вторник, 14 юни 2011 г.
От книгата "НА БОГОЧОВЕШКИЯ ПЪТ" на преподобни Иустин Попович
Страданието е вино, с което Христос причастява човека от потира на любовта.
Прости ми, Боже, но повече от всичко аз обичам Бог, Който плаче. Може би затова повече от всичко аз обичам Христа?
Децата са Царството Божие на земята. Ако ни водеха деца, ние отдавна вече бихме дошли в Царството Божие. И Царството няма да ни се даде , докато ни водят книжници и буквояди. Ако не бяха децата, отдавна би ни погълнал гробът. Децата ни оправдават пред Бога, децата и цветята...
Молитвата е просфора, замесена от сълзи и сърце.
Целият смисъл на Богочовешкото домостроителство на спасението е да възстанови целостта на човешката личност, която той е имал преди падението. Средствата - Църквата, светите тайнства, и всичко, което е в нея.
“Царството Божие не е ястие и питие, то е правда и мир и радост в Светия Дух” (Рим.14:17). Християнският социализъм или комунизъм издига обратния лозунг: Царството Божие е ястие и питие.
Християнството за мнозина е престанало да бъде подвиг и необходимост, а се е превърнало или в украса, или в национален обичай, народна традиция, старина, морал, философстване - във всичко друго, но не и в радикално преображение на човека от смъртен в безсмъртен, от грешен в безгрешен, от дяволски в Божий.
Апостолско, светоотеческо, Богочовешко е учението: Господ може всичко, но не може да спаси човека без самия човек, защото го е сътворил Себеподобен, т.е. свободен. Господ би противоречал Сам на Себе Си, ако спаси човека механично, противно на неговата богоподобна свобода, която и съставлява същината на неговото битие.
Православието не се доказва, а се показва: “дойди и виж”. Това е цялата апология - дойди и виж първо Христос Богочовека, после всички светители, мъченици...
Храмът е частица небе на земята, за да се направи земята небесна; пристанище на безсмъртието... райски обител в морето на земния ад..
Господи, моето тяло не е мое, докато с пост и молитва не го направя Твое; душата ми, съвестта ми не са мои, докато с евангелски подвизи не ги направя Твои; очите ми не са мои, и ушите ми не са мои, докато с благодатен живот не ги направя Твои.
Молитвено предание: Всички богослужебни книги, всички молитви/богослужения/ са живия, благодатен живот на Църквата. Това са догматите, изразени с думите на молитва, а чрез молитвата те се превръщат в душа на нашата душа. Това е православната педагогика.
Света Литургия. Това винаги е стълба, мост към небето. Всеки ден ти си на небето. Всичко, което се съдържа в нея, мигновено те възнася в онзи свят и те поставя сред Ангелите и Светиите. Всяка молитва – нима това не е стълба за душата към небето? Какво униние може да има, когато има Светата Литургия?
Светото причастие - Църквата. Светото Причастие е свето участие в Богочовека. С Причастието християнинът участва в Него. Причастникът е и участник. Това се отнася и към светото Тяло Христово, което е Църквата. Чрез причастието човек се оцърковява и въцърковява , влиза в живота на Богочовека...
Ако нямаше Пресвета .Богородица, всички хора отдавна да бяха станали демони. Защото тя е родила Спасителя Бога .
О, Господи, нима аз само за това съм човек, за да греша, а Ти нима само за това си Бог, за да ми прощаваш?
СТРАСТИ, ПРЕДШЕСТВАЩИ ВСЕКИ ГРЯХ.Преподобни Паисий /Величковски/
"Преди всяко грехопадение бесовете докарват върх...у човека следните страсти: мрачна забава, жесток гняв,
тоест нечовешка и зверска злоба, и незнание, като безпросветна тъмнина. Тези три страсти предшестват
всеки грях.
Защото човек не ще извърши нито един грях без предварително да се е предразположил към всяко зло
или чрез забрава, или чрез гняв, или чрез незнание. От тях възниква душевна безчувственост, тоест умът -
душевното око - става тъмен и тогава всички страсти го пленяват.
Най-напред се ражда маловерието. А маловерието поражда самолюбието - началото и края, корена и
родоначалника на всяко зло.
То е безсмислена любов към собственото тяло, когато някой навсякъде и във
всички неща избира това, което е полезно само за него.
Този зъл корен на страстите се изкоренява чрез любов, милосърдие и отричане от своеволието.
Самолюбието поражда немилосърдие и сребролюбие - ненаситна утроба, също корен и причина на всяко
зло.
От тези двете - самолюбието и сребролюбието - на всяко място произлизат всяко нещастие и жестоки
злодейства. Както в миряните, така и в монаха сребролюбието поражда гордост, чрез която бесовете са
отпаднали от светата слава и са свалени от небето.
Гордостта поражда славолюбие, от което се прелъстил Адам, като поискал да стане Бог и не станал, и с това
докарал страдание и проклятие на целия човешки род.
Славолюбието поражда сластолюбие, чрез което Адам паднал и е бил изгонен от рая.
Сластолюбието поражда чревоугодничество и различни блудни дела.
Блудството поражда гняв, който угася сърдечната топлина и е гибелен за всяка добродетел.
Гневът поражда злопаметност - охладняване на духовната топлина.
Злопаметността поражда мрачна и злобна хула против брата ни.
Хулата поражда преждевременна печал, като ръжда, разяждаща човека.
Скръбта поражда безумна наглост.
Наглостта поражда тщеславие, изваждащо на показ добродетелите и чрез това оставящо трудовете без
награда.
