можеше да бъда и уличен. Привиждаше ми се каторга. Никога не съм изпитвал страх и ако не смятаме този случай, нито преди, нито след него съм се страхувал от нещо в живота си. Особено пък от заточение в Сибир, макар че съм си го заслужавал не веднъж.
Този път обаче бях изплашен и не знам защо наистина изпитвах страх - за пръв път през живота си, - едно крайно мъчително усещане. Освен това, като се върнах вкъщи, почувствах, че се изпълвам с омраза към нея, и то такава, че реших да я убия. Омразата ми се надигаше главно като си спомнех за усмивчицата й. Обземаше ме чувство на презрение и крайна погнуса, като си представех как след всичко се свря в ъгъла и закри лицето си с ръце; обхвана ме обясним бяс, после ме втресе; а когато на разсъмване започнах да вдигам температура, отново ме обзе страх, но вече толкова силен, че не помня да съм преживял нещо по-мъчително. И странно, вече сякаш не мразех момиченцето, поне не го мразех до онзи пароксизъм като предната вечер. Открих, че силният страх прогонва изцяло омразата и желанието за мъст.
Събудих се към обяд бодър и дори се учудих на някои от вчерашните си усещания. Обаче все пак ми беше нещо криво и се принудих да поема отново към улица „Гороховая" въпреки цялото си отвращение. Спомням си, че ужасно ми се искаше в онзи момент да се скарам с някого, и то сериозно. В квартирата на „Гороховая" обаче заварих Нина Савелиевна, споменатата прислужница, която ме чакала вече близо час. Общо взето, не обичах това момиче, затова то самото бе дошло с известно опасение дали няма да му се разсърдя за неочакваното посещение. Този път обаче изненадващо й се зарадвах. Тя беше хубавка, но скромна, а освен това - възпитана и с маниери, които допадат на еснафското съсловие, тъй че моята хазяйка я харесваше и постоянно я хвалеше пред мен. Заварих двете да си пият кафето и хазяйката ми явно изпитваше удоволствие от приятния разговор. Забелязах в единия ъгъл на стаичката Матрьоша. Стоеше неподвижно и гледаше майка си и гостенката. При влизането ми не се скри както миналия път, нито избяга. Стори ми се само, че е много отслабнала и гори в огън. Прегърнах Нина, отведох я в моята стая и затворих вратата, което отдавна не бях правил, така че Нина си тръгна съвсем доволна. Изпратих я лично до долу и два дни след това не се мярнах на „Гороховая". Беше ми омръзнало.
Реших да туря край на всичко, да освободя квартирата и да напусна Петербург. Но когато отидох да изпълня намерението си, заварих хазяйката разтревожена и угрижена. Матрьоша била болна вече трети ден, всяка нощ вдигала температура и бълнувала. Естествено, попитах какво е бълнувала (разговаряхме шепнешком в моята стая). Зашепна ми, че бълнувала „ужасии", нещо като „убих Бога". Предложих й да повикаме доктор за моя сметка, но тя отказа: „Ако е решил Господ, и тъй ще й мине, не лежи през всичкото време, току-що отскочи до бакалницата." Реших да издебна Матрьоша, когато е сама, и понеже хазяйката подхвърли, че трябвало към пет часа да отиде до квартал „Петербургска сторона", реших да се върна пак привечер.
Обядвах в гостилницата. Точно в пет и четвърт се върнах. Както винаги, отворих си с моя ключ. Вътре освен Матрьоша нямаше никого. Лежеше на майчиния си креват в стаичката зад паравана и видях как надникна иззад него, но се престорих, че не съм я забелязал. Всички прозорци бяха отворени. Навън беше топло, дори горещо. Поразходих се из стаята и седнах на дивана. Помня всичко, до последния миг. Определено ми правеше удоволствие да не заговарям Матрьоша. Изчаквах я, прекарах цял час. Изведнъж тя изскочи сама иззад паравана. Чух как двата й крака тупнаха на пода, когато скочи от кревата, чух после бързите й стъпки - тя застана на прага на моята стая. Гледаше ме мълчаливо. За няколкото дни, през които не бях я виждал отблизо, наистина беше много отслабнала. Лицето й беше като изсъхнало и главата й сигурно пламтеше. Очите й се бяха уголемили, гледаше ме неподвижно, с някакво тъпо любопитство, както отначало


Коментар:  

Защо публикувах това? За да се замислим върху глъбинната психология и да се оттласнем от съвременните познавачи на човешката душа като Хорхе Букай, Паулу Коелю. Те могат да служат само като джобен наръчник, докато пътуваме в някое превозно... средство."Достоевски е уникален в световната литература в разбирането си на метафизиката на разврата, на бездънните дълбини на неговата тема. Развратът на Ставрогин, страшното му сладострастие, скрито под маската на безстрастие, спокойствие, студенина, е дълбок метафизичен проблем" /Бердяев