Тщеславието поражда невъздържано многоречие. Многоречието поражда празнословие, пленяване.
Унинието поражда мрачен сън.
Ако някой победи тези страсти, ще му се покорят и останалите, каквито са страхливостта, ужасът,завистта, омразата, лицемерието, ласкателството, ропотът, неверието, лихварството, пристрастието,вещолюбието, малодушието, жлъчността, самомнението, властолюбието, човекоугодничеството, дързостта,смехът, пълното падение, неизразимата пропаст и гибел чрез отчаянието - състояние, в което човек сам
се вкоравява, не познавайки Божието човеколюбие и милост - че Той е дошъл на земята, за да спаси грешниците, и че на земята няма такъв грях, за който да няма прошка.
От следните седем страсти - самолюбие, сребролюбие, гордост с тщеславие, злопаметност, осъждане,самомнение, отчаяние - се състои краят на всички страсти.
Ако някой не пази себе си от тези страсти и не ги отхвърли, той ще погуби следните десет добродетели:
вяра, любов, пост, въздържание, бдение, молитва, смирение със смиреномъдрие, безмълвие с мълчаливост,нестяжателност и разсъждение, и заедно с това ще увреди всички останали добродетели.
Ако някой има дори само една от тези главни страсти, такъв не ще преуспее ни най-малко, макар и да се подвизава против другите страсти, да извършва някаква добродетел или пък дори и да пролее кръвта си за
Христа. И молитвата на такъв е неприятна на Бога.
Всяка вечер трябва да изпитваме себе си как е преминал денят ни, и всяка сутрин също трябва да изпитваме
как е преминала нощта.
И не само в определеното, но и по всяко време, на всяко място и за всяко нещо трябва да си даваме отчет и да разсъждаваме за добродетелите и страстите, в какво състояние на живота се намираме - в началото, в
средата или в края; достойно за награда ли се трудим и извършваме добродетели или само се трудим, а не получаваме награда. Когато съгрешим в нещо, да допълним недостига на добродетел със сълзи и плач.
тоест нечовешка и зверска злоба, и незнание, като безпросветна тъмнина. Тези три страсти предшестват
всеки грях.
Защото човек не ще извърши нито един грях без предварително да се е предразположил към всяко зло
или чрез забрава, или чрез гняв, или чрез незнание. От тях възниква душевна безчувственост, тоест умът -
душевното око - става тъмен и тогава всички страсти го пленяват.
Най-напред се ражда маловерието. А маловерието поражда самолюбието - началото и края, корена и
родоначалника на всяко зло.
То е безсмислена любов към собственото тяло, когато някой навсякъде и във
всички неща избира това, което е полезно само за него.
Този зъл корен на страстите се изкоренява чрез любов, милосърдие и отричане от своеволието.
Самолюбието поражда немилосърдие и сребролюбие - ненаситна утроба, също корен и причина на всяко
зло.
От тези двете - самолюбието и сребролюбието - на всяко място произлизат всяко нещастие и жестоки
злодейства. Както в миряните, така и в монаха сребролюбието поражда гордост, чрез която бесовете са
отпаднали от светата слава и са свалени от небето.
Гордостта поражда славолюбие, от което се прелъстил Адам, като поискал да стане Бог и не станал, и с това
докарал страдание и проклятие на целия човешки род.
Славолюбието поражда сластолюбие, чрез което Адам паднал и е бил изгонен от рая.
Сластолюбието поражда чревоугодничество и различни блудни дела.
Блудството поражда гняв, който угася сърдечната топлина и е гибелен за всяка добродетел.
Гневът поражда злопаметност - охладняване на духовната топлина.
Злопаметността поражда мрачна и злобна хула против брата ни.
Хулата поражда преждевременна печал, като ръжда, разяждаща човека.
Скръбта поражда безумна наглост.
Наглостта поражда тщеславие, изваждащо на показ добродетелите и чрез това оставящо трудовете без
награда.
Тщеславието поражда невъздържано многоречие. Многоречието поражда празнословие, пленяване.
Унинието поражда мрачен сън.
Ако някой победи тези страсти, ще му се покорят и останалите, каквито са страхливостта, ужасът,завистта, омразата, лицемерието, ласкателството, ропотът, неверието, лихварството, пристрастието,вещолюбието, малодушието, жлъчността, самомнението, властолюбието, човекоугодничеството, дързостта,смехът, пълното падение, неизразимата пропаст и гибел чрез отчаянието - състояние, в което човек сам
се вкоравява, не познавайки Божието човеколюбие и милост - че Той е дошъл на земята, за да спаси грешниците, и че на земята няма такъв грях, за който да няма прошка.
От следните седем страсти - самолюбие, сребролюбие, гордост с тщеславие, злопаметност, осъждане,самомнение, отчаяние - се състои краят на всички страсти.
Ако някой не пази себе си от тези страсти и не ги отхвърли, той ще погуби следните десет добродетели:
вяра, любов, пост, въздържание, бдение, молитва, смирение със смиреномъдрие, безмълвие с мълчаливост,нестяжателност и разсъждение, и заедно с това ще увреди всички останали добродетели.
Ако някой има дори само една от тези главни страсти, такъв не ще преуспее ни най-малко, макар и да се подвизава против другите страсти, да извършва някаква добродетел или пък дори и да пролее кръвта си за
Христа. И молитвата на такъв е неприятна на Бога.
Всяка вечер трябва да изпитваме себе си как е преминал денят ни, и всяка сутрин също трябва да изпитваме
как е преминала нощта.
И не само в определеното, но и по всяко време, на всяко място и за всяко нещо трябва да си даваме отчет и да разсъждаваме за добродетелите и страстите, в какво състояние на живота се намираме - в началото, в
средата или в края; достойно за награда ли се трудим и извършваме добродетели или само се трудим, а не получаваме награда. Когато съгрешим в нещо, да допълним недостига на добродетел със сълзи и плач.
Алегорическият образ на "космоса"
Как да се изобрази на иконата цялото множество народи, към които в продължение на хилядолетия е била и ще бъде насочена проповедта на Църквата?
В долната част на иконата виждаме олицетворение на целия свят (космоса), изобразено чрез алегорическата фигура на човек-цар*, като глава на цялото видимо творение. Всяко друго решение би представило ограничено всеобхватния, вселенски характер на действието на Църквата в света: само човекът съзнателно и свободно може да приеме Божественото откровение. Просвещаването и освещаването на света е било и остава задача на Църквата във всички времена. Тази задача продължава да съществува и в наше време, така както е съществувала в дните на Апостолите.
Детайлите в образа на космоса съответствуват на богослужението на празника. В Евангелието на Деня на Света Троица (Иоан 7:37-8:12) и в апостолското чтение на втория ден на празника (Ефес.5:9-19), слушаме за светлината и мрака и за разликата между тях. В иконата виждаме същия контраст между светлината, която обкръжава Апостолите, и мракът около фигурата на космоса. Това е онзи катастрофален мрак, в който е бил хвърлен светът чрез падението на човека, а неговото призоваване, което се извършва чрез Светия Дух, е пробуждане на тварите. Фигурата на царя с надпис "космос (понякога "целият свят ) - изобразява човечеството, не само призвано към просвещение, но и готово да приеме апостолската проповед. За това говорят символите на проповедта - свитъците, които царят държи и почитта, която им оказва като ги носи с покрити ръце, както се е полагало да бъдат носени особено почитани предмети. (Например на иконите виждаме Ангелите да държат така оръдията на Страстите Господни или често епископите - св. Евангелие).
* На някои по-стари икони на Петдесетница вместо алегорическия образ на света се изобразяват хора от различни народи, облечени в странни дрехи и обърнали глави нагоре, които слушат с удивление и възторг проповедта на Апостолите. Над тях е написано: "племена и народи». Те представляват групи хора от различни народности, които са се намирали в Йерусалим в деня на Петдесетница, в момента на слизането на Св.Дух (вж.Деян.2:5-12)./ Pravoslavieto.com/
ДОМЪТ
Писмо: Смятате ли, че човек може толкова много да тъгува за своя дом, че това да се превърне като непреодолима пречка за живота му в друг дом? Това се случи с дъщеря ми след като се омъжи. Реално тя няма проблеми със съпруга си и неговите родители, но не можа да свикне с жилището, в което отидоха да живеят. А когато се връща в къщи стои сама в стаята си и аз усещам,че тя тъгува за дома си. Тя дори не го крие…
Това, за което вие говорите не е рядко явление, макар че много хора не го осъзнават напълно. А ако го осъзнаят, много често не могат сами да си помогнат, тъй като те свеждат нещата до някакво обзавеждане или някакви замервания на енергийни полета, за да решат в каква посока да си обърнат леглата и т.н.
А всъщност домът има своя мистика. През целия си живот всеки търси своя дом или се стреми да се върне в дома си.
Имаме ли понятие за ДОМ?Чували сме израза “Моят дом е моята крепост”, но едва ли сме се замисляли по-сериозно върху това, какво означава. Не рядко в практиката си съм чувала “Не ми се връща у дома!”, без задължително да е свързано със скандали, които те очакват у дома. Но си спомням и един друг случай. Едно 20 годишно момче се опитваше да помогне на една майка, която имаше проблеми с 15 годишния си син, тъй като той не се прибираше по цели нощи. "Спомням си, че на неговите години и аз имах такъв период.Но независимо дали се прибирах или не, майка ми винаги ми оправяше леглото и ми оставяше вечеря, покрита с бяла салфетка. Спомням си една вечер в един бар. Бях уморен, болеше ме главата от алкохола, беше ми тъпо, и си казах:”Какво правя тук, а не се върна в къщи.?” Представих си колко топло и уютно е леглото ми. Създайте му уют в къщи и той обезателно ще се върне!”
Уютът е свързан с чувството на покой. Уютно означава спокойно, а спокойствието има както материално, така и духовно измерение.
Домът като материално-духовна съвкупност може да се случи, т.е да сме го имали в нашия живот, а може завинаги да ни липсва. Вместо дом може да имаме някакво ограничено пространство, което макар и да е свръхлуксозно, да ни напомня луксозен хотел или магазин за скъпи мебели и ние да нямаме желанието да се завръщаме у дома, в нашата “крепост” - далеч от шумотевицата и суетата на света, където си защитен ,обичан, приласкан.
Всеки един човек в крайна сметка осъзнава дали той има свой дом в дълбокия смисъл на тази дума. За съжаление аз познавам не малко бездомни хора, но не малко са и хората, които никога не са си задали въпроса “Дали в моя дом всички се чувстват уютно и спокойно?” Поговорете за това с членовете на вашето семейство. Вярвам, че можете да си построите дом. Опитайте се да преодолеете всякаква суета, мода и подражание. Днес архитекти и дизайнери много често самите те са самотни и объркани, ексцентрични, поради което налагат модни тенденции, които засилват чувството на самота и отчужденост в дома.
В художествената и историческата литература можем да открием различни образци на това как всяка част от дома е имала особен смисъл и предназначение, като нещо което е продължение на вътрешния живот на човека.
ПОКРИВА Той е образец на надежност, душевна простота, сигурност, предсказуемост Спомням си от детството лястовичите гнезда и малките лястовичета, които ме събуждаха с цвърченето си. И на панелните балкони можем да видим такива гнезда, но често хигиената и еснафщината заглушава детските молби да оставим гнездото на лястовичетата.
СТЕНИТЕ В не малко домове вече няма стени и прегради, но въпреки всичко аз вярвам, че тази тенденция ще отмине. Стените са образец на автономия, ограничават нещо, което е лично, сакрално. Стените са място, където е нашата родова памет – картини, фотографии, предмети. Икони, пред които е излята болка, мъка, надежда В този смисъл, това, което е на стената е и в душата
ПОЗОРЦЕТЕ И ВРАТИТЕ От историята на архитектурата се знае, че прозорците са обърнати към двора, а вратите към улицата. Петър І заповядва при строежа на домовете прозорците да са обърнати към улицата. Чрез това хората са общували със света. От там са и изразите “прозорец към света”, “Вратите на моя дом са винаги отворени за вас”. Не сте ли виждали как някои хора, които са инвалиди или дори малки деца дълго стоят приковани до прозореца, наблюдавайки какво става навън.
ПРАГЪТ. Съществувал е обичай в древните филистимляни да не се стъпва на прага. Този обичай се появява след като на прага в идолското капище пада статуята на техния идол Дагон в присъствието на израилтянския Ковчег Господен. Този обичай е бил възприет и от евреите по времето на царуването на Манасия.
Прагът символизира някакъв вътрешен предел, който трябва да пристъпиш, влизане в някакво ново пространство. Тук най-често хората се посрещат и сбогуват. Прагът е онова пространство, което е свидетел на вътрешни бури – очаквания, страхове, радост, вълнения, тъга от сбогуване и т.н.
БАЛКОНЪТ , ЧАРДАКЪТ. Той най-често е бил място на труд и живот на начинаещи художници и писатели. У Балзак всички млади писатели живеят на чардака.От това място любовта не изглежда толкова прозаична и банална, човек открива и другата си същност, която не е така здраво прилепнала към земята, но е готова да полети.
Това е само един бегъл опит да се опитаме да намерим нашия дом, в който винаги ще искаме да се връщаме, дори когато сме предали самите себе си и се срамуваме да се върнем.
Разбира се, че трябва да осветим дома, но истински той се освещава от словото. Думите освещават дома или оскверняват дома. От нас самите зависи дали ще останем бездомни.
Това, за което вие говорите не е рядко явление, макар че много хора не го осъзнават напълно. А ако го осъзнаят, много често не могат сами да си помогнат, тъй като те свеждат нещата до някакво обзавеждане или някакви замервания на енергийни полета, за да решат в каква посока да си обърнат леглата и т.н.
А всъщност домът има своя мистика. През целия си живот всеки търси своя дом или се стреми да се върне в дома си.
Имаме ли понятие за ДОМ?Чували сме израза “Моят дом е моята крепост”, но едва ли сме се замисляли по-сериозно върху това, какво означава. Не рядко в практиката си съм чувала “Не ми се връща у дома!”, без задължително да е свързано със скандали, които те очакват у дома. Но си спомням и един друг случай. Едно 20 годишно момче се опитваше да помогне на една майка, която имаше проблеми с 15 годишния си син, тъй като той не се прибираше по цели нощи. "Спомням си, че на неговите години и аз имах такъв период.Но независимо дали се прибирах или не, майка ми винаги ми оправяше леглото и ми оставяше вечеря, покрита с бяла салфетка. Спомням си една вечер в един бар. Бях уморен, болеше ме главата от алкохола, беше ми тъпо, и си казах:”Какво правя тук, а не се върна в къщи.?” Представих си колко топло и уютно е леглото ми. Създайте му уют в къщи и той обезателно ще се върне!”
Уютът е свързан с чувството на покой. Уютно означава спокойно, а спокойствието има както материално, така и духовно измерение.
Домът като материално-духовна съвкупност може да се случи, т.е да сме го имали в нашия живот, а може завинаги да ни липсва. Вместо дом може да имаме някакво ограничено пространство, което макар и да е свръхлуксозно, да ни напомня луксозен хотел или магазин за скъпи мебели и ние да нямаме желанието да се завръщаме у дома, в нашата “крепост” - далеч от шумотевицата и суетата на света, където си защитен ,обичан, приласкан.
Всеки един човек в крайна сметка осъзнава дали той има свой дом в дълбокия смисъл на тази дума. За съжаление аз познавам не малко бездомни хора, но не малко са и хората, които никога не са си задали въпроса “Дали в моя дом всички се чувстват уютно и спокойно?” Поговорете за това с членовете на вашето семейство. Вярвам, че можете да си построите дом. Опитайте се да преодолеете всякаква суета, мода и подражание. Днес архитекти и дизайнери много често самите те са самотни и объркани, ексцентрични, поради което налагат модни тенденции, които засилват чувството на самота и отчужденост в дома.
В художествената и историческата литература можем да открием различни образци на това как всяка част от дома е имала особен смисъл и предназначение, като нещо което е продължение на вътрешния живот на човека.
ПОКРИВА Той е образец на надежност, душевна простота, сигурност, предсказуемост Спомням си от детството лястовичите гнезда и малките лястовичета, които ме събуждаха с цвърченето си. И на панелните балкони можем да видим такива гнезда, но често хигиената и еснафщината заглушава детските молби да оставим гнездото на лястовичетата.
СТЕНИТЕ В не малко домове вече няма стени и прегради, но въпреки всичко аз вярвам, че тази тенденция ще отмине. Стените са образец на автономия, ограничават нещо, което е лично, сакрално. Стените са място, където е нашата родова памет – картини, фотографии, предмети. Икони, пред които е излята болка, мъка, надежда В този смисъл, това, което е на стената е и в душата
ПОЗОРЦЕТЕ И ВРАТИТЕ От историята на архитектурата се знае, че прозорците са обърнати към двора, а вратите към улицата. Петър І заповядва при строежа на домовете прозорците да са обърнати към улицата. Чрез това хората са общували със света. От там са и изразите “прозорец към света”, “Вратите на моя дом са винаги отворени за вас”. Не сте ли виждали как някои хора, които са инвалиди или дори малки деца дълго стоят приковани до прозореца, наблюдавайки какво става навън.
ПРАГЪТ. Съществувал е обичай в древните филистимляни да не се стъпва на прага. Този обичай се появява след като на прага в идолското капище пада статуята на техния идол Дагон в присъствието на израилтянския Ковчег Господен. Този обичай е бил възприет и от евреите по времето на царуването на Манасия.
Прагът символизира някакъв вътрешен предел, който трябва да пристъпиш, влизане в някакво ново пространство. Тук най-често хората се посрещат и сбогуват. Прагът е онова пространство, което е свидетел на вътрешни бури – очаквания, страхове, радост, вълнения, тъга от сбогуване и т.н.
БАЛКОНЪТ , ЧАРДАКЪТ. Той най-често е бил място на труд и живот на начинаещи художници и писатели. У Балзак всички млади писатели живеят на чардака.От това място любовта не изглежда толкова прозаична и банална, човек открива и другата си същност, която не е така здраво прилепнала към земята, но е готова да полети.
Това е само един бегъл опит да се опитаме да намерим нашия дом, в който винаги ще искаме да се връщаме, дори когато сме предали самите себе си и се срамуваме да се върнем.
Разбира се, че трябва да осветим дома, но истински той се освещава от словото. Думите освещават дома или оскверняват дома. От нас самите зависи дали ще останем бездомни.
МЪДРОСТ И ПРЕМЪДРОСТ
“Съдържанието на първия грях не може да се състои нито във формалното нарушаване на заповедта, нито пък – както Соловьов го изобразяваше, продължавайки след Шелинг и Баадер гностичната традиция, - в отпадането на всеединството и в утвърждаването на самостта В стремежа за “познание на доброто и злото” не е имало и не може да има нищо лошо.Падението е в това, че хората са пожелали да достигнат тази цел не чрез творчески подвиг, свободно търсене и жизнено богослужение, а по магичен, механичен начин: те всъщност са поискали животът и съдбата им да се определят не от тях самите, а от външни материални причини и по този начин са “слезли до равнището на простите неща в света”,”подчинили са душевния си живот на физическия закон на механичната причинност и следователно са въвели духа си във общата верига на нещата в света”. Същността на грехопадението не е в нарушението на закона, а в суеверието, в убеждението, че познанието е пасивно възприятие, а не творчески подвиг. Изкуплението се е състояло не в нещо друго, а именно в разкъсването на фаталистичната мрежа от причинни връзки, в новото утвърждаване на личното начало над вещното, в откриването на вечния живот, протичащ извън и над равнището на стихийните сили”. / Протойерей Георги Флоровски.Мъдрост и премъдрост, София, 2009, стр. 57/
Молитва от св. Николай (Велимирович) Сръбски
Посред човешката врява и присмех се издига моята молитва към Тебе, Царю мой и Царство мое! Молитвата е тамян, който непрестанно кади моята душа и я издига към Тебе, и прикланя Тебе към нея.Наведи се, Царю мой, да Ти прошепна най-милата тайна, най-тайната молитва, най-молитвената просба. Ти си предмет на всички мои молитви, на всяко мое желание. Нищо от Тебе не искам, наистина - само Тебе!Какво да искам от Тебе, което не би ме отделило от Тебе? Да бъда господар над няколко звезди? Или да господарувам с Тебе над всички звезди? Да бъда първи между хората? Какъв срам ще е за мене, когато на Твоята трапеза Ти ме поставиш на последно място! Да ме славят милиони човешки уста? Какъв ужас ще е за мене, когато всички тези уста се напълнят със земя! Да се оградя с най-драгоценните вещи по целия свят? Какво унижение ще е за мене тези вещи да ме надживеят и да сияят, и тогава, когато земната тъма изпълни моите очи! Да не ме разделяш от моите приятели? Ах, раздели ме, Господи, раздели ме преди всичко от моите приятели, защото те са най-дебелия зид между Тебе и мене!Защо да се молим, говорят моите съседи, когато Бог не чува нашите молитви? А аз им казвам: вашата молитва не е молитва а търговия. Вие не се молите на Бога да ви даде Бог, а дявол. Затова небесната Мъдрост не приема молитви от вашия език. Защо да се молим, роптаят моите съседи, след като Бог отнапред знае какво ни е нужно? А аз със жалост отговарям: наистина, Бог знае, че от нищо не се нуждаете, освен единствено от Него. Пред вратите на вашата душа Той чака да влезе. С молитва се отваря вратата за влизането на величествен Цар. Не говорите ли един другиму на вратите си: моля, влезте? Не търси Бог слава за Себе си, а за вас. Към Неговата слава всички светове не могат да добавят нищо, камо ли пък вие. Вашата молитва прославя вас, а не Бога.У Него е пълнота и милост. Всички добри думи, които в молитва упътите към Него, се връщат двойно на вас.Светлостни Царю мой, и Боже мой, на Тебе единствено се моля и покланям. Излей се във мене като буен поток върху жадна пустиня. Само се Ти излей, животворна вода, лесно тогава ще расте трева по пясъка и бели агънца ще пасат от тревата. Само се Ти излей в пресъхналата моя душа, Живот мой и Спасение мое. Амин!
четвъртък, 2 юни 2011 г.
Малките неща от живота и матурата по литература
Малките неща от живота. Взех повод от разсъжденията на този човек http://bulgaria-weekly.com/the-week/analysis/889-malkite-neshta-ot-jivota.html.
Изчаках да стихнат страстите около матурите, говорих с деца и родители, и бях подтикната да напиша този материал. Става дума за разказа „Череша с алени сърца” на Станислав Стратиев – четиво от матурата за 7 клас.
С риск да изглеждам дребнава ще поставя една тема за един дребен , съвсем дребен детайл, който беше изпуснат/ не зная по какви причини, мога само да гадая/ от четивото. Оргиналният текст на Станислав Стратиев е различава от текста , предложен на матурата в следните две изречения: „Цялата улица познаваше този Човек, който кръщаваше децата на всички и на сватбите седеше винаги в средата на трапезата.....Единствената стая на къщата му беше пълна с картини – бели скали и жълти цветове, сребристи риби, мълчаливи лодки, изтеглени далече на брега, лицето на Атанас Лудия…
Текстът с курсив липсва в четивото, предложено от Министерството на образованието, на негово място е поставено многоточие в скоби.
Въпросите, които ме вълнуват са следните:
Първо, коректно ли е да подменяш оргиналния текст?
Второ, променя ли се смисълът на текста?
Трето,затруднява ли се възприемането на текста, особено за 10% - та дислексични деца, които мислят в образи?
Четвърто, не се ли преподава модел на небрежно и лекомислено отношение към словото, непочтеност към автора?
Пето, ако това е направено поради някакви съображения, напр. политическа или религиозна коректност, защо тогава не беше избран текст, който няма такива послания?
И все пак да се върна към този текст. Разговарях с много деца, които не разбират смисъла на разказа, а още по-малко, когато са извадени тези две важни изречения. Възстановим ли изреченията, сякаш образът на главния герой ставая по-ясен: това е “божият човек”, „който кръщаваше децата на всички и на сватбите седеше винаги в средата на трапезата.”.... и в същото време това е “Атанас Лудия”. От края на разказа става ясно, че “божият човек” винаги скрива подвига си, скрива доброто, което е направил; неговият живот е алогичен според нормите на тоя свят; според човешкото мислене той е „Лудият”.
„Човекът, който никога не лъжеше” е именно той -“божият човек”. Той може да излъже само при едно условие : когато трябва да скрие доброто, което е извършил.
Махнете въпросните изречения и ще видите, че разказът няма смисъл.
Едва ли някой може да оспори, че когато преразказваме текст, ние първо го възприемаме като цяло, като образ. Дали това беше възможно за децата, когато е нарушена целостта на образа? Те просто трябваше папагалски, според формалните правила, да преразкажат разказа.
Но отново да се върнем съм малките неща.Хилядолетният опит на човечеството е синтезиран в пословици и поговорки. "Малкото камъче прекатуря колата." Малкото е зачатък на голямото. Малките причини често дават големи последствия.И в духовно отношение дребните неща също са от голямо значение: грехът се ражда в мисъл, мисълта пък ражда думи, желания и дела, последните се повтарят, стават греховен навик и порок, от който човек мъчно може да се освободи.
Но да оставим духовните неща настрана.Великите хора на изкуството са се трудили изключително върху детайлите.
Прочутият скулптор Микеланжело, когато работил над една мраморна статуя, бил посетен от един негов приятел, който запомнил до какво положение е изработена статуята. След време същият приятел пак го посетил и намерил, че скулпторът работи все над същата статуя, без да забележи нещо ново в изработката:
- Но ти не си направил нищо ново, откак те посетих последния път – му казал той.
- Напротив, даже много нещо съм направил – възразил Микеланжело. Гледай добре: тук съм дал повече изражение на устните и веждите. Направих да изпъкнат мускулите и поправих пръстите на краката. И още много други неща направих, които ти не забелязваш.
А приятелят се усмихнал и казал:
- Това са дребни неща.
Микеланжело отговорил:
-Може да са дребни неща, но не забравяй, че дреболиите съставят изкуството и че изкуството не е дреболии.
Как можем пред паметта на този голям български писател да посягаме върху творчеството му, а още повече да даваме пример на децата за такава небрежност, за такова лекомислие, за такава дързост? Как тогава да вярват на учителите въобще, след като те са непочтени в малкото, в детайла?
И накрая едно стихотворение на Дамян Дамянов
Животът е скрит в дребните неща
Животът скрит е в дребните неща
В жест най-обикновен, ала човешки
В любима песен, слушана в нощта
С човек, умеещ да прощава грешки.
В усмивката на влюбени очи,
Която търсиш твоя ден да сгрее
В забравата на смелите мечти,
Когато правиш опит за летене.
В стремежа да запазиш своя дух
Свободен в несвободното ни време
Да не виниш за всичко някой друг
Да не превръщаш обичта във бреме.
Във ручеите топли на кръвта
В сълзите непринудено родени
Най-истински са дребните неща
И те остават спомени след време.
Изчаках да стихнат страстите около матурите, говорих с деца и родители, и бях подтикната да напиша този материал. Става дума за разказа „Череша с алени сърца” на Станислав Стратиев – четиво от матурата за 7 клас.
С риск да изглеждам дребнава ще поставя една тема за един дребен , съвсем дребен детайл, който беше изпуснат/ не зная по какви причини, мога само да гадая/ от четивото. Оргиналният текст на Станислав Стратиев е различава от текста , предложен на матурата в следните две изречения: „Цялата улица познаваше този Човек, който кръщаваше децата на всички и на сватбите седеше винаги в средата на трапезата.....Единствената стая на къщата му беше пълна с картини – бели скали и жълти цветове, сребристи риби, мълчаливи лодки, изтеглени далече на брега, лицето на Атанас Лудия…
Текстът с курсив липсва в четивото, предложено от Министерството на образованието, на негово място е поставено многоточие в скоби.
Въпросите, които ме вълнуват са следните:
Първо, коректно ли е да подменяш оргиналния текст?
Второ, променя ли се смисълът на текста?
Трето,затруднява ли се възприемането на текста, особено за 10% - та дислексични деца, които мислят в образи?
Четвърто, не се ли преподава модел на небрежно и лекомислено отношение към словото, непочтеност към автора?
Пето, ако това е направено поради някакви съображения, напр. политическа или религиозна коректност, защо тогава не беше избран текст, който няма такива послания?
И все пак да се върна към този текст. Разговарях с много деца, които не разбират смисъла на разказа, а още по-малко, когато са извадени тези две важни изречения. Възстановим ли изреченията, сякаш образът на главния герой ставая по-ясен: това е “божият човек”, „който кръщаваше децата на всички и на сватбите седеше винаги в средата на трапезата.”.... и в същото време това е “Атанас Лудия”. От края на разказа става ясно, че “божият човек” винаги скрива подвига си, скрива доброто, което е направил; неговият живот е алогичен според нормите на тоя свят; според човешкото мислене той е „Лудият”.
„Човекът, който никога не лъжеше” е именно той -“божият човек”. Той може да излъже само при едно условие : когато трябва да скрие доброто, което е извършил.
Махнете въпросните изречения и ще видите, че разказът няма смисъл.
Едва ли някой може да оспори, че когато преразказваме текст, ние първо го възприемаме като цяло, като образ. Дали това беше възможно за децата, когато е нарушена целостта на образа? Те просто трябваше папагалски, според формалните правила, да преразкажат разказа.
Но отново да се върнем съм малките неща.Хилядолетният опит на човечеството е синтезиран в пословици и поговорки. "Малкото камъче прекатуря колата." Малкото е зачатък на голямото. Малките причини често дават големи последствия.И в духовно отношение дребните неща също са от голямо значение: грехът се ражда в мисъл, мисълта пък ражда думи, желания и дела, последните се повтарят, стават греховен навик и порок, от който човек мъчно може да се освободи.
Но да оставим духовните неща настрана.Великите хора на изкуството са се трудили изключително върху детайлите.
Прочутият скулптор Микеланжело, когато работил над една мраморна статуя, бил посетен от един негов приятел, който запомнил до какво положение е изработена статуята. След време същият приятел пак го посетил и намерил, че скулпторът работи все над същата статуя, без да забележи нещо ново в изработката:
- Но ти не си направил нищо ново, откак те посетих последния път – му казал той.
- Напротив, даже много нещо съм направил – възразил Микеланжело. Гледай добре: тук съм дал повече изражение на устните и веждите. Направих да изпъкнат мускулите и поправих пръстите на краката. И още много други неща направих, които ти не забелязваш.
А приятелят се усмихнал и казал:
- Това са дребни неща.
Микеланжело отговорил:
-Може да са дребни неща, но не забравяй, че дреболиите съставят изкуството и че изкуството не е дреболии.
Как можем пред паметта на този голям български писател да посягаме върху творчеството му, а още повече да даваме пример на децата за такава небрежност, за такова лекомислие, за такава дързост? Как тогава да вярват на учителите въобще, след като те са непочтени в малкото, в детайла?
И накрая едно стихотворение на Дамян Дамянов
Животът е скрит в дребните неща
Животът скрит е в дребните неща
В жест най-обикновен, ала човешки
В любима песен, слушана в нощта
С човек, умеещ да прощава грешки.
В усмивката на влюбени очи,
Която търсиш твоя ден да сгрее
В забравата на смелите мечти,
Когато правиш опит за летене.
В стремежа да запазиш своя дух
Свободен в несвободното ни време
Да не виниш за всичко някой друг
Да не превръщаш обичта във бреме.
Във ручеите топли на кръвта
В сълзите непринудено родени
Най-истински са дребните неща
И те остават спомени след време.
Кандидат - учител по вероучение. Внимание!
Преди да стане някой учител по вероучение задължително трябва да прочете "Автобиография" на Бранислав Нушич, за да се откаже да илюстрира Сътворението с кръгчета, звездичи и точки; да чете Библията като маниерничи с ръце, и да знае, че при децата смехът не върви, когато говориш за сериозни неща.
Откъс от "Автобиограята":
"В основното училище научихме „Отче наш“, азбуката и числата до сто.
„Отче наш“ научихме наизуст и го произнасяхме като някакви тайнствени слова, също както врачките произнасят думи, чийто смисъл нито знаят, нито разбират. С тая непонятна молитва, която не разбирахме, ние всеки ден в хор се обръщахме към бога. Но това, че ние не я разбирахме, още не беше нищо — аз съм уверен, че и самият господ, към когото я отправяхме, не разбираше нищо и ако имаше възможност, положително би забранил с полицейска заповед това бръмчене, което ние наричахме молитва."
Ако този кандидат-учител по вероучение не прочете "Автобиография", може да стане за смях. Децата нищо няма да загубят, просто ще се роди един нов Бранислав Нушич, който ще види своя учител през очите на малкият балканец Бранислав.
О. Иустин Попович особено е почитал Бранислав Нушич като "голям приятел".
НА БОГОЧОВЕШКИЯ ПЪТ Преподобни Иустин Попович
Малка свещ на гроба на големия приятел .В памет на Бранислав Нушич
„.Нушич – това е доброволен мъченик на великата и свещена тайна, наречена човек.
Във всичко, което пишеше, той решаваше проблема за човека...Преживяваше човека широко, в многото му оттенъци, при това – хумористично и трагично, тъй като под смеха му се криеше трагичността като основен тон на неговото творчество.
Човекът – това е същество, което се смее...Има ли смеещи се същества по-високо или по-ниско от човека? Бих казал, че няма. Ангелите не се смеят, а внимателно гледат и непрестанно бдят над нашия скръбен свят, лежащ в зло. Животните не се смеят, тъй като не осъзнават злото в света, над което се смее човекът, смее се, превъзмогвайки скръбта, смее се напук на себе си, смее се безумно.
Само човекът се смее. В това е заключена някаква велика тайна. Може би зловеща и страшна. Тази тайна на човека ни разкриваше Нушич. На вас никога ли не ви се е налагало да мислите за смеха? Що е смях? Тук има нещо, отвеждащо в първосъздадените и бездънни дълбини на човешкото същество. А и в чисто физическото си изразяване смехът – това е нещо, което на човека не му се отдава да обясни докрай.
Смехът, какво е смехът като чисто психическо преживяване на човешкото същество? Каква е тази тайна на човешкия дух? Тук има някаква космическа загадка. Какво ли само не влиза в състава на смеха като негов компонент. В смеха има нещо луциферовско. По всяка вероятност смехът е древен също толкова, колкото и грехът...
”Необичайна е философията на смеха...Велико Божие творение е човекът; и когато той пада, се чувства, че пада нещо велико, на което не му прилича да пада; и когато се смее, то в логостните дълбини на неговото същество се разлива някаква космическа печал. А там, в горния свят, Ангелите ридаят, гледайки бедите на този свят и хората, затънали в грях и – в смях. И големият човеколюбец Нушич учи: „Обичайте човека и в греха му, и в смеха му...”
"В основното училище научихме „Отче наш“, азбуката и числата до сто.
„Отче наш“ научихме наизуст и го произнасяхме като някакви тайнствени слова, също както врачките произнасят думи, чийто смисъл нито знаят, нито разбират. С тая непонятна молитва, която не разбирахме, ние всеки ден в хор се обръщахме към бога. Но това, че ние не я разбирахме, още не беше нищо — аз съм уверен, че и самият господ, към когото я отправяхме, не разбираше нищо и ако имаше възможност, положително би забранил с полицейска заповед това бръмчене, което ние наричахме молитва."
Ако този кандидат-учител по вероучение не прочете "Автобиография", може да стане за смях. Децата нищо няма да загубят, просто ще се роди един нов Бранислав Нушич, който ще види своя учител през очите на малкият балканец Бранислав.
О. Иустин Попович особено е почитал Бранислав Нушич като "голям приятел".
НА БОГОЧОВЕШКИЯ ПЪТ Преподобни Иустин Попович
Малка свещ на гроба на големия приятел .В памет на Бранислав Нушич
„.Нушич – това е доброволен мъченик на великата и свещена тайна, наречена човек.
Във всичко, което пишеше, той решаваше проблема за човека...Преживяваше човека широко, в многото му оттенъци, при това – хумористично и трагично, тъй като под смеха му се криеше трагичността като основен тон на неговото творчество.
Човекът – това е същество, което се смее...Има ли смеещи се същества по-високо или по-ниско от човека? Бих казал, че няма. Ангелите не се смеят, а внимателно гледат и непрестанно бдят над нашия скръбен свят, лежащ в зло. Животните не се смеят, тъй като не осъзнават злото в света, над което се смее човекът, смее се, превъзмогвайки скръбта, смее се напук на себе си, смее се безумно.
Само човекът се смее. В това е заключена някаква велика тайна. Може би зловеща и страшна. Тази тайна на човека ни разкриваше Нушич. На вас никога ли не ви се е налагало да мислите за смеха? Що е смях? Тук има нещо, отвеждащо в първосъздадените и бездънни дълбини на човешкото същество. А и в чисто физическото си изразяване смехът – това е нещо, което на човека не му се отдава да обясни докрай.
Смехът, какво е смехът като чисто психическо преживяване на човешкото същество? Каква е тази тайна на човешкия дух? Тук има някаква космическа загадка. Какво ли само не влиза в състава на смеха като негов компонент. В смеха има нещо луциферовско. По всяка вероятност смехът е древен също толкова, колкото и грехът...
”Необичайна е философията на смеха...Велико Божие творение е човекът; и когато той пада, се чувства, че пада нещо велико, на което не му прилича да пада; и когато се смее, то в логостните дълбини на неговото същество се разлива някаква космическа печал. А там, в горния свят, Ангелите ридаят, гледайки бедите на този свят и хората, затънали в грях и – в смях. И големият човеколюбец Нушич учи: „Обичайте човека и в греха му, и в смеха му...”
Абонамент за:
Публикации (Atom)